Господарят на войната

Измърмори нещо в смисъл, че се радвал да види Гуинивиър, но той не беше от мъжете, който умееха да правят елегантни комплименти, и докато говореше се изчерви.

— Трябва ли да разбирам — попита го Гуинивиър, — че твоят бивш господар сега е със саксите?

— Да, лейди.

— Тогава се моля да се мерне в обхвата на моя лък — каза Гуинивиър.

— Той може и да не се мерне, лейди, — усъмни се Борс, защото знаеше, че Ланселот не обича да се излага на опасност, — но още преди да падне нощта ще имате за мишена множество сакси. Дори повече от достатъчно.

И беше прав, защото под нас, където и последните остатъци от речната мъгла се изпаряваха, опалени от слънцето, сакските пълчища продължаваха да се събират. Сердик и Аел, които все още вярваха, че техният най-голям враг е приклещен на Минид Бадън, планираха смазваща атака. Нямаше да е някаква хитра изтънчена атака, защото явно не предвиждаше щурм по фланговете ни, а по-скоро щеше да е просто груб масивен удар на огромна войска фронтално по южния склон на Минид Бадън. Стотици воини се подреждаха за щурма и копията над гъстите им редици проблясваха на утринната светлина.

— Колко са? — попита ме Гуинивиър.

— Твърде много, лейди — мрачно отговорих аз.

— Половината от цялата им войска — обади се Борс. Според обяснението му сакските крале били убедени, че Артур и неговите най-добри воини са хванати в капан на този връх.

— Значи той ги е изиграл, а? — попита Гуинивиър не без нотка на гордост в гласа си.

— Или пък ние сме ги изиграли — навъсено предположих аз, сочейки към знамето на Артур, което се полюляваше под неравномерното дихание на слабия вятър.

— Значи сега ние трябва да се справим с тях — отсече Гуинивиър. Само че как, изобщо не ми го побираше умът. Толкова безпомощен съм се чувствал само на Инис Мон, когато бях обсаден от хората на Диурнач, но в онази мрачна нощ мой съюзник бе Мерлин и благодарение на неговите магии ние се бяхме измъкнали от капана. Сега нямаше кой да ми помогне с магии и не виждах никаква надежда.

Цялата сутрин наблюдавах как саксите се подреждат край поникналите жита, гледах магьосниците им как танцуват край редиците и как военачалниците произнасят високопарни речи пред копиеносците си. Мъжете на предната бойна линия на саксите бяха доста стабилни, защото това бяха обучените воини, положили клетва за вярност пред господарите си, но останалата част от ордата трябва да съставляваха нещо като нашето опълчение, което саксите наричаха фирд. Тия мъже непрекъснато се щураха насам-натам. Някои отиваха до реката, други се връщаха в лагерите, и като гледахме отгоре като че ли гледахме как овчари се опитват да съберат огромно стадо — щом успееха да съберат една част от войската и да я подредят, друга част се разпадаше и всичко започваше отначало, и през цялото време сакските тъпани не преставаха да тътнат. Използваха огромни кухи дънери, по които удряха с дървени тояги и този ритъм на смъртта отекваше в гористия склон от другата страна на долината. Саксите се наливаха с пиво, за да добият кураж да тръгнат срещу нашите копия. Някои от моите хора също пиеха медовина. Никога не съм поощрявал това, но да заставиш воин да не пие е като да заставиш куче да не лае, а мнозина от хората ми се нуждаеха от пламъка, който медовината щеше да запали в сърцата им, защото брояха не по-зле от мен. Хиляда души щяха да тръгнат в атака срещу по-малко от триста.

Борс ме помоли той и хората му да се бият в центъра на нашия фронт и аз се съгласих. Надявах се да умре бързо, посечен от брадва или копие, защото ако го хванеха жив щеше да умира дълго и ужасяващо. Той и хората му бяха остъргали щитовете си до дървото, за да заличат знака на Ланселот, и сега се наливаха с медовина (не можех да ги виня за това).

Исса беше трезв.

— Техният фронт ще е по-дълбок от нашия, господарю — разтревожено каза той.

— Прав си — съгласих се аз, искаше ми се да кажа нещо по-полезно, но в интерес на истината бях вцепенен от приготовленията на врага и нищо не можех да измисля като тактика. Не се съмнявах, че моите хора ще могат да се сражават срещу най-добрите сакски копиеносци, но воините, с които разполагах, можеха да изградят стена от щитове широка само сто крачки, а атаката на саксите, когато започнеше, щеше да бъде три пъти по-широка. Ние щяхме да се бием в центъра, щяхме да убиваме, а врагът щеше да ни заобикаля отстрани, да завладее върха и да почне да ни коли в гръб.

