Можеха да ни настигнат шепа сакски конници, но моите копиеносци можеха да се справят с тях. Но какво имаше отвъд зелената пустош? Хълмиста земя, със сигурност, прорязана, без съмнение от реки, придошли от последните дъждове. Трябваше ми път, трябваха ми бродове и мостове, трябваше ми скорост иначе децата щяха да изостанат, копиеносците щяха да се бавят с тях, защото бяха длъжни да ги защитават, тогава саксите щяха да връхлетят върху нас като вълци догонващи стадо овце. Можех да си представя бягството ни от Минид Бадън, но не виждах как ще прекосим километрите, които ни деляха от Кориниум, без да станем жертва на вражите остриета.
На смрачаване взех решение. Все още обмислях бърз марш на север и се надявах, че като оставим огньовете да горят ярко ще можем да измамим врага, че кротко си стоим на върха на Минид Бадън. Но до края на този втори ден пристигнаха още сакси. Дойдоха от североизток, т.е. от посоката, в която се намираше Кориниум и стотина от тях се придвижиха към пустото поле, което се надявах да прекося, после заобиколиха и от юг и заставиха моите дървосекачи да напуснат гората и през седловината да се върнат обратно на Минид Бадън. Сега вече наистина бяхме в капан.
Тази нощ седнах край един огън до Сийнуин.
— Това ми напомня за оная нощ в Инис Мон — казах й аз.
— И аз затова си мислех — погледна ме тя.
Тогава бяхме открили Свещения съд на Клидно Ейдин, и се бяхме сгушили в едни скали, обградени отвсякъде от войската на Диурнач. Никой не се надяваше да оживее, но тогава Мерлин се бе върнал от света на мъртвите и ми се бе присмял.
— Обсадени сме, нали? — попита тогава той. — И те са повече от нас, нали? — бях кимнал утвърдително и на двете му предположения, а Мерлин се засмя. — И това ми било господар на бойци!
— „Забъркал си ни в страхотна каша“ — рече Сийнуин, опитвайки се да подражава на гласа на Мерлин. Споменът я накара да се усмихне, после въздъхна. — Ако ние не бяхме с теб — посочи тя към жените и децата, — какво щеше да направиш?
— Щях да тръгна на север. Да приема битка ей там — кимнах към сакските огньове, които горяха на възвишението отвъд котловината, — после щях да продължа на север.
Всъщност не бях съвсем сигурен, че щях да постъпя така, защото подобно бягство означаваше да изоставя всеки ранен в битката на хребета, но с останалите, без жените и децата, които щяха да ни бавят, сигурно щяхме да се изплъзнем от преследващите ни сакси.
— Ами ако помолиш саксите да оставят жените и децата да си отидат с мир? — тихо предложи Сийнуин.
— Веднага ще се съгласят — казах аз, — и щом излезете извън обсега на нашите копия, ще ви хванат, ще ви изнасилят, ще ви избият и ще поробят децата.
— Значи идеята не е добра — промълви Сийнуин.
— Не.
Тя облегна глава на рамото ми, внимателно, за да не събуди Серен, която спеше отпуснала своята глава в скута на майка си.
— И колко време ще можем да издържим?
— Бих могъл да умра от старост на Минид Бадън — отговорих аз, — стига да не изпратят повече от четиристотин души в атака срещу нас.
— А дали ще изпратят?
— Вероятно не — излъгах аз, и Сийнуин разбра, че я лъжа. Разбира се, че щяха да изпратят повече от четиристотин мъже. По време на война, това го бях забелязал, врагът обикновено прави това, от което най-много се страхуваш, така че и този път врагът щеше да прати срещу нас всички копиеносци, които бяха тук.
Сийнуин полежа мълчаливо известно време. Някъде в лагера на саксите лаеха кучета, и звукът ясно кънтеше в тихата нощ. Нашите кучета също се разлаяха и малката Серен се размърда в съня си. Сийнуин погали косата на дъщеря си.
— Ако Артур е в Кориниум — попита тихо тя, — защо саксите идват тук.
— Не знам.
— Мислиш ли, че накрая ще тръгнат на север, за да се присъединят към основната част от тяхната войска?
