всичко бе моята любов към Артур. А любовта ми към Мерлин и Нимю? Предполагам, просто съм си мислел, че те нямат нужда от мен, а Артур имаше и в оная нощ, когато Британия бе хваната в капан между огъня и светлината, аз тръгнах да търся сина на Артур.
Бяхме дванадесет. Артур, Галахад, Кълхуч, Дерфел и Исса бяха от Думнония, а другите бяха от Поуис начело с Кунеглас. Днес, там, където все още разправят тази история, децата научават, че Артур, Галахад и аз сме били тримата опустошители на Британия, но ние бяхме дванадесет. Нямахме ризници, само щитовете, но всеки носеше копие и меч.
Хората отскачаха встрани по осветените от огньовете улици, щом чуеха тропота на конете ни. А ние летяхме към южната порта на Дурновария. Тя беше отворена. Така я оставяхме всяка година на Самейн, за да могат мъртвите да влизат в града. Наведохме се за да минем под гредите на портата и в галоп продължихме на югозапад през полето, пълно с народ. Хората зяпаха като омагьосани към врящата смес от пламък и дим, която струеше от върха на хълма.
Артур препускаше с ужасна скорост и аз се бях вкопчил за холката на седлото от страх да не падна от коня. Наметалата ни се вееха зад нас, ножниците се удряха в бедрата ни с ритъма на ездата, а небето над нас бе пълно с дим и светлина. Замириса ми на горящи дърва, и започнах да чувам пукота им още преди да бяхме стигнали до полите на хълма.
Никой не се опита да ни спре, като се заизкачвахме по склона. И яздихме необезпокоявани чак докато стигнахме сложната плетеница на лабиринта при портата. Артур познаваше укреплението, защото когато живееха с Гуинивиър в Дурновария, те често се изкачваха до върха през лятото. Така че той безпогрешно ни поведе по извиващата се пътека, където обаче трима копиеносци от Черните щитове се опитаха да ни спрат с насочени копия. Артур не се поколеба и да миг. Заби петите си назад, насочи дългото си копие и пусна Ламрей в бяг. Черните щитове отстъпиха встрани и с безпомощни викове изпратиха големите коне, които с тътен преминаха край тях.
Нощта вече беше само шум и светлина. Шумът бе предизвикан от мощния огън и сгромолясването на цели дървета в сърцето на гладните пламъци. Димът скриваше светлините в небето. От високите укрепления срещу нас викаха копиеносци, но никой не посмя да ни се противопостави, когато прекосихме вътрешната стена и се озовахме на върха на Мей Дун.
И там трябваше да спрем, не по волята на Черните щитове, а принудени от нетърпимата горещина. Видях как Ламрей отстъпва назад и се извива да е по-далеч от пламъците, видях как Артур се бе вкопчил в гривата й, видях и очите й, отразили червения огън. Сякаш хиляди ковачни пещи бълваха горещина; въздухът бе така нажежен, че всички ни накара да се отдръпнем и да се отдалечим. Нищо не можех да видя вътре в пламъците, защото центърът на Мерлиновата плетеница бе скрит от кипящите огнени стени. Артур срита Ламрей към мен.
— Накъде? — викна той. Трябва да съм свил рамене.
— Как влиза вътре Мерлин? — попита Артур.
— От далечната страна, господарю — казах аз, а това си беше чисто предположение. Храмът беше откъм източната страна на огнения лабиринт и аз подозирах, че сигурно беше предвидено да се минава през външните спирали.
Артур стисна юздите и подкара Ламрей нагоре по вътрешната стена към пътеката най-отгоре върху стената. Черните щитове се разбягаха пред него. Ние яздехме след Артур и макар че конете ни бяха ужасени от огромния огън от дясната ни страна, последваха Ламрей сред лутащите си искри и дим. По едно време голям куп пламтящи дърва се срина с шум и трясък край нас и конят ми отскочи да избяга от горящия ад към външната страна на стената. За секунда си помислих, че ще падне в рова и увиснах от седлото, сграбчил гривата му с лявата си ръка, но той успя някак да намери опора, върна се на пътеката и хукна пак в галоп.
След като заобиколи северния край на големите огнени пръстени, Артур обърна отново към платото. Жива искра бе паднала върху бялото му наметало и вълната започна да тлее. Изравних коня си с Ламрей и загасих пламъка.
— Къде? — викна ми той.
— Там, господарю — посочих към огнените спирали, които бяха най-близо до храма. Не виждах проход, но като наближихме се видя, че е имало проход, затрупан след това с дърва. Тези новите дърва обаче не бяха така гъсто наредени като другите и точно в това тясно пространство огънят не се издигаше по-високо от кръста на човек. Зад тази ниска огнена стена се виждаше свободното пространство между външните пръстени и вътрешната спирала. Там се виждаха още Черни щитове.
