ръка. — Няма да го убиваме — настоя той. — Ти даде ли пръстена на твоята жена? — попита ме баща ми.
— На ръката й е, кралю-господарю — отвърнах аз и се обърнах към върха.
— Тя тук ли е? — изненада се той.
— С внучките ви.
— Нека да ги видя — пожела Аел. Сердик пак се възпротиви — бил тук, за да ни подготви за клането, а не да става свидетел на щастлива семейна среща. Но Аел пренебрегна протестите на своя съюзник.
— Бих искал да ги видя веднъж — каза ми той. Аз се обърнах и викнах към върха.
След миг Сийнуин се появи, хванала с една ръка Моруена, с другата Серен. Те се поколебаха при укрепителния вал, после грациозно заслизаха по тревистия склон. Сийнуин бе облечена скромно в ленена рокля, но косата й блестеше като злато под пролетното слънце, и аз си помислих, както винаги, че красотата й бе вълшебна. В гърлото ми заседна буца и очите ми се напълниха със сълзи, докато я гледах как леко стъпва по тревата. Изглеждаше притеснена, но Моруена гледаше предизвикателно. Трите спряха до коня ми и се втренчиха в сакските крале. Сийнуин и Ланселот срещнаха погледите си и Сийнуин нарочно плю на земята, за да избегне злото, което се криеше в неговото присъствие.
Сердик се правеше, че не го интересува срещата, но Аел тежко слезе от протърканото си кожено седло.
— Кажи им, че се радвам да ги видя — помоли ме той, — и ми кажи имената на децата.
— По-голямата се казва Моруена, а по-малката Серен. Това означава звезда.
Погледнах към дъщерите си и им обясних на езика на бритите:
— Този крал е вашият дядо.
Аел бръкна в черната си дреха и измъкна две златни монети. Безмълвно даде по една на момичетата, после също така безмълвно погледна Сийнуин. Тя разбра какво иска той, пусна ръцете на дъщерите ни и пристъпи в прегръдките му. Аел сигурно вонеше, защото коженото му наметало бе мазно и пропито с мръсотия, но тя не се отдръпна. Той я целуна и отстъпи назад, повдигна ръката й към устните си и се усмихна като видя малкия синьозелен ахат, вграден в златното пръстенче.
— Кажи й, че ще пощадя живота й, Дерфел — каза Аел.
Казах й и тя се усмихна.
— Кажи му, че щеше да е по-добре, ако се върне в своята собствена страна — каза тя, — и че ние щяхме с радост да го посещаваме там.
Аел се усмихна, когато му преведох това, но Сердик се намръщи.
— Това е нашата страна! — настоя той, а конят му заудря земята с копито. Злият му глас накара дъщерите ми да отстъпят назад.
— Кажи им да си вървят — изръмжа Аел към мен, — защото трябва да говорим за война.
Той ги изгледа докато се качваха нагоре.
— Наследил си вкуса на баща си към красивите жени — отбеляза той.
— И вкусът на бритите към самоубийство — озъби се Сердик. — Обещано ти е да ти пощадим живота — продължи той, — но само ако ей сега слезете от върха и оставите оръжието си на пътя.
— Ще го оставя на пътя, кралю-господарю — отвърнах аз, — забодено върху тялото ви.
— Мяукаш като котка — презрително каза Сердик. После погледът му мина покрай мен и лицето му видимо стана по-мрачно. Обърнах се и видях Гуинивиър да стои при укреплението. Стоеше висока и дългокрака в ловните си дрехи, с корона от огненочервена коса и лък през раменете като някаква Богиня на войната. Сердик изглежда позна в нея жената, която уби неговия магьосник.
— Коя е тя? — свирепо попита той.
— Питай копоя си — вдигнах аз брадичка към Ланселот, а после, подозирайки, че преводачът не е предал точно думите ми, ги повторих и на езика на бритите. Ланселот не ми обърна внимание.
— Гуинивиър — отговори Амхар вместо него и злобно поясни на преводача, — курвата на баща ми.
