тила му, а перата стърчаха току под брадата му. Той се втренчи в Гуинивиър, изхърхори, после изпусна коста. Пипна стрелата, все още без да сваля очи от Гуинивиър, после потрепери и внезапно рухна.
— Смята се за лош късмет да убиеш вражи магьосник — внимателно я укорих аз.
— Не и сега — отмъстително каза Гуинивиър, — не и сега.
Тя взе нова стрела от колчана си и я намести върху тетивата, но другите пет магьосника бяха видели какво се случи с колегата им и благоразумно се оттеглиха извън обсега на лъка. Вървяха и гневно пищяха за злощастната съдба, която си бяхме навлекли. Имаха право да се гневят. Боях се, че смъртта на магьосника само щеше да изпълни нападателите с леден гняв. Гуинивиър свали стрелата от лъка.
— И какво ще направят сега, Дерфел? — попита ме тя.
— След няколко минути тази огромна маса мъже ще тръгне нагоре по хълма. Ще можете да ги видите как идват — посочих аз към саксите, които още се бутаха и подреждаха, оформяйки редиците си, — сто човека на първа линия и девет-десет души в дълбочина, които трябва да бутат тези отпред срещу нашите копия. Ние можем да се изправим срещу тези сто човека, лейди, но в дълбочина ще имаме най-много по двама-трима, и няма да можем да ги избутаме назад. Ще ги спрем за малко и стените от щитове ще се заклещят, но няма да ги отблъснем назад и те щом видят, че всичките ни хора са притиснати в първата бойна линия, ще изпратят задните си редици да ни обградят откъм фланговете и да ни атакуват отзад.
Тя не сваляше зелените си очи от мен, а по лицето й играеше леко подигравателно изражение. Тя бе единствената жена, която познавах, способна да ме гледа право в очите, и този открит поглед, вперен в мен, винаги ме е смущавал. Гуинивиър с лекота можеше да накара един мъж да се почувства глупак, макар че в онзи ден, когато сакските тъпани биеха и голямата орда се подготвяше да тръгне нагоре към нашите остриета, тя желаеше единствено да постигна успех.
— Да не би да ми казваш, че сме загубени? — весело попита тя.
— Казвам, лейди, че не знам дали мога да победя — отговорих аз мрачно. Чудех се дали да направя неочакваното и да подредя хората си във формата на клин и да се втурнем срещу врага, врязвайки се дълбоко в техните редици. Подобна атака можеше да ги изненада, дори можеше да ги паникьоса, но съществуваше опасността хората ми да бъдат обградени от враговете по възвишенията и когато и последният от нас паднеше убит, саксите щяха да се изкатерят на върха и да пленят беззащитните ни семейства.
Гуинивиър метна лъка на рамо.
— Ние можем да победим — уверено заяви тя, — можем да победим много лесно.
За момент си помислих, че се шегува.
— Мога да им изтръгна сърцето — добави тя по-свирепо.
Погледнах в лицето й и видях дива радост да блести в очите й. Ако в онзи ден бе решила да прави някой мъж на глупак, то това щяха да бъдат Сердик и Аел, а не аз.
— Как можем да победим?
Палаво пламъче заигра по лицето й.
— Имаш ли ми доверие, Дерфел?
— Да, лейди.
— Тогава дай ми двадесет яки мъже.
Аз се поколебах. Бях принуден да оставя няколко копиеносци на северната част на укреплението, които трябваше да ни пазят от нападение отвъд котловината, така че сега не можех да си позволя да лиша останалите воини, които щяха да се бият на южната стена, от двадесет души. Но от друга страна, ако ще да имах още двеста копиеносци пак щях да загубя тази битка на върха на хълма, така че кимнах с глава.
— Ще ви дам двадесет мъже от опълчението — съгласих се аз, — а вие ще ми донесете победа.
Тя се усмихна и се отдалечи. Аз повиках Исса и му наредих да намери двадесет млади мъже и да ги прати с Гуинивиър.
— Тя ще ни донесе победа! — казах му аз, така че да чуят и моите хора, а те усетили надежда в този тъй безнадежден ден, се усмихнаха и дори се засмяха.