Исса се намръщи. Бях му дал един от моите стари шлемове с вълча опашка, на който той бе изчукал плетеници от петолъчни звезди. Жена му, Скарач, бе намерила край един от изворите върбинка, и Исса беше закачил на шлема си едно клонче, за да го пази от беда. Предложи и на мен да отчупи малко, но аз отказах.

— Пази си го — казах му аз.

— Какво ще правим, господарю?

— Не можем да избягаме — вдигнах рамене аз. Бях обмислял възможността да направи отчаян рейд на север, но отвъд северната котловина имаше сакси и трябваше да си проправяме пътя с бой, катерейки се нагоре по онзи склон право срещу копията им. Шансът ни да успеем бе малък, а много по-голяма бе вероятността да се окажем притиснати от враговете, които щяха да заемат височините от двете страни на котловината.

— Ще трябва да ги победим тук — казах аз, всъщност бях убеден, че е невъзможно да ги победим, но с нищо не го показах. Можех да победя четиристотин мъже, може би дори шестстотин, но не и хилядата сакси, които се приготвяха за атака в подножието на хълма.

— Ако имахме друид — започна Исса, но остави мисълта си недовършена. И без това знаех какво му тежи. Мислеше, че е лошо да се влезе в битка без молитви. Християните сред нас се молеха, разперили ръце встрани, подражавайки на своя Бог в часа на смъртта му. Те ми бяха казали, че нямат нужда от свещеници, за да могат да общуват с Него. Но ние езичниците обичахме да слушаме как друидите заливат с проклятията си враговете ни. А сега нямахме друид, и това не само ни лишаваше от силата на неговите проклятия, но внушаваше мисълта, че от този ден нататък ще трябва да се сражаваме без нашите Богове, защото тези Богове бяха избягали, отвратени от прекъсването на ритуалите на Мей Дун.

Повиках Пирлиг и му наредих да проклина врага. Той пребледня.

— Но аз съм менестрел, господарю, а не друид — запротестира певецът.

— Ти нали започна да учиш за друид?

— Всички менестрели започват, господарю, но нас не ни посвещават в тайнствата.

— Саксите не знаят това — отсякох аз. — Върви надолу по хълма, подскачай на един крак и проклинай мръсните им души, докато ги пратиш на торището в Анун.

Пирлиг направи каквото можа, но трудно пазеше равновесие и аз долових, че в проклятията му имаше повече страх отколкото злословия. Като го видяха саксите, изпратиха шестима от своите магьосници. Голите магьосници с окачени дребни амулети по косата, оформена в грозни шипове с помощта на кравешки изпражнения, закуцукаха и заподскачаха нагоре по склона, за да плюят и проклинат Пирлиг, който щом ги видя да приближават, нервно заотстъпва назад. Един от сакските магьосници носеше човешка бедрена кост, с която погна нещастния Пирлиг и като забеляза очевидния ужас на нашия менестрел, саксът затресе тялото си в обидни движения. Вражите магьосници дойдоха толкова близо, че можехме да чуем пискливите им гласове, въпреки думкането на тъпаните в долината.

— Какво казват? — попита Гуинивиър, която бе застанала до мен.

— Използват заклинания, лейди — отвърнах аз. — Молят своите Богове да ни изпълнят със страх и да превърнат краката ни във вода — продължих, после отново се заслушах в напевите им. — Молят се очите ни да ослепеят, копията ни да се счупят и мечовете ни да се изтъпят.

Човекът с бедрената кост зърна Гуинивиър, обърна се към нея и я заля със злостен поток от обиди.

— Какво казва сега? — попита тя.

— Не бихте искали да знаете, лейди.

— Напротив, Дерфел, искам.

— Тогава аз не искам да ви кажа.

Тя се засмя. Магьосникът, който вече беше само на тридесет крачки от нас, разтресе срещу Гуинивиър татуирания си чатал, поклати глава, завъртя очите си и изпищя, че тя била проклета вещица и прокле утробата й да изсъхне, а гърдите й да горят като загнила рана, после нещо остро изсвистя край ухото ми и магьосникът изведнъж млъкна. Една стрела се бе забила в гърлото му, така че върхът й бе излязъл отзад на