бяха повече от звездите по небето.
Гледах ги как се нижат цял час, и Ийчърн се оказа прав. Те нямаха край. Докоснах костите в дръжката на Хюелбейн, знаех, бях по-уверен от всякога, че сме обречени.
Онази нощ светлините от огньовете на саксите бяха като съзвездие, паднало в долината на Акве Сулис; пламъци от лагерни огньове се виждаха далеч на юг и далеч на запад и показваха, че враговете се бяха разположили по протежението на реката. По източните хълмове имаше още огньове. Там по възвишенията лагеруваше сакският ариергард, но призори видяхме тези мъже да идват в долината под нас.
Утрото бе студено, макар всичко да обещаваше топъл ден. При изгрев слънце, когато долината все още тънеше в мрака, димът от сакските огньове се смесваше с утринната мъгла и сякаш Минид Бадън бе огромен огрян от слънцето кораб, който се носи по зловещо сиво море. Бях спал лошо, защото една от жените бе раждала през нощта и виковете й не ми даваха мира. Дете бе мъртвородено, според Сийнуин трябвало да се роди след три-четири месеца.
— Всички мислят, че това е лошо предзнаменование — мрачно добави Сийнуин.
И сигурно е точно така, помислих си аз, но на глас не посмях да го кажа. Вместо това се опитах да звуча уверено.
— Боговете няма да ни изоставят — казах аз.
— Беше Терфа — каза Сийнуин, назовавайки жената, която ни бе измъчвала през нощта с виковете си. — Щеше да бъде първото й дете. Беше момче. Много мъничко.
Тя се поколеба за миг, после се усмихна.
— Хората се страхуват, Дерфел, че Боговете са ни изоставили още на Самейн.
Само казваше онова, от което и аз се страхувах, но отново не посмях гласно да се съглася.
— Ти вярваш ли в това? — попитах я аз.
— Не искам да вярвам.
Тя се замисли за малко и тъкмо щеше да каже нещо, от южната част на укреплението се чу вик. Не помръднах и викът отново проехтя. Сийнуин докосна ръката ми.
— Върви — каза тя.
Изтичах до южната стена и намерих там Исса, който последен бе застанал на нощна стража и сега не откъсваше поглед от димящите сенки в долината.
— Около дузина копелета — каза той.
— Къде?
— В края на храсталака — посочи той надолу към голия склон, където покритите с бели цветове храсти бележеха края на хълма и началото на обработваната земя на долината.
— Там са. Видяхме ги да пресичат житното поле.
— Само ни наблюдават — кисело заявих аз, ядосан, че беше прекъснал разговора ми със Сийнуин за такова дребно нещо.
— Не знам, господарю. В тях имаше нещо странно. Ето! — посочи той пак и аз видях група копиеносци да се промъкват през храстите. Те клекнаха от нашата страна на гъстия храсталак и като че ли гледаха назад, а не към нас. Почакаха няколко минути, после внезапно хукнаха към нас.
— Да са дезертьори? — предположи Исса. — Не може да бъде!
И наистина изглеждаше странно някой да бяга от тази огромна сакска войска, за да се присъедини към нашия обкръжен отряд. Но Исса беше прав, защото когато единадесетте човека преполовиха разстоянието до върха, те нарочно обърнаха щитовете си наопаки. Сакските часови най-сетне видяха предателите и двадесетина вражи копиеносци хукнаха да преследват бегълците, но те бяха взели голяма преднина и стигнаха до нас без проблеми.
— Доведи ми ги като пристигнат тук — казах аз на Исса и се върнах в центъра на върха, където навлякох ризницата си и закопчах Хюелбейн на кръста си.
— Дезертьори — казах на Сийнуин.
Исса доведе единадесетте мъже през тревата. Най-напред познах щитовете, защото на тях бе нарисуван морският орел на Ланселот с рибата в ноктите, а после познах и Борс, братовчед и велик боец на Ланселот. Той нервно се усмихна, щом ме видя, а когато аз широко се захилих в отговор, той се отпусна.