Но победа, реших аз, щяхме да постигнем, само ако станеше чудо, или пристигнеха съюзници. Къде ли беше Кълхуч? Цял ден очаквах да видя войниците му да се появяват от юг, но от тях ни следа. Тогава реших, че сигурно в желанието си да се добере до Артур, Кълхуч бе направил широк завой около Акве Сулис. Не можех да се сетя кой друг би могъл да ни дойде на помощ, но честно казано, дори Кълхуч да се беше присъединил към мен, неговите воини нямаше да са достатъчно, за да се противопоставим на щурма на саксите.
А щурмът щеше да започне всеки момент. Магьосниците си бяха свършили работата и сега една група сакски конници пришпори конете си нагоре по хълма. Аз викнах да доведат моя кон. Исса подложи ръце под крака ми, за да се кача на седлото и аз подкараха животното надолу да пресрещна вражите пратеници. Борс можеше да ме придружи, защото беше лорд, но той не искаше да се изправи лице с лице пред хората, които току-що бе напуснал, така че отидох сам.
Приближиха се девет сакси и трима брити. Един от бритите беше Ланселот, красив както винаги в бялата си ризница от припокриващи се метални пластинки, която заслепяваше очите под яркото слънце. Шлемът му беше посребрен и увенчан с чифт лебедови крила, които слабият вятър нежно разрошваше. До него яздеха Амхар и Лохолт, които щяха да се сражават срещу баща си под щандарта на Сердик с вълчия череп и под знака на моя собствен баща — огромния биволски череп, наплескан с прясна кръв в чест на тази нова война. И Сердик, и Аел бяха сред конниците, тръгнали нагоре по склона, придружени от половин дузина сакски старейшини — всичките едри мъже в рунтави кожи и с мустаци, които висяха чак до коланите на мечовете им. Последният сакс беше преводач, и той като другите сакси яздеше непохватно, точно както и аз. Само Ланселот и близнаците бяха добри ездачи.
Срещнахме се на средата на склона. На конете не им бе удобен стръмния наклон и нервно пристъпваха. Сердик навъсено погледна към нашето укрепление. Оттам можеше да види само двете знамена и върховете на копията, които стърчаха над набързо издигнатата барикада над земния насип, нищо друго не се виждаше. Аел мрачно ми кимна, а Ланселот избегна втренчения ми поглед.
— Къде е Артур? — най-накрая попита Сердик. Светлите му очи ме гледаха изпод шлем със златни ръбове, на върха на който отвратително и страшно стърчеше човешка ръка. Без съмнение, помислих си аз, ръка на брит. Трофеят бе опушен на огън, така че кожата бе почерняла, а пръстите се извиваха като нокти на хищна птица.
— Артур си почива, кралю-господарю — казах аз. — Остави на мен да ви размажа наоколо, докато той умува как да премахне от Британия смрадта от вашето пребиваване тук.
Преводачът мърмореше в ухото на Ланселот.
— Артур тук ли е? — попита Сердик. Традицията повеляваше предводителите на войските да поговорят преди битка, и Сердик бе възприел моето присъствие като обида. Бе очаквал да го посрещне Артур, а не някакво си първеню.
— Той е тук, лорд — казах аз безгрижно, — и навсякъде. Мерлин го пренася през облаците.
Сердик плю. Ризницата му беше много скапана и ако изключим отвратителната ръка на върха на шлема със златните ръбове по него нямаше нищо, което да хване окото. Аел беше облечен както обикновено в черна рунтава кожа, имаше злато по китките си и около врата, а отпред на шлема му стърчеше един- единствен биволски рог. Той беше по-възрастният от двамата, но както винаги Сердик бе поел водачеството. Неговото хитро, изпито лице ме гледаше с презрение.
— Най-добре би било да слезете долу един по един и да оставите оръжието си на пътя. Ние ще убием няколко души от вас, за да благодарим на Боговете си, а останалите ще вземем с нас като роби, но трябва да ни предадете жената, която уби нашия магьосник. Нея ще убием.
— Тя уби магьосника по моя заповед — казах аз, — заради брадата на Мерлин. (Именно Сердик бе отрязал една от плитките в брадата на Мерлин, обида, която никога нямаше да простя.)
— Тогава ще убием теб — каза Сердик.
— Веднъж Лиофа се опита да направи това — боднах го аз, — вчера пък Уулфгер, вождът на сарнаедите, се опита да ми вземе душата, но не аз, а той се отправи към прадедите си.
Аел се намеси.
— Ние няма да те убием, Дерфел — изръмжа той, — ако се предадеш.
Сердик се опита да протестира, но Аел го накара да замълчи с рязък жест на осакатената си дясна
