Господарят на войната

след като отново застана пред мен, — защо обикновено се обличаш като свинар, а изглеждаш така великолепно като воин.

— Не е вярно, че се обличам като свинар — възмутих се аз.

— Не като мой свинар, защото аз не мога да понасям развлечени хора около себе си дори и да са пастири, така че винаги съм се грижила да имат прилични дрехи.

— Къпах се миналата година — похвалих се аз.

— Толкова скоро! — вдигна вежди Гуинивиър в престорено удивление. Носеше ловен лък и колчан със стрели на гърба си. — Ако дойдат — забеляза тя погледа ми, — ще изпратя някои от тях в Отвъдния свят.

— Ако дойдат — казах аз, убеден, че наистина ще дойдат, — ще видите само шлемове и щитове и стрелите ви ще отидат на вятъра. Изчакайте докато се изправят, за да се бият с нашата стена от щитове и тогава се целете в очите им.

— Моите стрели няма да отидат на вятъра, Дерфел — мрачно обеща тя.

Първата заплаха дойде откъм север, където новодошлите сакси образуваха стена от щитове сред дърветата отвъд котловината, която разделяше Минид Бадън от хълмистата земя. Нашият най-пълноводен извор бе в котловината и вероятно саксите искаха да ни лишат от водите му, защото след пладне тяхната стена от щитове се придвижи напред и застана в малката долина. Найол ги наблюдаваше от нашите укрепления.

— Осемдесет човека — каза той.

Аз доведох Исса и петдесет от моите хора на северната стена на укреплението — те бяха повече от достатъчно, за да обърнат в бягство осемдесет сакси, които с усилие се катерят нагоре. Но скоро стана ясно, че саксите нямат намерение да атакуват, а искат да ни примамят долу в котловината, където можеха да се сражават с нас при по-равностойни условия. И щом слезехме там, без съмнение от гората щяха да изскочат още сакси, за да ни видят сметката.

— Ще стоите тук — наредих на хората си, — никакво слизане надолу! Тук ще стоите!

Саксите ни се подиграваха. Някои поназнайваха отделни думи от езика на бритите и те им бяха достатъчни, за да ни наричат страхливци, жени или червеи. От време на време някоя малка група се изкатерваше до средата на склона, за да ни изкуши да развалим строя си и да хукнем надолу, но Найол, Исса и аз успокоявахме духовете сред нашите. Един сакски магьосник се заклатушка по мокрия склон към нас на кратки нервни прибежки, ломотейки някакви монотонни напеви. Беше гол, наметнат с вълчи кожи, а косата му стърчеше слепена с кравешки изпражнения в един единствен дълъг рог. Той изпищя проклятията си, с вой отправи към нас магическите си слова после хвърли шепа малки костички към щитовете ни, но ние продължавахме да стоим неподвижни. Магьосникът плю три пъти, после треперещ хукна надолу към котловината, където един сакски старейшина се опита да изкуши някой от нас да излезе на двубой. Той беше широкоплещест мъж със сплетена грива от мазна, мръсна златиста коса, която висеше и се спускаше над разкошна златна огърлица. Брадата му бе сплетена и завързана с черни ленти, нагръдника му беше железен, наколенниците от украсен римски бронз, а на щита му бе изрисувана глава на озъбен вълк. От шлема му стърчаха два биволска рога, а върху тях бе набучен вълчи череп, украсен с множество черни ленти. Горната част на ръцете над лакътя и бедрата му бяха увити с парчета черна рунтава кожа. Саксът носеше огромна двуостра бойна брадва, а от колана му висеше дълъг меч и един от ония къси ножове с широки остриета, които се наричаха сеакс, оръжието, дало името на саксите. Известно време той призоваваше самия Артур да слезе и да се бие с него, после му омръзна и реши да предизвика мен. Започна да ме нарича страхливец, бъзлив роб и син на курва, болна от проказа. Говореше на собствения си език, което означаваше, че никой от моите хора не разбира какво казва, така че оставих думите му да минат покрай мен и да отлетят с вятъра.

После, късно следобед, когато дъждът бе спрял, и на саксите им бе омръзнало да ни примамват да приемем битка в котловината, те домъкнаха три пленени деца. Децата бяха много малки, не повече от пет- шестгодишни, и към вратлетата им бяха насочени сеакси.