Така мислех преди, но с пристигането на все повече и повече сакси бях започнал да се съмнявам в това. Сега подозирах, че сме пред голяма вража войска, която се е опитвала да върви на юг, да заобиколи Кориниум с голям завой през хълмовете и да излезе при Глевум в гръб на Артур. Друга причина не можех да измисля за появата на толкова много сакси в долината на Акве Сулис, но това не обясняваше защо останаха тук, а не продължиха похода си. Вместо да си тръгнат, те започнаха да си правят колиби, което означаваше, че имат намерение да ни обсаждат. В такъв случай, помислих си аз, оставайки тук, ние ще направим услуга на Артур. Държахме голям брой от враговете му далеч от Кориниум, макар че ако правилно бяхме преценили силите на саксите, те имаха повече от достатъчно мъже, за да смажат и Артур, и нас.
Седяхме със Сийнуин и мълчахме. Дванадесетте Черни щита бяха започнали да пеят и когато тяхната песен свърши, моите хора отговориха с бойната песен на Илтид. Моят менестрел, Пирлиг, им акомпанираше с арфата си. Беше си намерил кожен нагръдник и се бе въоръжил с копие и щит, но всичко това изглеждаше странно на неговата крехка фигура. Надявах се никога да не му се наложи да остави арфата си и да използва копието, защото тогава щеше да се е сринала и последната ни надежда. Представих си как саксите пъплят нагоре по хълма и вият от удоволствие, че в ръцете им ще паднат толкова много жени и деца, но веднага прогоних тази ужасна мисъл. Трябваше да оцелеем, трябваше да защитим укреплението си, трябваше да победим.
На следващата сутрин, под небе натежало от сиви облаци, избутвани от хладен свеж вятър, донесъл пръски дъжд от запад, аз облякох военните си доспехи. Те бяха тежки и аз нарочно не си ги бях сложил досега. Но пристигането на нови сакски подкрепления ме бе убедило, че ще се наложи да се бием, така че, за да вдъхна кураж на хората си, реших да облека най-хубавата си ризница. Най-напред върху ленената си риза и вълнените тесни панталони, навлякох кожена туника, която ми стигаше до коленете. Кожата бе достатъчно дебела, за да издържи на замах с меч, но не и на пробивната сила на копието. Върху туниката нахлузих скъпоценната плетена римска ризница, която моите роби бяха лъснали така че малките брънки светеха. Ризницата беше украсена по ръбовете, врата и ръкавите със златни пръстени. Беше скъпа направа, една от най-скъпите в Британия, и изработена така добре, че можеше да спре всеки удар с изключение на най-свирепия пробив с копие.
Кожените ми ботуши, високи до коленете, бяха обшити с бронзови ленти, за да се плъзгат по тях ударите, идващи под стената от щитове, а на ръцете си имах дълги до лактите ръкавици с пришити към тях железни платки, които пазеха предмишниците ми. Шлемът ми бе украсен със сребърни дракони, които се катереха към златния му връх, а там бе закачена вълчата опашка. Шлемът се спускаше над ушите ми, отзад имаше парче от сплетени пръстени, което пазеше врата ми, а отпред имаше забрало, което можеше да се отваря и затваря пред лицето, така че врагът да не вижда човек пред себе си, а покрит с желязо убиец с два тъмни процепа за очите. Това бе скъпа ризница на голям военачалник и бе направена така че да внушава страх на врага. Затегнах колана с ножницата на Хюелбейн върху ризницата, завързах наметалото около врата си и стиснах най-тежкото бойно копие. Така облечен и с щит, увиснал на гърба ми, аз обходих укреплението на Минид Бадън, за да ме видят всичките ми хора и всички врагове, които гледаха към нас, да разберат, че един господар на бойци е готов за битка. Завърших обиколката си в южния край на нашата отбрана и там застанал високо над врага вдигнах полите на плетената ризница и на кожената туника и се изпиках надолу срещу саксите.
Не знаех, че Гуинивиър е наблизо, и я забелязах едва когато тя се изсмя и смехът й провали донякъде моя жест, защото ме смути. Тя махна с ръка, за да спре още неизреченото ми извинение.
— Ти наистина изглеждаш добре, Дерфел — каза Гуинивиър.
Аз отворих забралото на шлема си.
— Имаше време, когато се надявах никога повече да не ми се налага да обличам тези доспехи, лейди.
— Говориш съвсем като Артур — кисело отбеляза тя. После мина зад мен, за да се полюбува на сребърните ленти, които образуваха звездата на Сийнуин върху щита ми. — Не мога да разбера — каза тя,
