— Мразя и обичам, от това боли. Някакъв поет го бил написал, забравих му името, но Гуинивиър бе чела стихотворението му и един ден, когато говорехме за Артур, тя цитира тази строфа. Както виждаш, тя го разбираше напълно.
— А Арганте разбираше ли го?
— О, не.
— Тя можеше ли да чете?
— Не съм сигурен. Не помня. Вероятно не.
— Как изглеждаше тя?
— Кожата й бе много бледа, защото отказваше да се показва на слънце. Тя обичаше нощта, при това много. А косата й бе гарваново черна и лъскава, точно като перата на гарвана.
— Ти каза, че била дребна и слаба, нали?
— Много слаба и доста ниска — кимнах аз, — но това, което най-ярко си спомням за Арганте, е че много рядко се усмихваше. Тя наблюдаваше всичко и нищо не пропускаше, а изразът на лицето й бе такъв, сякаш все нещо пресмяташе. Този израз лъжеше хората и те я мислеха за умна, но грешаха. Тя просто бе най- малката от седем или осем дъщери и винаги бе нащрек да не я лишат от нещо. Винаги търсеше своя дял и винаги смяташе, че не го получава.
Игрейн свъси вежди.
— Звучи ужасно.
— Тя беше алчна, злобна и много млада — казах аз, — но в същото време беше и много красива. Изглеждаше трогателно крехка.
Спомените ме накараха да млъкна за миг и да въздъхна.
— Горкият Артур. Наистина не му вървеше с жените, все ги избираше едни… Като изключим Айлийн, разбира се, но нея не я е избирал. Получи я като робиня.
— Какво стана с Айлийн?
— Умря по време на войната със саксите.
— Убиха ли я? — потръпна Игрейн.
— От епидемията умря. Съвсем естествена смърт.
Христос.
Това име наистина изглежда странно насред страницата, но аз ще го оставя. Точно когато ние с Игрейн си говорехме за Айлийн, в стаята влезе епископ Сенсъм. Светецът не може да чете, и тъй като в никакъв случай не би одобрил написването на тази история за Артур, двамата с Игрейн се правехме, че пишем евангелието на сакски. Казвам, че не може да чете, но Сенсъм всъщност може да разпознава няколко думи и Христос е една от тях. Затова и я написах. Той я видя и подозрително изръмжа. Напоследък изглежда много стар. Почти цялата му коса е окапала, останали са само два бели кичура отстрани, точно като ушите на Лютигерн, Господарят на мишките. Болеше го като уринираше, но той не пожела да остави мъдрите жени да го лекуват, защото били езичници. Светецът твърдеше, че Бог щял да го излекува. А аз понякога се моля, да ме прости Бог, светецът по-скоро да умре, защото тогава нашият малък манастир щеше да се сдобие с нов епископ.
— Вие добре ли сте, милейди? — попита той, след като надникна в пергаментовия лист.
— Благодаря, добре съм, епископе.
Сенсъм започна да обикаля стаята, пъхайки си носа тук-там с надеждата да намери нещо нередно, макар че какво ли би могъл да открие. Стаята е съвсем скромна; нар, писалище, табуретка и огън. Щеше да му е приятно да ми направи забележка, ако огънят гореше, но днес е много мек ден и пестя малкото дърва, които светецът ми разрешава да ползвам. Той бръсна с пръсти пухче прах, но реши да не го обсъжда, затова се обърна към Игрейн.
— Времето ви май наближава, лейди?
— Казват, че ми остават по-малко от два месеца, епископе — отговори Игрейн и направи кръстен знак върху синята си рокля.
— Вие, разбира се, знаете, че нашите молитви за вас ехтят в небето — каза Сенсъм без изобщо да му мигне окото от тази пълна лъжа.
— Молете се и саксите да не дойдат твърде близо — вметна Игрейн.
— Нима идват? — разтревожи се Сенсъм.
