— Жюлиет! Виж си работата! Това бодове ли са? Веднага всичко да разпориш! Накарай Виолен да ти покаже как се прави подгъв! — Нито едно погрешно бодче не се изплъзваше от орловото око на мадам Гобер.
Виолен сведе още по-ниско глава над плата, усетила отново невидимата вълна на всеобщата неприязън. Похвалите на мадам Гобер й създаваха само повече врагове. Отровното съскане на Жюлиет, когато отиваха на храна, също потвърди това:
— Мислим се за нещо по-голямо! Не говорим с другите! Какво си си навирила носа? Ще ми се прави на дукеса!
Виолен изтръпна от тази подигравка. С мъка си бе наложила да забрави виконт дьо ла Шез, но думата отново отвори едва зарасналата рана. Тя се препъна в нечий нарочно подложен крак и падна на каменния под. Изплака от болка, но това предизвика още по-злорадия кикот на момичетата от шивалнята.
Тя бавно се надигна, премигвайки за да възпре сълзите от болка и от отчаяние. Би предпочела изобщо да не ходи с другите на храна, но гордостта й я възпираше да покаже такава слабост. Няма да се осъди на глад, само защото й се подиграват! Враждебността на момичетата я объркваше и нараняваше. Какво им е сторила? Защо е тази злоба, тези подигравки?
Когато се върнаха в шивалнята, мадам Гобер я повика с ръка при себе си и с мрачно изражение й посочи цял облак от бухнала най-нежна кремава коприна:
— Ще можеш ли да направиш нещо с разпорения шев на тази фуста? Но си кажи направо! Фустата е на Мадам и ако я съсипеш, изхвръкваш от тука.
— А ако не я съсипя?
Нещо подсказа на Виолен, че това предложение би трябвало да има и друга страна. Тънката усмивка на Гобер потвърди това.
— Хофмаршалката на Принцесата търси свястна шивачка, която да поддържа дрехите на нашата господарка. Нещо не е доволна от камериерката си, която го е вършела досега. Споменах й, че имаш ръка и ако издържиш сега този изпит, разделяш се с шивалнята. Или ти е страшно добре всред тия празноглави гъски, та предпочиташ да си останеш?
Виолен поклати глава.
— Защо ме мразят?
— Защото усещат, че си различна — отвърна мадам Гобер и тънката усмивка отстъпи място на по-скоро замислен, изпитателен поглед. — Ти не си като тях. Би трябвало да се научиш да попревиваш малко врат, ако искаш да имаш приятелки. — Гордите винаги са самотни. Но стига сме бъбрили! Захващай се за работа и направи най-доброто, на което си способна.
Виолен не бе докосвала досега такъв вълшебен плат! Лек като перце, копринено гладък, прошумяващ тайнствено в пръстите й, като че живееше свой собствен живот. Какво ли е да облечеш такава дреха? Никога няма да го изпита, може да се смята щастлива, че може да държи в ръцете си това вълшебство, за да поправи разпрания шев… Ала за първи път изпита удоволствие от работата. Нещо от блясъка на онзи безметежен лукс, в който живееше жената, която щеше да носи тази дреха, озари и момичето, което я поправяше сега.
— Гобер казва, че си най-добрата й шивачка. Да се надяваме, че не е преувеличила с хвалебствията си. Облечената в черна коприна матрона, която управляваше гардеробната на принцесата, прониза с поглед Виолен. — С фустата на Мадам се справи добре, признавам. Ще те взема за проба, но очаквам да ми се отблагодариш с прилежание и преданост. Може да си внесеш вещите в малкия килер зад гардеробната. Не бих искала да спиш при другите момичета. И без това достатъчно се клюкарства.
Виолен потъна в благодарствен реверанс, безкрайно облекчена, че се спасява не само от убийственото еднообразие на шивалнята, но и от злобата на момичетата. Нищо че вътрешният й глас й нашепваше, че е твърде нелепо благородната Виолен дьо Сен Хеде, дъщеря на един пер на Франция, да се кланя на една камердинерка. Един преобърнат наопаки свят, с който трябваше да се примири, ако не иска да умре от глад или да свърши на улицата. Само с гордост не се живее.
— Първо се заеми с онзи тоалет! Донесе го днес камериерката. Мадам иска да се махнат тези дантели по ръкавите. Намира ги прекалено претенциозни. От тези рюшове не се виждат изящните й ръце.