Имаше време, когато самият аз съм наричал Гуинивиър и с по-лоши имена, но нямах нерви да слушам обидите на Амхар. Никога не съм питаел някаква любов към Гуинивиър, тя бе твърде безочлива, твърде зла, твърде умна и твърде подигравателна, за да бъде приятна компания, но в последните няколко дни, бях започнал да й се възхищавам и внезапно се чух да сипя обиди върху Амхар. Не помня вече какво му наговорих, помня само че гневът ми придаде на обидите яростна злоба. Трябва да съм го нарекъл червей, мръсен предател, същество без чест, момче, което щеше да бъде нанизано на меча на някой мъж преди залез слънце. Плюх по него, проклинах го и с обидите си прогоних и него, и брат му надолу по хълма, после се обърнах към Ланселот.
— Братовчед ти, Борс, ти праща поздрави — казах му аз, — и обещава да измъкне червата ти през гърлото, и по-добре се моли да стане така, че ако аз те пипна ще накарам душата ти да вие.
Ланселот плю, но не си направи труда да отговори. Сердик бе наблюдавал сцената с удоволствие.
— Имаш един час да дойдеш да лазиш на колене пред мен — завърши той срещата, — а ако ти не дойдеш, ще дойдем ние и ще те убием.
Той обърна коня си и го пришпори надолу по хълма. Ланселот и другите го последваха, само Аел остана прав до коня си.
Погледна ме с полуусмивка, почти гримаса.
— Май ще трябва да се бием, сине мой.
— Така изглежда.
— Артур наистина ли не е тук?
— Вие затова ли дойдохте, кралю-господарю? — отвърнах аз без да давам отговор на въпроса му.
— Ако убием Артур, войната ще свърши — каза той просто.
— Първо ще трябва да убиеш мен, татко.
— Мислиш, че няма ли? — дрезгаво попита Аел, после вдигна обезобразената си ръка към мен. Стиснах я сърдечно и после го изпратих с поглед, докато той водеше коня си към подножието на хълма.
Исса ме посрещна с питащ поглед.
— Спечелихме словесната битка — мрачно го осведомих аз.
— Това се казва начало, господарю — каза той весело.
— Краят обаче е техен — тихо отвърнах аз и се обърнах да гледам как вражите крале се връщаха при хората си. Тъпаните продължаваха да думтят. И последните сакси най-накрая бяха натикани в огромната маса мъже, която щеше да тръгне към нас, но ако Гуинивиър не бе наистина Богиня на войната, просто не знаех как щяхме да се справим с тях.
Първоначално саксите напредваха бавно и тромаво, защото ниските храсти по синурите между малките ниви в подножието на хълма разстройваха грижливо подредените им редици. Слънцето клонеше към заник, защото подготовката на тази атака бе погълнала целия ден, сега обаче атаката бе започнала и ние чухме предизвикателния рев на рогове, когато вражите копиеносци преодоляха храсталака и малките ниви.
Моите хора запяха. Ние винаги пеехме преди битка. И в този ден, както правехме преди всяко голямо сражение, ние запяхме Бойната песен на Бели Маур. Как можеше да разтърсва душите на мъжете този ужасен химн! В него се говореше за убиване, кръв по житата, изпотрошени тела и за врагове, които падаха посечени, като добитък в кланица. Разправя се за ботушите на Бели Маур, които смазват планини, и за вдовиците, останали без мъже благодарение на неговия меч. Всяка строфа в песента завършваше с победоносен вой, и не можах да сдържа сълзите си като слушах предизвикателните гласове на моите воини.
Бях оставил коня и бях заел мястото си в първата редица, близо до Борс, който стоеше между двата ни бойни щандарта. Забралото на шлема ми бе спуснато, щитът ми бе здраво закачен на лявата ръка, а в дясната тежеше бойното ми копие. Навсякъде около мен песента звучеше все по-мощно и по-мощно, но аз не пеех, защото сърцето ми бе натежало от лоши предчувствия. Знаех какво щеше да стане. Известно време щяхме да се сражаваме в стена от щитове, но после саксите щяха да преодолеят крехката преграда от тръни и клони по двата ни фланга и щяха да насочат копията си откъм гърбовете ни и да ни повалят един по един, ние щяхме да умираме, а те щяха да ни се подиграват. Последният от нас, който щеше да умре, щеше да види как изнасилват първата от нашите жени, но не можехме нищо да направим, за да го предотвратим. Копиеносците пееха, някои танцуваха танца на меча върху укрепителния вал, където нямаше
