противопостави. Тогава Аел ще атакува остатъците от армията му при Темза.
— Артур може да остави Сердик да си върлува — казах аз, макар че разсъжденията й ми се сториха съвсем неправдоподобни.
— Би могъл — съгласи се Гуинивиър, — но тогава Инис Уидрин ще остане в ръцете на саксите, и аз не искам да бъда тук, когато това стане. Ако не иска да ме освободи, помоли го да ме затвори в Глевум.
Поколебах се. Не виждах причина да не предам молбата й на Артур, но исках да се уверя, че е искрена.
— Ако Сердик наистина мине оттук, лейди — осмелих се да кажа аз, — ще доведе с войската си и някои ваши приятели.
Тя прикова в мен убийствен поглед и дълго ме гледа така преди да отговори.
— Аз нямам приятели в Лоегир — каза най-сетне тя с леден глас.
Поколебах се, после реших да продължа.
— Видях Сердик преди по-малко от два месеца и с него беше Ланселот.
Никога преди не бях споменавал пред нея името на Ланселот и сега главата й трепна, сякаш я бях ударил.
— Какво искаш да кажеш, Дерфел? — тихо попита тя.
— Искам да кажа, лейди, че Ланселот ще дойде тук напролет. Предполагам, че Сердик ще го направи господар на тези земи.
Тя затвори очи и няколко секунди не знаех плаче ли или се смее. После разбрах, че се тресе от смях.
— Ти си глупак — погледна ме тя. — Опитваш се да ми помогнеш! Да не мислиш, че обичам Ланселот?
— Вие искахте той да стане крал.
— Това какво общо има с любовта? — попита тя презрително. — Аз исках той да стане крал, защото е слаб, а една жена може да властва в този свят само чрез такъв слаб мъж. Артур не е слаб — поклати глава тя, после въздъхна дълбоко. — Но Ланселот е и вероятно когато саксите дойдат, той ще поеме управлението тук, но който и да му движи конците, няма да съм аз, нито която и да било жена, а Сердик. Пък доколкото знам Сердик е всичко друго, но не и слаб.
Гуинивиър стана, дойде до мен и измъкна писмото от ръцете ми. Разгъна го, прочете го за последен път и хвърли пергамента в огъня. Той почерня, нагъна се, после пламна.
— Върви — каза тя без да откъсва поглед от пламъците. — И кажи на Артур, че съм заплакала като съм го прочела. Той това иска да чуе, затова така му кажи. Кажи, че съм плакала.
Тръгнах си. През следващите дни снегът започна да се топи, но отново заваляха дъждове и голите черни дървета капеха над земята, която сякаш гниеше под мъгливата влага. Зимното слънцестоене наближаваше, макар слънцето никога да не се показваше. Светът тънеше в мрак, влага и отчаяние. Очаквах завръщането на Артур, но когато си дойде, не ме повика. Отведе новата си булка в Дурновария и там отпразнували зимното слънцестоене. Не знам дали го беше грижа какво мисли Гуинивиър за новия му брак. Във всеки случай не ме попита.
Дадохме угощение по случай празника в Дун Карик, и всеки от нас си мислеше, че този пир може да ни е последният. Ние поднесохме дарове на зимното слънце, но знаехме, че когато слънцето отново се издигне високо над хоризонта, няма да донесе нов живот за земята, а смърт. Щеше да доведе сакските копия и сакските брадви и сакските мечове. Молехме се, празнувахме и се страхувахме, че сме обречени. А дъждът валеше ли валеше.
ЧАСТ ВТОРА
МИНИД БАДЪН
???
стр.130 карта
Второстепенен път към Глевум
Карта, показваща местоположението на Акве Сулис и Минид Бадън
Котловината, Фоският път към Кориниум Минид, Бадън, лагера на Сердик
Римско гробище, Лагера на Аел, път към Глевум, река, река, Акве Сулис, Река
Фоски път
километри
планини
— Кой? — попита Игрейн щом прочете първия лист от последната купчина пергаменти. През изминалите няколко месеца тя бе понаучила малко сакски и много се гордееше със своето постижение, макар че между нас казано, този език е варварски и далеч не е така изтънчен като езика на бритите.
— Кой? — повторих аз въпроса й.
— Коя беше жената, повела Британия към гибел? Нимю, нали?
— Ако ми дадете време да напиша историята, лейди, ще разберете.
— Знаех си, че така ще отговориш. Чудя се защо изобщо попитах.
Тя седна на широкия перваз на моя прозорец, сложи ръка на издутия си корем и наклони глава настрани, като че ли за да чува по-добре. След малко лицето й се оживи от палаво доволство.
— Бебето рита, искаш ли да пипнеш?
Аз потръпнах.
— Не.
— Защо не?
— Никога не съм се интересувал от бебета.
Тя ми се изплези.
— Моето ще го обикнеш, Дерфел.
— Така ли?
— Той ще бъде чудесен!
— Откъде знаете, че ще бъде момче?
— Никое момиче не може да рита толкова силно, значи е момче. Виж! — тя прилепи синята рокля плътно по корема си и се засмя, когато гладката издута повърхност трепна. — Разкажи ми за Арганте — каза тя и пусна роклята си.
— Дребна, тъмнокоса, слаба, хубава.
Игрейн сбърчи нос, очевидно недоволна от това описание.
— Беше ли умна?
Замислих се.
— Тя беше лукава, така че, да, имаше ъкъл, но никога не го бе упражнявала с образование.
При последните думи моята кралица вдигна презрително рамене.
— Толкова ли е важно образованието?
— Според мен да. Аз винаги съм съжалявал, че не съм учил латински.
— Защо? — учуди се Игрейн.
— Защото на този език е писано за толкова много неща от живота на хората, лейди, а едно от предимствата, които образованието ни дава, е познанието за всичко онова, което други народи са знаели, за онова, от което са се страхували, за мечтите и постиженията им. Когато изпаднеш в беда образованието ти идва на помощ, защото ти показва как други са се измъквали от това положение преди теб. То може да обяснява нещата.
— Какво например? — попита Игрейн. Аз вдигнах рамене.
— Помня веднъж Гуинивиър ми каза нещо. Не знаех какво означават думите й, защото бяха на латински, но тя ми ги преведе и те съвсем точно обясняваха поведението на Артур. И досега ги помня.
— Е? Хайде кажи ги.
—
— И какво значи това?
