— Елате при Нантосуелта — викна с прегракнал глас Фергал.
Тогава стана Арганте. Тя отметна с движение на раменете твърдата златиста дреха и остана по проста вълнена рокля със син цвят, в която изглеждаше още по-млада, съвсем дете. Тя имаше тесен момчешки ханш, малки ръце и нежно лице, бяло като козината на агънцата преди черният нож да им отнеме живота. Фергал се обърна към нея.
— Ела — започна напевно той, — ела при Нантосуелта, Нантосуелта те вика, ела при Нантосуелта — и продължи да напява така, викайки Арганте при нейната богиня. Арганте, вече почти изпаднала в транс, бавно пристъпваше напред, всяка стъпка правеше с усилие и след всяка стъпка спираше, а друидът продължаваше да напява.
— Ела при Нантосуелта, Нантосуелта те вика, ела при Нантосуелта.
Арганте затвори очи. За нея поне това бе върховен момент, а ние останалите бяхме просто объркани. Артур изглеждаше ужасен и нищо чудно, защото май беше сменил Изида с Нантосуелта, а Мордред, който някога щеше да се жени за Арганте, с нетърпение очакваше да види какво ще стане с момичето, което пристъпваше напред.
— Ела при Нантосуелта, Нантосуелта те вика, ела при Нантосуелта — продължаваше да я приканва Фергал само че гласът му се бе извисил в непоносим женски писък.
Арганте стигна до обръча и когато топлината от последните пламъци докосна лицето й тя отвори очи и почти с изненада откри, че стои до огъня на Богинята. Тя погледна към Фрегал, после се наведе и мина през димящия кръг. Победоносно се усмихна и Фергал й изръкопляска, подканвайки и нас да се присъединим към аплодисментите му. Не му отказахме от учтивост, но пляскахме без никакъв ентусиазъм и веднага спряхме щом Арганте клекна край мъртвите агнета. Тишината стана още по-тягостна, когато Арганте потопи тъничкия си пръст в една от раните, нанесени с каменния нож. Извади пръста си и го вдигна високо та да можем всички да видим кървавото петно на върха му. После тя се обърна така че и Артур да може да види. Втренчи поглед в него, отвори уста, оголвайки малки бели зъбки, и бавно постави пръста си между зъбите, обгръщайки го с устни. Изсмука кръвта. Забелязах как Гуидър гледа с невярващи очи мащехата си. Тя не бе много по-голяма от Гуидър. Сийнуин потръпна и здраво стисна ръката ми.
Арганте още не беше свършила. Обърна се, намокри пръста си отново с кръв и пъхна кървавия си пръст в горещата жарава останала от обръча. После пак клекна, бръкна под полите на синята си рокля, за да размаже кръвта и пепелта по бедрата си. Тя искаше да бъде сигурна, че ще има бебета. Използваше силата на Нантосуелта, за да положи началото на своя собствена династия и ние всички станахме свидетели на тази нейна амбиция. Тя отново затвори очи, почти в екстаз, и после изведнъж ритуалът свърши. Арганте стана, извади ръката си изпод роклята и повика Артур. Усмихна се за първи път тази вечер и тогава видях, че е красива, но в тази каменна красота нямаше капка нежност, тя бе толкова твърда, колкото и красотата на Гуинивиър, но без огнения водопад на косата на Гуинивиър, който да я смекчава.
Тя отново повика с пръст Артур, защото изглежда ритуалът изискваше и той да мине през обръча. За миг Артур се поколеба, после погледна към Гуидър и неспособен повече да участва в този празник на суеверието, се изправи и поклати глава.
— Сега ще ядем — дрезгаво заяви той, после смекчи грубата си покана с усмивка, отправена към гостите. В този момент обаче аз зърнах Арганте и видях как лицето й се изкриви от бесен гняв. За момент си помислих, че ще изкрещи срещу Артур. Дребното й тяло се напрегна и тя стисна юмруци, но Фергал, май единственият (освен мен) който забеляза нейния бяс, й пошепна нещо на ухото и тя потръпна, отърсвайки се от гнева. Артур нищо не забеляза.
— Донесете факлите — заповяда той на стражата и войниците ги внесоха вътре в двореца, за да осветят залата за угощение.
— Елате — викна ни Артур и ние с благодарност тръгнахме към вратата на двореца. Арганте се поколеба, но Фергал отново й зашепна и тя се подчини на поканата на Артур. Друидът остана край димящия обръч.
