светлина, но с изненада съзрях други ярки пламъци в далечината. Из цяла Думнония горяха Белтейнски огньове, с които посрещахме новопристигналата година.
Моите копиеносци бяха донесли два огромни железни котела на върха и ние ги напълнихме с горящи главни и забързахме надолу с пламтящите гърнета. Като стигнахме в селото, разпределихме новия огън, за всяка къщурка трябваше да има пламъче от огъня, с което да се подпалят дървата, приготвени в огнището. Ние последни се прибрахме в замъка и отнесохме новия огън в кухнята. Вече беше почти призори, а селяните се трупаха по оградата, за да посрещнат изгряващото слънце. В момента, когато първото бляскаво чирепче светлина се показа над източния хоризонт, ние запяхме Песента за раждането на Лю — весел ритмичен химн на радостта. Стояхме с лице на изток докато с песен приветствахме слънцето и точно отвъд хоризонта виждахме тъмна ивица Белтейнски пушек да се издига към все по-изсветляващото небе.
Готвенето започна щом огнищата се нагорещиха. Бях замислил голямо угощение за селото, подтикван от мисълта, че това можеше да е последният ни щастлив ден за много дълго време. Обикновените хора рядко ядяха месо, но за този Белтейн бях приготвил пет елена, два глигана, три прасета и шест овце, които трябваше да бъдат изпечени. Имахме варели с прясна медовина и десет кошници с хляб, изпечен на миналогодишните огньове. Имаше сирене, ядки с мед и овесени питки с кръста на Белтейн, надраскан върху коричката им. След седмица-две щяха да дойдат саксите, затова сега беше момента да се даде угощение, което да помогне на моите хора да минат през ужаса, който ни очакваше.
Докато месото се печеше, селяните играеха на разни игри. Имаше надбягване по улиците, борби и състезание за вдигане на най-голяма тежест. Момичетата вплитаха цветя в косите си, и много преди да започне угощението забелязах как двойките се заизмъкваха нанякъде. Ядохме след пладне, и докато пирувахме, поетите рецитираха и селските менестрели пееха за нас, а за качеството на техните творения се съдеше по получените ръкопляскания. Раздадох злато на всички поети и менестрели, дори и на най-лошите, а такива имаше много. Повечето поети бяха млади мъже, които изчервени декламираха тромави строфи, посветени на техните избраници, момичетата гледаха свенливо, а селяните надаваха окуражителни възгласи, смееха си и после искаха всяко момиче да възнагради поета с целувка и ако целувката бе твърде бърза, поставяха двойката лице до лице и ги заставяха да се целунат както трябва. Поезията стана значително по-добра след като си пийнахме повечко.
Аз пих твърде много. Всъщност ние всички пирувахме добре и пихме още по-добре. По едно време бях предизвикан да се боря с най-богатия стопанин в селото и тълпата настоя да приема, така че, аз, вече полупиян, плеснах ръце върху тялото на земеделеца, и той направи същото. Усещах миризмата на медовина в дъха му, както без съмнение той е усещал моя пиянски дъх. Той се напъна, аз се напънах, но никой не успя да отмести другия и така си стояхме, приклещили глава до глава като биещи се елени, а тълпата се подиграваше на нашата безпомощност. Накрая аз успях да го поваля, но само защото той беше по-пиян от мен. Пих още, опитвайки се, може би, да забравя бъдещето.
Като се стъмни вече се чувствах зле. Отидох до бойното укрепление, което бяхме издигнали от източната страна на палисадата. Облегнах се на стената и се втренчих в потъмняващия хоризонт. Две струйки дим се точеха към небето от върха на хълма, където бяхме запалили нашите нови огньове, макар че за замъгленото ми от медовината съзнание там имаше поне десетина струи пушек. Сийнуин се качи на платформата при мен и се засмя като видя отсъстващия ми поглед.
— Ти си пиян — каза тя.
— Точно такъв съм — съгласих се аз.
— Ще спиш като шопар — отсъди тя с укор, — и ще хъркаш като него.
— Белтейн е — оправдах се аз и махнах с ръка към далечните струйки дим.
Тя се облегна на парапета до мен. Беше вплела цветчета от трънка в златните си коси и изглеждаше по-хубава от всякога.
