своето отмъщение заради днешната случка. Присъдата й е прочетена.
— Съвсем побледня, дете! Легни си рано тази вечер, утре ни чака дълъг ден.
Бяха почти привършили и втората камериерка понечи дори да целуне майчински помощничката си за лека нощ. В последния момент обаче се сети за дистанцията и разликата между една важна матрона в дома на Хенриета Английска и една малка шивачка.
Виолен изгледа гърба й, угаси свещта и се прибра в стайчето си зад гардеробната, където бе нейният дом сега. Беше заварила там само едно тясно легло с преплетени каиши, маса и трикрако столче. Сега се бяха появили глинена кана за вода и леген за миене, малък сандък за дрехи без ключалка и вълнена завивка, толкова приятна в студените дни. Мадам Трувен бе домъквала тези дарове един по един, като все се правеше, че това са вехти неща, които така и така ще хвърли.
Лятната вечер бе душна, въздухът в тясното помещение без прозорци бе тежък, като с нож да го режеш. Виолен прочете набързо молитвата си и легна, без да се завие. Но и така не можеше да заспи, обръщаше се ту на едната, ту на другата страна, мяташе се и си мислеше за Елен, за другите си сестри и — колкото и да се мъчеше да прогони този образ — за виконт дьо Мариво.
Нито душата й, нито тялото й бяха готови да прогонят завинаги спомена за него. Арогантният орлов профил присъстваше в съзнанието й както и подигравателният му тон, зелените блясъци на погледа му и атлетичното му телосложение. В неговите ръце не бе изпитала онази парализираща паника, която я бе връхлетяла в ръцете на кавалера дьо Лорен. А и виконтът навярно надали имаше благопристойни намерения… Не можеше да повярва, че е възможно да се отнесеш така безцеремонно с гърдите на една почтена жена. Но ето че бе забравила своето възмущение много по-бързо от чувствата, които той бе събудил у нея с ласките си.
Цялото й тяло гореше, някакъв неведом копнеж дълбоко вътре в нея гонеше все по-далеч съня от клепките й. Задухата в малкия килер бе непоносима.
Виолен нямаше представа кое време е, когато се надигна от леглото, нахлузи полата и блузата си и хукна навън, защото чувстваше, че се задушава. А може би и защото искаше да избяга от мечтите си…
Коридорът пред покоите на дукесата бе полуосветен от нощните лампи. Изпънатите стражи на главния вход и не забелязаха малката слугиня, която отвори зад гърба си вратата към стълбището за прислугата и се плъзна надолу. Освен разкошните зали и витите мраморни стълбища, дворецът криеше безброй стръмни стъпала, тесни коридори и още по-тесни вратички, направени, за да минават лакеите и слугините от едно крило в друго. Цял лабиринт, в който Виолен трудно можеше да се оправи.
Най-сетне успя да отвори някаква вратичка и нежният бриз на лятната нощ облъхна влажното й чело. Най-после излаз към градините, прострели сенките си в големия четириъгълник между Тюйлери и Лувър. Това бяха най-красивите градини в кралството. Денем тук правеха разходките си благородните дами и господа. Цял рой слуги поддържаха лехите, храстите, живите плетове и алеите. Тези градини бяха гордостта на краля, който се бе хвърлил в това увлечение със същата страст, с която бе започнал и обновяването на дворците си.
Сега през нощта надали имаше някой тук. Или? За миг Виолен се поколеба. На такива като нея положително не е разрешено да се разхождат из този рай. Но кой ще я види по това време?
На луната й трябваше поне седмица, за да се напълни. На бледата светлина на звездите се виждаха само неясни очертания. Нощта бе приказна. Лекият ветрец донасяше аромата на разцъфнали рози, мекият плисък на многобройните шадравани само правеше да изглеждат още по-призивни глухите крясъци на совите и на другите нощни птици в дърветата. Човек имаше чувството, че е сам-самин на света, далеч от шумния многолюден град, който се плискаше всъщност досами двореца.
Виолен избягваше да признае и пред самата себе си, колко много й липсва природата. Заключена зад зидове и ключалки, тя си бе забранила да мисли за онова, което не можеше да има. Нямаше смисъл да жадува за морската шир, за вятъра в косите си, за дома. Или дори за целувките на един мъж. Не биваше да го прави дори в такава омайна нощ. Всичко това принадлежеше на миналото.