Сийнуин и аз последни напуснахме двора. Някакъв импулс ме задържа и аз докоснах ръката на Сийнуин, дръпнах я в страни в сянката на аркадата, откъдето видяхме, че още някой бе останал в двора. Когато в двора като че ли останаха само блеещите овце и оплескания с кръв друид, този някой излезе от сянката. Беше Мордред. Той мина куцайки покрай подиума, по калдаръма и спря до обръча. Миг-два двамата с друида се измерваха с очи, после Мордред направи непохватен знак като че ли искаше разрешение да мине през сияещите в червено останки от огнения кръг. Фергал се поколеба, после рязко кимна. Мордред приведе глава и мина през обръча. От другата страна спря и намокри пръста си в кръв, но на мен повече не ми се гледаше и аз поведох Сийнуин към двореца, където димящите факли осветяваха големите стенописи, изобразяващи римски Богове и ловни сцени.
— Ако за вечеря има агнешко — каза Сийнуин, — аз няма да ям.
Имаше сьомга, глиганско и еленско месо. Свиреше арфистка. Малко след нас се появи и Мордред без никой да забележи, че се е забавил. Зае мястото си начело на масата с лукава усмивка на тъпото си лице. Той не говореше с никого и никой не говореше с него, но от време на време кралят хвърляше погледи към бледата, слаба Арганте, като че ли единствената в залата, която не изпитваше удоволствие от угощението. Веднъж тя хвана погледа на Мордред и двамата вдигнаха рамене един срещу друг сякаш си казаха, че и двамата презират всички около себе си. Но като изключим тази размяна на погледи, Арганте през цялото време се цупеше и Артур се чувстваше много неудобно заради нея, а ние се правехме, че не забелязваме лошото й настроение.
На следващото утро отидохме на лов. Бяхме десетина, само мъже. Сийнуин обичаше да ходи на лов, но Артур я беше помолил да прекара сутринта с Арганте, и тя с неохота се бе съгласила.
Ние прекосихме западните гори, но без особена надежда, защото Мордред често ловуваше сред тези дървета и ловците се съмняваха, че ще открием дивеч. Хрътките на Гуинивиър, за които сега се грижеше Артур, обикаляха около черните стволове и успяха да подплашат една сърна, която бързо хукна през гората, но ловците прибраха хрътките, като разбраха, че животното беше бременно. Двамата с Артур бяхме тръгнали да пресрещнем сърната в края на гората, но дръпнахме юздите на конете си, когато чухме роговете да викат обратно кучетата. Артур се огледа като че ли очакваше да открие по-голяма компания около себе си, но като видя че съм само аз, изпъшка.
— Странни работи се случиха снощи — каза той неловко. — Но жените харесват такива неща — добави той.
— Не и Сийнуин — казах аз.
Той ми хвърли кос поглед. Сигурно се чудеше дали тя ми беше казала за неговото предложение за женитба. Изглежда не долови нищо особено в израза на лицето ми и вероятно реши, че Сийнуин е запазила това в тайна.
— Не и тя — съгласи се той. Пак се поколеба, после се засмя неловко. — Арганте смята, че и аз трябваше да мина през пламъците, за да отбележа по този начин съществуването на брака ни, но аз й казах, че нямам нужда от мъртви агнета, за да разбера, че съм женен.
— Досега нямах възможност да ви честитя женитбата — казах аз най-официално, — така че позволете ми да го направя сега. Тя е красиво момиче.
Това му достави удоволствие.
— Така е — кимна той и се изчерви. — Но е още дете.
— Според Кълхуч това е най-подходящата възраст — казах аз весело. Но Артур не обърна внимание на лекомислената ми шега.
— Нямах никакво намерение да се женя — тихо промълви той. Не гледаше към мен, а рееше поглед над оставените на угар ниви. — Но човек трябва да е женен — каза той твърдо, сякаш сам себе си опитваше да убеди.
— Така е — съгласих се аз.
— А Енгас бе толкова въодушевен. като дойде пролетта, Дерфел, той ще доведе цялата си войска. А те са добри войници, Черните щитове.
— Няма по-добри от тях, господарю — кимнах аз, и в същото време си помислих, че Енгас щеше да доведе цялата си войска и без Артур да се беше оженил за Арганте. Това, което Енгас всъщност е искал от Артур, разбира се, е съюз с него срещу Кунеглас от Поуис, чиито земи копиеносците на Енгас нападаха непрекъснато, но без съмнение хитрият ирландски крал е убедил Артур, че бракът ще е гаранция за