— Трябва да говорим с Артур за Гуидър — каза Сийнуин.
— За женитбата с Моруена ли? — попитах аз и замълчах, за да събера мислите си. — Той се държи толкова студено напоследък — успях накрая да кажа аз, — може да си е наумил да жени Гуидър за някоя друга.
— Може — каза Сийнуин спокойно, — и в такъв случай трябва да намерим някой друг за Моруена.
— Кой?
— Точно за това искам да помислиш — каза Сийнуин, — когато изтрезнееш? Може да е някое от момчетата на Кълхуч — предложи тя, загледана във вечерните сенки в подножието на хълма Дун Карик. Там долу имаше сплетени храсталаци и сред листата им се виждаха двама души, потънали в щастието на взаимните си ласки.
— Това е Морфуд — установи Сийнуин.
— Кой?
— Морфуд — повтори тя, — това момиче май пак ще забременее. Наистина й е време вече да се омъжи.
Сийнуин въздъхна и се загледа в хоризонта. Мълча дълго, после се намръщи.
— Не мислиш ли, че тази година има повече огньове от миналата? — попита тя.
Послушно вдигнах очи към хоризонта, но честно да си кажа не можах изобщо да различа един стълб пушек от друг.
— Може би — казах аз уклончиво. Тя продължаваше да се мръщи.
— А може би това изобщо не са Белтейнски огньове?
— Разбира се, че са! — заявих аз с пиянска увереност.
— Това са сигнални огньове.
Минаха няколко секунди докато осъзная какво всъщност ми казва. После изведнъж изтрезнях. Беше ми лошо, но не се чувствах пиян. Десетина стълба пушек се извиваха към небето, но два от тях изглеждаха по- гъсти от останалите и прекалено гъсти, за да са от загасващите, запалени още миналата нощ огньове, които не бяха подклаждани от ранни зори.
И внезапно, с болка осъзнах, че това наистина бяха предупредителни сигнали. Саксите не бяха изчакали своя празник на Еостр, а бяха тръгнали на Белтейн. Те са знаели, че ние сме приготвили сигнални огньове, но също знаеха, че из цяла Думнония по върхове и възвишения ще бъдат запалени Белтейнски огньове и сигурно бяха предположили, че ние няма да забележим предупредителните сигнали сред светлините и пушека на ритуалните клади. Бяха ни изиграли. Бяхме пирували, бяхме пили до несвяст, а през това време саксите бяха тръгнали в атака.
И Думнония беше във война.
Аз бях начело на седемдесет опитни воини, но под мое командване имаше и сто и десет новобранци, които бях обучавал през зимата. Тези сто и осемдесет мъже съставляваха почти една трета от всички копиеносци на Думнония, но на зазоряване само шестнадесет от тях бяха готови да тръгнат на поход. Останалите бяха или пияни или с такъв тежък махмурлук, че колкото и да ги псувах и удрях, те не ми обръщаха внимание. Двамата с Исса завлякохме най-пияните до потока и ги хвърлихме в ледената вода, но това не помогна много. Можех само да чакам, час след час, докато мъжете един по един възвърнат разсъдъка си. Онази сутрин двадесетина трезви сакси биха били достатъчни, за да опустошат Дун Карик.
Сигналните огньове продължаваха да ни предупреждават, че саксите напредват и аз се чувствах ужасно виновен — Артур разчиташе на мен, а аз го бях подвел. По-късно научих, че тази сутрин почти всеки воин в Думнония бил безумно пиян, само сто и двадесетте човека на Сеграмор бяха останали трезви и бавно отстъпваха според плана пред сакските войски. Но всички други залитахме, повръщахме, дишахме като риби на сухо и пиехме вода като кучета.
Към пладне повечето от моите хора, макар и не всички, вече можеха да стоят на крака, но малцина бяха готови за дълъг поход. Моята ризница, щитът и бойните ми копия бяха натоварени на кон. Десет мулета щяха да носят кошниците с храна, които Сийнуин бе пълнила цяла сутрин. Тя щеше да чака в Дун Карик вестта за победата или, което бе по-вероятно, съобщение, че е дошло време да бяга.
После, малко след пладне, всичко се промени.