Тя повдигна полите си и се впусна боса от сянката на двореца в сенките на градината. Гладките каменни плочи отстъпиха място на бодлив чакъл, за да стигне най-сетне до кадифената прохлада на тревата. Там вече можеше да забави стъпките си, поемайки на дълбоки глътки въздуха, напоен с аромата на цветя.
Виолен отиде към басейна на един от малките водоскоци — бликащата вода проблясваше като тъмни диаманти. Хладната мъглица на водната струя навлажни разгорещеното й чело и с дълбока въздишка на облекчение тя потопи ръцете си до китките във водата. Какво блаженство…
— Охо? Кой се появява? Нощна фея, нимфата на този извор или някоя малка вещица, която се е загубила?
Спокойният, леко подигравателен глас се заби като удар с меч в гърба на Виолен. Беше разкрита.
СЕДМА ГЛАВА
— От празненството ли бягате? — запита безтелесният мъжки глас, някак странно познат, въпреки че не бе нито кавалерът дьо Лорен, нито друг някой от членовете на този дом.
Виолен присви очи, взирайки се в тъмното да види човека, застанал недалеч под надвисналите клони на един огромен дъб.
— Простете, господарю, аз ще…
Виолен не успя да завърши изречението, защото с един само скок на пантера непознатият излезе от прикритието си и сграбчи ръцете й. Тя се стресна и извика, вперила очи в тъмните очертания на главата и раменете.
— Малката дукеса! Наистина ли си ти?! Не съм и помислил дори… — Той рязко млъкна.
— Вие?!
Раймон дьо Мариво бе не по-малко поразен. Споменът за малката авантюристка от Рамбуйенския лес се бе почти изтрил от паметта му. Затова сега бе поразен от факта, че разпозна веднага ясното гласче от една само дума. Досега бе срещнал само една жена с такъв звънлив и звучен като камбанка глас. Беше го слушал с наслада дори когато малката фурията обсипваше с ядни упреци, когато я бе сварил да се къпе… Сега пред него изникна отново образът на онова мраморно съвършенство на нежното й тяло и разбуди неутоления копнеж, който си бе останал в него. Безвкусната оргия, от която току що бе избягал, предлагаше обилие от женски прелести, но то му подейства отблъскващо. Не помогна дори огромното количество вино, с което се бе наливал, за да превъзмогне отвращението си. Не този вид задоволяване търсеше той.
— Значи сте от дамите, поканени на празненството? — Виконтът се опита да събере мислите си. — Не сте си губила времето, за да намерите къде да попаднете, малка дукесо! Още тогава си знаех, че онази история с благородното ви потекло нещо куца. Признавам, че не бих ви сметнал за толкова лесна плячка, макар че…
Смаяна и оскърбена, Виолен разбра заблудата. Мъжът се пресегна, обхвана тила й и я притегли властно към себе си. Ръката му оскуба разпуснатата й коса, но болката бе нищо в сравнение с онова, което лумна в душата й. Той прилени устни върху устата й, в дъха му тя усети същия онзи мирис на вино, същия незабравим аромат на неговата нежност, която бе вкусила вече веднъж… Обезоръжена, тя се отпусна върху тялото му, победена, преди да е завоювана.
— Ето, виждаш ли? Вече не се и браниш. Добре… Ето така… По дяволите! Какви са тези парцали? Това не е официална рокля! Или?
Виолен бавно изплува от мъглата на сластната омая, опитвайки се напразно да слепи парчетата от взривения си разум. Какво й има на роклята? Дишайки тежко, тя отмести косите, нападали по челото й, объркана от внезапния му гневен изблик.
— Аз нямам официална рокля — каза тя, по-скоро за да прекъсне тягостното мълчание, отколкото в отговор на грубия му въпрос.
— Облечена си като слугиня. — Констатацията бе изречена със сарказъм и Виолен чак сега регистрира провлачения му говор и острата миризма на алкохол. Този господин беше пиян. Добре познаваше признаците — когато започнеха болките, баща й често посягаше към ябълковото вино на арендаторите.
— Като каква се явяваш в този дом, малка дукесо? Каква роля играеш?
— Не и ролята на придворна дама! — изфуча Виолен, засегната от високомерния му тон, а и
