нещо? — викна тя. — То си е направо живот на вятъра! — кипеше от гняв Гуинивър. — От кравите стават добри майки, от овцете също, какво му е толкова похвално на майчинството тогава? Всяко глупаво момиче може да стане майка! То повечето от тях стават само за това! Майчинството не е постижение, то е неизбежност!
Но въпреки гнева й по страните й се стичаха сълзи.
— А Артур винаги е искал от мен да бъда само това! Дойна крава!
— Не е така, лейди!
Тя се извърна гневно към мен с блеснали в очите й сълзи.
— Да не би да знаеш за това повече от мен, Дерфел?
— Той се гордееше с вас, лейди — казах аз смутено. — Опиваше се от красотата ви.
— Можеше да си направи статуя като мен, ако е искал само това. Статуя с каналчета за мляко, към които да закрепя бебетата си!
— Той ви обичаше — възроптах аз.
Тя се втренчи в мен и аз си помислих, че ще избухне неукротим гняв, но вместо това тя уморено се усмихна.
— Той ме боготвореше, Дерфел, а това не е като да си обичан — въздъхна тя и се срина върху една пейка до дървения сандък. — Да те боготворят, Дерфел, е много изморително. Но той изглежда вече си е намерил нова богиня?
— Какво?
— Ти не знаеш ли? — изненада се тя и извади писмото. — Ето чети.
Взех пергамента от нея. Писмото нямаше дата, само най-отгоре пишеше Моридунум, което показваше, че е писано в столицата на Енгас Мак Ейрем. Веднага разпознах уверения почерк на Артур, с който бяха изписани слова студени като снега, натрупан прд прозореца.
„Трябва да знаете, лейди — пишеше Артур, — че се отказвам от вас като моя съпруга и вземам ръката на Арганте, дъщеря на Енгас Мак Ейрем. Не се отказвам от Гуидър, а само от вас.“ И това беше всичко. Писмото дори не беше подписано.
— Ти наистина не си знаел, нали? — попита ме Гуинивиър.
— Не, лейди — казах аз. Бях много по-учуден от Гуинивиър. Чувал бях разни хора да казват, че Артур трябва да се ожени отново, но той самият нищо не ми бе споменал. Почувствах се обиден, за дето не ми се беше доверил. Чувствах се обиден и разочарован.
— Наистина не знаех — уверих я аз.
— Някой беше отварял писмото — каза Гуинивиър с крива усмивка. — Виж изцапали са пергамента в края. Артур не би направил такова нещо. Тя се облегна и великолепната й червена коса се сплеска на стената.
— Защо се жени? — попита тя. Аз вдигнах рамене.
— Мъжът трябва да е женен, лейди.
— Глупости. Нали не мислиш, че Галахад е с нещо по-лош от теб, защото никога не се е женил?
— Мъжът има нужда от… — запънах се аз.
— Знам от какво има нужда мъжът — развесели се Гуинивиър. — Не знам защо Артур се жени сега. Мислиш ли, че обича това момиче?
— Надявам се, лейди.
Тя се усмихна.
— Знаеш ли защо се жени, Дерфел? За да докаже, че не ме обича.
Помислих си, че е права, но не посмях гласно да се съглася с нея.
— Сигурен съм, че е любов, лейди — излъгах аз. Това я разсмя.
— На колко години е тази Арганте?
— На петнадесет — предположих аз. — Може и да е само на четиринадесет, знам ли?
Тя свръщи вежди, опитвайки се да си спомни.
— Тя не трябваше ли да се омъжи за Мордред?
— И аз така мисля — кимнах аз, защото си спомних, че Енгас Мак Ейрем предлагаше ръката й на нашия крал.
— Ама защо му трябва на Енгас да омъжва детето за сакат идиот като Мордред, след като може да я пъхне в леглото на Артур? — каза Гуинивиър. — Само на петнадесет, мислиш?
— Знам ли?
— А хубава ли е?
— Никога не съм я виждал, лейди, но според Енгас, да.
— В Юй Лиатайн наистина се раждат хубави момичета — каза Гуинивиър. — Сестра й хубава ли беше?
— Изолда ли? Да, с особена красота.
— Това дете трябва да бъде красиво — усмихна се Гуинивиър, — иначе Артур няма да я погледне. Всички мъже трябва му завиждат. Виж това е задъжително условие, на което съпруите му трябва да отговарят. Трябва да са красиви и, разбира се, да се държат много по-прилично от мен — засмя се тя и отклони поглед от мен. — Но дори и да е красива и послушна, Дерфел, нищо няма да излезе.
— Така ли?
— О, сигурна съм, че тя ще може да му ражда бебета, ако той иска, но ако не е умна, скоро ще го отегчи.
Гуинивиър се обърна се зазяпа в огъня.
— Защо мислиш, че ми съобщава тази новина?
— Защото смята, че трябва да знаете.
Тя се засмя.
— Аз трябва да знам? Какво ме интересува дали спи с някакво ирландско момиченце или не? На мен не ми тряба да знам, но той има нужда да ми го каже. И ще иска да знае как съм реагирала, нали? — погледна ме тя.
— Така ли? — попитах аз малко объркан.
— Разбира се, Дерфел. Затова ще му кажеш, че съм се изсмяла — каза тя, заковала предизвикателно очи върху лицето ми. После изведнъж вдигна рамене. — Не, недей. Кажи му, че му желая само щастие. Кажи му каквото искаш, но трябва да го помолиш нещо.
Тя замълча и аз усетих колко мразеше да се моли.
— Не искам да умра, Дерфел, изнасилена от орда въшлясали сакски воини. Когато напролет Сердик дойде, помоли Артур да премести затвора ми на по-безопасно място.
— Мисля, че тук ще бъдете в безопасност, лейди.
— Кажи ми защо мислиш така? — остро попита тя.
Помълчах колкото да събера мислите си.
— Когато саксите дойдат, те ще тръгнат по долината на Темза. Целта им е да стигнат до Севърнско море и това е най-късият път дотам.
Гуинивиър поклати глава.
— Войската на Аел ще дойде по долината на Темза, Дерфел, но Сердик ще атакува от юг и ще завие на север, за да се съберат с Аел. Той ще мине оттук.
— Артур не мисли така — настоях аз. — Той смята, че липсата на доверие между двамата сакси ще ги накара да стоят един до друг, за да се пазят от предателство.
Гуинивиър посрещна това с ново отривисто поклащане на глава.
— Аел и Сердик не са глупави, Дерфел. Те знаят, че известно време трябва да си вярват един на друг, ако искат да победят. След това може да се хванат гуша за гуша, но след това. Колко воини ще тръгнат след тях?
— Според нас две хиляди, може и две хиляди и петстотин.
Тя кимна.
— Първата атака ще бъде в долината на Темза. И ще бъде достатъчно масивна, за да ви накара да помислите, че това е главният им удар. И щом Артур събере хората си, за да посрещне тази войска, Сердик ще нападне от юг. Ще започне да върлува из земите ни и Артур ще трябва да изпрати хора, за да му се