— Лорд Дерфел — поздрави ме Борс. Широкото му лице се бе зачервило от катеренето, а едрото му тяло се мъчеше да си поеме въздух.
— Лорд Борс — официално кимнах аз, после го прегърнах.
— Ако трябва да умирам — каза той, — по-добре да умра от моята си страна.
Той ми представи своите копиеносци — всичките брити на служба при Ланселот и всичките не желаеха да бъдат заставяни да се бият за саксите. Те се поклониха на Сийнуин, после седнаха. Поднесоха им хляб, медовина и осолено говеждо. Те казаха, че Ланселот тръгнал на север да се присъедини към Аел и Сердик, и сега всички сакски войски били събрани в долината под нас.
— Смятат, че са повече от две хиляди души — каза Борс.
— Аз имам по-малко от триста.
Борс се намръщи.
— Но Артур е тук, нали?
Аз поклатих глава.
— Не.
Борс зяпна в мен и зина, въпреки че устата му бе пълна с храна.
— Не е тук ли? — успя да каже накрая той.
— Доколкото знам той е някъде на север.
Борс преглътна залъка си и тихо изруга.
— Е кой е тук тогава?
— Само аз — вдигнах рамене и обхванаха с жест хълма, — и всичко, което виждаш наоколо.
Той вдигна рог с медовина и дълго пи.
— Значи ще се мре — мрачно заключи Борс.
Той бе смятал, че Артур е на Минид Бадън. Всъщност по думите на Борс и Сердик, и Аел вярваха, че Артур е на хълма и затова бяха тръгнали на юг от Темза към Акве Сулис. Саксите, които ни бяха заставили да се скрием в това убежище, видели знамето на Артур на билото на Минид Бадън и съобщили за това на сакските крале, които търсели Артур по горното течение на Темза.
— Копелетата знаят плановете ви — предупреди ме Борс, — и знаят, че Артур иска да се бие при Кориниум, но не можаха да го намерят там. А те точно това искат, Дерфел, искат да намерят Артур преди Кунеглас да стигне до него. Смятат, че като убият Артур, цяла Британия ще рухне.
Но Артур, хитрият Артур, бе изпързалял Сердик и Аел и тогава сакските крале чули, че знамето с мечката се е появило на някакъв хълм близо до Акве Сулис и накарали огромната си войска да завие на юг, изпратили заповед и на Ланселот да се присъедини към тях със своите хора.
— Знаеш ли нещо за Кълхуч? — попитах аз Борс.
— Някъде там е — каза Борс и махна с ръка на юг. — Така и не го открихме.
Той изведнъж се навъси, огледах се да видя причината и видях, че Гуинивиър ни наблюдаваше. Бе хвърлила затворническата си роба и сега бе облечена в кожена дреха, вълнени панталони и високи ботуши — мъжки дрехи като тези, които навремето използваше по време на лов. По-късно разбрах, че бе намерила това облекло в Акве Сулис, и макар да не бяха от добро качество, тя успяваше някак да им придаде изискан вид. На врата й блестеше сакската огърлица, а на гърба и имаше колчан със стрели, в ръката си държеше ловджийския лък, а на кръста й висеше къс нож.
— Лорд Борс. — Гуинивиър поздрави с леден тон великия боец на своя бивш любовник.
— Лейди — отвърна Борс като стана и непохватно се поклони.
Тя погледна щита му, на който все още бе изобразен знакът на Ланселот, и вдигна вежда.
— И на теб ли ти писна от него? — попита тя.
— Аз съм брит, лейди — мрачно отговори Борс.
— При това смел брит — топло отбеляза Гуинивиър. — Мисля, че е цяло щастие за нас, че си тук.
Думите й бяха самата истина и Борс, който се бе смутил от срещата, внезапно грейна доволен.