Виолен неволно погледна собствените си злощастни пръстчета — не ги бе пощадила нито работата на Рю Шапон, нито дните в шивалнята. Не биха стигнали дантели, да се прикрият тези избодени и изподрани ръце. Но в себе си благодареше на сестра си Франсин, дето я бе тормозила най-безмилостно с най-сложни и фини ръкоделия. Франсин все повтаряше, че една Сен Хеде трябва да умее да бродира… Тогава и на двете надали е минавало и през ум, че ще дойде ден Виолен да си изкарва прехраната с това.
— О, ето къде сте били! Принцесата иска веднага бледолилавата си рокля. Възнамерява тази вечер да вземе участие в играта на карти у Негово величество.
Виолен се отдръпна още по-навътре в своя ъгъл, когато в стаята прошумоля импозантната фигура на една придворна дама и облечената в черно тяхна матрона потъна пред нея в реверанс точно толкова сервилно, колкото самата Виолен бе сторила пред нея само преди малко.
— Играта на карти у Негово величество? — повтори матроната. — Та нима тя е вече толкова добре със здравето, че може да си го позволи?
— Не ме питайте! — Дамата изобщо не обърна внимание на това, че Виолен присъства. — Нали знаете, че е бясна от ревност заради кротката Луиз дьо ла Валиер? Търси сега да блесне, да си върне загубеното и да докаже, че си остава най-красивата, най-съблазнителната и най-елегантната жена в двора!
Виолен се смая при вида на официалната рокля, която двете жени извадиха от сандъка. Цялата бе обшита с перли и дебели златни шнурове — кой знае колко ли тежеше! В такава зашеметяваща рокля и най-грозната жена би се превърнала в красавица.
Но Виолен трябваше да се откаже от тази мисъл, когато само малко по-късно бе извикана в салона за обличане на принцесата. Дори великолепната дреха не бе в състояние да превърне болната, изнервена дама отново в онази очарователна английска младоженка, която бе пристигнала на времето. Трескава, изпита и нетърпелива, Мадам само подръпваше елечето на роклята и се оплакваше с плачевен гласец:
— Ето! Широко е. Този шев трябва да се вземе! Господи, изглеждам като някаква дебела матрона! Бързо! Няма ли в тази къща някой, който да може да го направи?!
Остър пристъп на кашлица разтресе високата фигура на мадам Хенриет и Виолен видя трескавите червени петна, които избиха по пребелелите й страни. Мястото на Хенриет д’Орлеан бе в болничната стая, а не в Лувр! Тази жена изгаряше от треска, едва се държеше на краката си. Няма ли кой да й каже, че се погубва?!
Едно властно кимване на придворната дама даде смелост на Виолен да се захване с работа. Знаеше, че Мадам няма да й остави време да стесни и двата шева отстрани, затова реши само да прихване по друг начин покрития с тежка бродерия пластрон, прихванат с банели към роклята. Сега разкошната, обсипана със скъпоценни камъни предница не само повдигаше бюста на дамата, но и създаваше впечатление за обилие, каквото всъщност липсваше.
— Добре! Нали? — Зарадвана от този умел трик, принцесата запляска с ръце. — Сега онази плоска глупачка Дьо ла Валиер ще разбере къде са прелестите на една истинска жена. О, Негово величество умее да оцени една красива гръд! Момичето има ръка, Трувен! Можете да й дадете онзи ужасен костюм за езда, дето го хвърлих. Може да намери начин да го спаси някак.
Виолен сведе скромно очи, макар че й костваше огромно усилие да го стори. От работа не се боеше, но твърде болезнено понасяше пренебрежителния тон, с който се отнасяха към нейната личност. Сякаш бе само някакъв предмет, който има свое предназначение. Бе отпратена да си върви, докато Мадам ровеше в една голяма кутия, за да си търси подходящи перли и пръстени за бледите си тънки ръце. Една единствена от тези скъпоценности, един единствен камък, би бил навярно достатъчен, за да се иззидат полусрутените кули на Сен Хеде. Дори няма нужда да бъде най-големият!
— Какво си се замислила, дете? Това, че те похвалиха, не значи да скръстиш ръце и да чакаш. Ето, това