— Елате долу — викна големият сакски старейшина, — или те ще умрат!

Исса ме погледна.

— Нека да отида, господарю — помоли се той.

— Това е моята част от укреплението — изръмжа Найол, водачът на Черните щитове, — Аз ще нарежа копелето на филийки.

— Това е моят връх — казах аз. Беше дори нещо повече от моя връх, беше мой дълг да се бия в първия дуел на битката. Един крал можеше да остави най-великия си боец да се бие вместо него, но военачалникът нямаше право да праща хора там, където сам не би отишъл. Така че аз затворих забралото на шлема си, докоснах както си бях с ръкавицата вградените свински костици в дръжката на Хюелбейн, после натиснах ризницата на гърдите, за да усетя малката издутина, оформена от брошката на Сийнуин. Така уверил се, че силите на доброто са на моя страна, минах през грубо нахвърляната ни палисада и тръгнах надолу по склона.

— Ти и аз! — викнах аз на високия сакс на собствения му език, — За техния живот — вдигнах копието си към трите дечица.

Саксите заръмжаха доволни, че са успели да накарат поне един брит да слезе при тях. Те се отдръпнаха, замъквайки децата със себе си, и освободиха котловината за двубоя между техния велик боец и мен. Якият сакс стисна зрадво голямата брадва и плю върху кокичетата.

— Ти говориш езика ни добре, свиня такава — поздрави ме той.

— Такъв ви е езикът — свински — отговорих аз.

Той хвърли брадвата високо във въздуха, и острието й проблесна, отразило слабата слънчева светлина, която се опитваше да пробие облаците. Брадвата беше дълга, а двуострата й глава — тежка, но той с лекота я улови за дръжката. Повечето хора биха се затруднили да размахват такова масивно оръжие дори за кратко време, да не говорим да подхвърлят и да го хващат, но това изглеждаше толкова лесно, когато го правеше този сакс.

— Артур не посмя да дойде и да се бие с мен — каза той, — така че вместо него ще убия теб.

Споменаването на Артур ме обърка, но не беше моя работа да изваждам врага от заблуждение, ако той беше убеден, че Артур е на Минид Бадън.

— Не му е работа на Артур да избива червеи — отговорих аз, — така че ме помоли аз да ти видя сметката, после да заровя тлъстия ти труп с краката на юг, та за вечни времена да се скиташ сам и измъчен и никога да не намериш пътя към Отвъдния свят.

Той плю.

— Квичиш като болно прасе.

Обидите бяха ритуал, както и самият двубой. Артур не одобряваше нито едното, нито другото, защото смяташе, че с обидите само си хабиш дъха, а с двубоя — силите, но аз нямах нищо против да се бия с един велик боец на противника. Такъв двубой служеше на определена цел, защото ако успеех да убия този човек, щях да вдъхна кураж и увереност на моите войници, щяха да им пораснат криле, а саксите щяха да приемат смъртта на своя боец като ужасно предзнаменование. Съществуваше риск да загубя борбата, но в ония дни аз вярвах в себе си. Саксът беше пет пръста по-висок от мен и много по-широк в раменете, но се съмнявах, че може да е бърз. Приличаше на човек, който разчита на силата, за да побеждава, а аз се гордеех не само със силата си, но и с хитростта си. Той погледна към нашето укрепление, където сега се бяха струпали мъже и жени. Не виждах Сийнуин там, но Гуинивиър се бе изправила висока и поразителна сред въоръжените мъже.

— Това твоята курва ли е? — попита саксът, вдигайки брадвата към Гуинивиър. — Довечера ще бъде моя, червей такъв.

Той направи две крачки към мен и сега между нас имаше само десетина крачки. Отново хвърли голямата си брадва във въздуха. Неговите хора по северния склон викаха за него, моите хора усърдно окуражаваха мен.

— Ако си се уплашил — рекох аз, — мога да те почакам да си изпразниш червата.

— Ще си ги изпразня върху трупа ти — плю той срещу мен. Чудех се дали да го подхвана с копието или с Хюелбейн и реших, че с копието ще стане по-бързо, стига да не успее да парира острието. Ясно ми беше, че той скоро ще атакува, защото бе започнал да размахва брадвата в бързи сложни извивки, които привличаха