и замъгляваха погледа, ако решиш да ги наблюдаваш. Предположих, че саксът има намерение да ме нападне с това размазващо се във въздуха острие, да отбие копието ми встрани с щита си и после да ме храсне по врата с брадвата.

— Казвам се Уулфгер — каза той официално, — вожд на сарнаедското племе от народа на Сердик, и тази земя ще бъде моя земя.

Аз измъкнах лявата си ръка от каишите на щита и преместих щита в дясната си ръка, а хванаха копието с лявата. Не нанизах каишите на щита върху дясната, а само здраво стиснах дървената дръжка. Уулфгер, вождът на сарнаедите, беше левак, а това означаваше, че брадвата му ще долети откъм незащитената ми страна, затова трябваше да преместя щита в дясната ръка. Изобщо не бях толкова добър в боравенето с копието с лявата, отколкото с дясната, но имах предчувствието, че този двубой може бързо да завърши.

— Аз се казвам — отговорих аз официално, — Дерфел, син на Аел, крал на англите. И съм човекът, който направи белега на бузата на Лиофа.

Хвалбата ми трябваше да разклати нервите му, и може би наистина успя, но той не се издаде. Внезапно изрева и се нахвърли срещу мен, хората му нададоха оглушителни възгласи. Брадвата на Уулфгер свистеше във въздуха, щитът му бе готов да отблъсне копието ми встрани и той нападаше като бик, но тогава аз хвърлих собствения си щит в лицето му. Хвърлих го странично, така че той се завъртя като огромен тежък диск от дърво с метален обков.

Внезапната гледка на летящия към лицето му тежък щит принуди саксът да вдигне своя щит и да спре ужасното въртене на брадвата. Чух как моят щит тресна в неговия, но вече бях приклекнал на едно коляно, насочил копието си ниско и замахнах нагоре. Уулфгер, вождът на сарнаедите, бе достатъчно бърз да отбие щита ми, но не можа да спре мощното си движение напред, нито успя да свали щита си навреме, и така се надяна право върху дългото, тежко копие с двустранно заточено острие. Бях го насочил към корема му, точно в точката под железния му нагръдник, където единствената преграда бе кожената му дреха, а копието ми мина през кожата като игла през лен. Щом острието потъна през дрехата, през кожа, мускули и плът, аз се изправих и натиснах копието надолу към долната част на корема. Стоях и въртях дръжката, ръмжейки предизвикателства, спокоен защото брадвата увисна безпомощно във въздуха. Натиснах отново, още по- дълбоко в слабините и втори път завъртях листообразното острие. Уулфгер, вождът на сарнаедите, отвори уста и се втренчи в мен. Видях как очите му се изпълниха с ужас. Той се опита да вдигне брадвата, но усети единствено ужасната болка в корема си и омекването на краката си, после залитна, ахна и падна на колене.

Пуснах копието, отстъпих назад и извадих Хюелбейн.

— Това е наша земя, Уулфгер, вожде на сарнаедите — казах високо, та да ме чуят хората му, — и ще си остане наша земя.

Замахнах с меча, но замахнах силно, така че да мине като бръснач през сплъстената мазна коса и да пресече гръбнака при врата.

Той се строполи мъртъв, убит в един миг.

Хванах дръжката на копието си, стъпих с крак върху корема на Уулфгер и с усилие освободих острието от трупа. После се наведох и рязко дръпнах вълчия череп от шлема му. Вдигнах пожълтялата кост срещу враговете ни, след това я хвърлих на земята и я стъпках на парчета. Разкопчах златната огърлица на мъртвия, после му взех щита, брадвата и ножа и размахах тези трофеи към неговите хора, които стояха и мълчаливо наблюдаваха. Моите хора танцуваха и виеха от радост. Най-накрая аз се наведох и откопчах тежките бронзови наколенници на сакса, украсени с изображения на моя Бог, Митра.

Изправих се с плячката си в ръце.

— Пуснете децата! — викнах на саксите.