Артур насочи Ламрей към прохода. Беше се навел напред и говореше на животното, като че ли й обясняваше какво иска. Тя се страхуваше. Бе свила назад ушите си и нервно пристъпваше от крак на крак, но не се отдръпна от пламъците, бушуващи от двете страни на единствения проход към сърцето на огъня. Артур я спря на няколко крачки от процепа и я успокои макар че тя продължаваше да мята глава, а очите й се бяха разширили и побелели. Той я остави да погледне към прохода, потупа я по врата, поговори й пак и после я накара да се отдалечи.
Направи широк завой, пришпори я в лек галоп, след това я пришпори отново насочвайки я към процепа. Тя метна глава и аз помислих, че ще откаже да се подчини, но Ламрей сякаш внезапно промени решението си и полетя към пламъците. Кунеглас и Галахад направиха същото. Кълхуч изпсува, задето поемаме такъв риск, после всички пришпорихме конете си и последвахме Ламрей.
Артур приклекна над врата на кобилата, когато тя с тътен се понесе към огъня. Оставяше я сама да определи хода си и тя забави крачка. Помислих отново, че ще се откаже, но после видях, че тя всъщност събира сили за скоко между пламъците. Крещях, опитвайки се да надвия страха си, после Ламрей скочи и аз я изгубих от погледа си, тъй като вятърът забули с дим прохода. Галахад последва Артур и прелетя над огъня, но конят на Кунеглас се изплаши и се отклони. Галопирах точно зад Кълхуч, горещината и шума от огъня изпълваха нощта. Мисля, че донякъде ми се искаше и моят кон да откаже да скочи, но той не спря и аз затворих очи, когато пламъците и дима ме обвиха. Почувствах как конят се издига, чух го да цвили, после се стоварихме във външния огнен кръг. Почувствах огромно облекчение и ми се прииска да изкрещя победоносно.
Тогава едно копие се заби в наметалото ми точно зад рамото. Бях толкова погълнат от мисълта да оцелея сред огъня, че дори не бях помислил за това, което ме очакваше в кръга от пламъци. Беше ме нападнал един от Черните щитове, но не ударът му беше неточен. Сега обаче той се отказа от копието и се втурна да ме свали от седлото. Беше твърде близо, за да мога да използвам собственото си копие, само замахнах с дръжката към главата му и забих пети в хълбуците на коня. Мъжът сграбчи копието ми, аз го пуснах, измъкнах Хюелбейн и замахнах назад. Зърнах Артур, който се въртеше вкръг с Ламрей и размахваше меча си наляво и надясно и аз направих същото. Галахад ритна някакъв в лицето, промуши друг с копието си и пришпори коня си. Кълхуч бе сграбчил един Черен щит за шлема и го мъкнеше към огъня. Войникът отчаяно се мъчеше да откопчае ремъка под брадичката си, после изпищя, когато Кълхуч го запрати към пламъците преди да извие с коня.
Исса също прескочи през процепа, успя и Кунеглас заедно с шестимата си копиеносци. Оцелелите Черни щитове избягаха към центъра на огнения лабиринт и ние ги последвахме. Заетият от някого меч в ръката на Артур отразяваше червените пламъци край нас. Артур ритна Ламрей и тя мина в галоп. Черните щитове разбраха, че ще ги настигнем, отстъпиха встрани и хвърлиха копията си, за да покажат, че няма да се бият повече.
Трябваше да обиколим половината кръг докато открием входа към вътрешната спирала. Проходът между вътрешния и външния огън беше близо тридесет крачки широк, достатъчно, за да можем да яздим без да бъде живи изпечени, но пространството вътре в спиралата бе по-малко от десет стъпки, а тук огньовете бяха най-големи. Затова всички колебливо се спряхме на входа. Все още не можехме да видим какво става вътре в кръга. Дали Мерлин знаеше, че сме тук? А Боговете? Погледнах нагоре, почти очаквайки да видя копие на отмъщението да лети към нас от небесата, но видях само гърчещия се балдахин от дим, който закриваше сипещите се като водопади светлини в небето, измъчено от огромните огньове.
И така, подкарахме конете из последната спирала. Яздехме упорито и бързо, галопирахме в стесняващите се завои между ревящите и подскачащи пламъци. Дим пълнеше ноздрите ни, искри обгаряха лицата ни, но завой след завой ние все повече се приближавахме към центъра на мистериите.
Шумът на огньовете заглуши стъпките на конете ни и скри пристигането ни. Мисля, че Мерлин и Нимю