— Съпругът ми дочу, че се готвят да нападнат Рате.
— Рате е далече — махна с ръка епископът.
— На ден и половина път — припомни му Игрейн, — при това Рате е последната крепост между нас и саксите, друга няма.
— Бог ще ни закриля — каза епископът, несъзнателно повтаряйки отдавна умрялата вяра на набожния крал Мюриг от Гуент, — както ще закриля и вас в часа на вашето изпитание.
Той постоя още няколко минути, но всъщност нямаше работа нито с мен, нито с кралицата. Напоследък светецът е много отегчен. Няма с кого да се заяжда. Преди няколко седмици умря брат Маелгуин, най- силният сред нас, който вършеше по-голямата част от физическата работа в манастира. С неговата смърт епископът загуби много, защото едно от любимите му занимания бе да залива брат Маелгуин с презрението си. Когато измъчваше мен не беше същото, защото аз понасях злобата му търпеливо, пък и бях под закрилата на Игрейн и нейния съпруг.
Накрая Сенсъм си тръгна и Игрейн се изплези зад гърба му.
— Кажи ми, Дерфел — каза тя, когато светецът се бе отдалечил достатъчно, за да не ни чува, — какво трябва да направя за раждането?
— Защо за Бога питате мен? — засмях се аз. — Аз не знам нищо за раждането на деца, слава Богу! Дори не съм виждал как се ражда дете и нямам никакво желание да видя.
— Но знаеш старите обичаи — каза тя настоятелно, — това имам пред вид аз.
— Жените във вашия каер ще знаят много повече от мен. Все пак винаги когато Сийнуин трябваше да ражда, слагахме желязо в леглото, изливахме женска пикня на прага, слагахме пелин в огъня и разбира се, намирахме девствено момиче, което да поеме новороденото. И най-важното — продължих аз строго, — в стаята не трябва да има мъже. Нищо не носи по-голямо нещастие от присъствието на мъж в момента на раждането.
Докоснах издадения пирон на писалището си, за да избегна злата участ, която можех да си навлека само като говорех за това. Ние християните, разбира се, не вярваме, че докосването на желязо може да оказва някакво влияние върху съдбата, била тя зла или добра, въпреки това главичката на моя пирон лъщеше от честото докосване. — Вярно ли е това за саксите? — попитах аз.
Игрейн кимна.
— Те приближават, Дерфел.
Аз отново потърках пирона.
— Тогава кажи на мъжа си да приготви копията си.
— Няма нужда аз да му казвам — мрачно отговори тя.
Чудя се дали тази война някога ще свърши. Защото от както се помня бритите воюват със саксите и въпреки че спечелихме веднъж една голяма победа над тях, в годините след тази победа те ни отнеха много от земята, а заедно със земята ни лишиха и от легендите, свързани с долините и върховете, преминали в техни ръце. Историята не е просто разказ за делата на хората, тя е нещо, свързано със самата страна. Ние наричаме някой хълм на името на наш герой, който е умрял там, или пък кръщаваме река на името на принцесата, тичала край бреговете й. И когато старите имена изчезнат, с тях изчезват и историите, а новите имена с нищо не напомнят за миналото. Саксите отнемат земята ни и историята ни. Плъпнали са като зараза, а вече го няма Артур да ни защитава. Артур, бичът за саксите, Господарят на Британия и човекът, чиято любов го нарани повече от всяка рана получена в битка. Колко ми липсва Артур.
По време на празника по случай зимното слънцестоене ние се молехме на Боговете да не изоставят земята да тъне в голямата тъмнина. В най-мрачната зима на нашия живот тези молитви често приличаха на отчаяни молби и това бе в годината преди саксите да нападнат, когато света край нас бе вкочанен под ледена обвивка и замръзнал сняг. За онези от нас, които бяха привърженици на Бог Митра, този празник имаше двойно значение, защото това е и рожденият ден на нашия Бог. Затова след голямото угощение в