— Ела и си ги вземи! — викна в отговор един и с бързо движение преряза гърлото на детето. Другите две деца запищяха. Саксите убиха и тях и плюха върху телцата им. За миг помислих, че моите хора няма да издържат и ще се втурнат към котловината, но Исса и Найол ги задържаха зад укреплението. Аз се изплюх върху трупа на Уулфгер, озъбих се на подлите си врагове, взех си трофеите и отстъпих към върха.

Дадох щита на един от опълченците, ножа на Найол, а брадвата на Исса.

— Не я използвай в битка — казах аз, — но можеш да сечеш дърва с нея.

Златната огърлица занесох на Сийнуин, но тя завъртя глава.

— Не харесвам златото на умрелите.

Тя беше прегърнала нашите дъщери и по лицето й имаше сълзи. Сийнуин не беше от жените, които излагат на показ чувствата си. Като дете се бе научила, че може да запази любовта на свирепия си баща, ако винаги е весела и усмихната, и този навик се вдълбал някак си дълбоко в душата й, сега обаче Сийнуин не бе в състояние да скрие скръбта си.

— Можеше да умреш! — каза тя. Нямаше какво да отговоря, затова само клекнах до нея, отскубнах шепа трева и избърсах кръвта от острието на Хюелбейн. Сийнуин се намръщи.

— Те убиха онези деца, нали?

— Да.

— Кои бяха те?

Аз вдигнах рамене.

— Кой знае? Просто деца, пленени при нападение.

Сийнуин въздъхна и погали русата коса на Моруена.

— Трябваше ли да се биеш?

— По-добре ли щеше да бъде ако бях изпратил Исса?

— Не — призна тя.

— Значи, да, трябваше да се бия — казах аз, а честно да си кажа, двубоят ми беше доставил удоволствие. Само глупакът иска война, но веднъж като започне няма начин да се биеш с половин сърце. Не можеш дори да се биеш със съжаление, война трябва да се води с дива радост от пораженията на противника, и именно тази дива радост вдъхновява нашите менестрели да създават своите най-велики песни за любовта и войната. Ние воините се обличаме за война, така както се гиздим за среща с любимата; искаме да сме пищни, слагаме си златните украшения, украсяваме гравираните със сребро шлемове, перчим се, хвалим се, а когато убийствените остриета ни доближат, се чувстваме така, сякаш във вените ни хуква кръвта на Боговете. Мъжът трябва да обича мира, но ако не може да се бие с цялото си сърце, няма да има мир.

— Какво щяхме да правим, ако беше умрял? — попита Сийнуин, докато гледаше как закопчавам красивите наколенници на Уулфгер върху ботушите си.

— Щяхте да ме изгорите, любов моя — отвърнах аз, — и да изпратите душата ми при Даян.

Целунах я, после занесох златната огърлица на Гуинивиър, която прие подаръка с удоволствие. Тя бе загубила накитите си, заедно със свободата си, и макар да не харесваше тежките сакски украшения, постави златната огърлица на врата си.

— Двубоят ми хареса — каза тя, оправяйки златните пластинки. — Искам да ме научиш малко на сакски, Дерфел.

— Разбира се.

— Обиди. Искам да ги нагрубявам — засмя се тя. — Груби обиди, Дерфел, най-грубите, които знаеш.

А имаше много сакси за обидите на Гуинивиър, защото в долината пристигаха нови и нови попълнения. Моите хора на южния ъгъл ме извикаха, за да ме предупредят, и аз отидох и застанах на укреплението под нашите две знамена. Видях две дълги редици копиеносци, които се виеха по източните хълмове и навлизаха в поляните край реката.

— Започнаха да пристигат преди малко — каза ми Ийчърн, — и като че ли нямат край.

И наистина нямаха. Това не беше боен отряд, а цяла войска, пълчище, цял народ, тръгнал на поход. Мъже, жени, животни и деца, всички се изнизваха от източните хълмове и се изсипваха в долината на Акве Сулис. Копиеносците се движеха в дълго колони, а между колоните вървяха стадата добитък, овцете, жените и децата. Отстрани яздеха конници, имаше още конници, струпани около двата бойни щандарта, по които разбрахме, че идват и сакските крале. Значи това не беше една, а две войски, обединените сили на Сердик и Аел, и вместо да се изправят срещу Артур в долината на Темза, те бяха дошли тук, при мен, а копията им

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату