— Може и така да е — съгласи се Порджи, — обаче птиците се издигат над Стената, а те не знаят никакви заклинания. Разберете, господин Уикънс, ако всичко около нас е магия, как така тази магия да не може да въздействува върху всичко? Ето, вижте…
Порджи извади от джоба си един кремък и го сложи на бюрото. Побутна го с пръст и каза:
— Камъче, литни, литни! Нависоко се вдигни! Над полета и градини, чак до небесата сини!
Камъчето не помръдна.
— Видяхте ли, сър? Щом думите влияят върху метлите, би трябвало да влияят и върху камъните.
Господин Уикънс втренчи поглед в камъчето. То изведнъж се заклати и подскочи във въздуха.
— Но това е друго — възрази Порджи. — Вие го помръднахте с мислите си. Всеки може да го прави с дребни предмети. Това, което аз искам да знам, е защо не може да става нещо само с думи.
— Все още знанията ни са недостатъчни — започна да губи търпение господин Уикънс. Престана да се съсредоточава и камъчето тупна на бюрото. — Всяка година научаваме по нещо повече. Може би когато ти имаш деца, вече ще сме открили заклинанието, с което ще можем да повдигаме всеки предмет. — И господин Уикънс се намръщи. — А защо ти е притрябвало да караш камъчетата да летят? Достатъчно неприятности имаш и като ги хвърляш.
Порджи свъси вежди.
— Има разлика в това да накараш нещо да ти се подчини, като вдигнеш ръка или се съсредоточиш, и когато го омагьосаш с думи, така че то само да започне да се движи, както става с метлите.
В кабинета стана тихо. Всеки бе зает със собствените си мисли.
Накрая господин Уикънс каза:
— Не ми се иска да се ровя в неприятното минало, Порджи, но няма да е зле, ако си припомниш какво се случи с баща ти. Неговите съмнения се проявиха по-късно от твоите, известно време той бе най- обещаващият сред учениците ми, но и той се съмняваше не по-малко от тебе.
Уикънс дръпна едно чекмедже на бюрото, порови се в него и измъкна купче листа, пожълтели от времето.
— Това е рефератът, който го погуби. „Изследване на немагическите методи за левитация2.“ Написа го за присъждане на степента Младши адапт.
Учителят хвърли доклада пред Порджи, сякаш докосването до него бе омърсило пръстите му.
Порджи понечи да събере листата. Господин Уикънс изкрещя:
— Не го пипай! Съдържа сквернословие!
Порджи отдръпна ръката си. Погледна най-горния лист и видя една ясна рисунка на нещо, което приличаше на птица, само че имаше два чифта крила, отпред и отзад.
Господин Уикънс прибра листата в чекмеджето на бюрото си. Погледът му, пълен с неодобрение, се кръстоса с погледа на Порджи и учителят каза:
— Ако искаш да вървиш по пътя на своя баща, никой от нас не може да те спре. — Гласът му сурово се извиси. — Но друг би могъл да те спре… Не забравяй за Черния човек, Порджи, защото стъпките му всяват ужас! В очите му гори огън и няма заклинание, което може да те предпази от него! Като дойде да вземе баща ти, стана тъмно посред бял ден и се чуха страшни писъци. Когато слънчевата светлина се завърна, беше изчезнал заедно с баща ти. Колкото и да мислим, няма да узнаем къде са. — И господин Уикънс поклати глава, сякаш не можеше да се откъсне от спомена, след което посочи към вратата: — Добре си помисли, преди да направиш нещо, Порджи! Добре си помисли!
Порджи наистина се бе замислил, когато си тръгваше, но мислеше повече за скицата, нарисувана от баща му, отколкото за Черния човек.
Оранжевата щайга, върху която имаше две сложени напреки дъски за крила, приличаше малко на рисунката на баща му, но външният вид мамеше. Порджи седеше на стълбището към задния вход на къщата, обзет от жал, и периодично разтриваше две болезнени места от тялото си. Макар че те се намираха в противоположни краища и се дължаха на различни първопричини, и двете имаха едно и също начало. Задните части го боляха вследствие на щедростта, която беше проявила ръката на чичо му. С подутия нос се бе сдобил от въздухоплавателно произшествие.
Беше качил измислената с много мъки „машина“ върху бараката за дърва и скочи с нея оттам, за да полети. Вместо полет обаче последва страхотно падане, всичко се разби на трески и от очите на Порджи изкочиха искри, когато носът му се удари в нещо твърдо.
Сега съжаляваше, задето бе поканил Булдога да бъде свидетел на успеха му, защото така историята стигна право до ушите на чичо му и се получиха обичайните последствия.
А за да бъде сигурен, че даденият от него урок няма да бъде забравен, чичото лиши Порджи от метлата за срок от една седмица. И за да не може Порджи да хитрува, преди да заключи метлата в килера, чичото й направи магия.
„И без това не ми се летеше“, каза си нацупено Порджи, но преструвката не направи поражението му по-леко. Бандата се готвеше да отиде на Червените скали след залез слънце, щяха да преследват прилепи, и на Порджи също му се ходеше.
Той заслони очите си с ръка и погледна към западната Стена, откъдето се носеше смях и глъч. Приближаваха се на метлите, летяха бързо и високо. Порджи влезе в бараката, за да не го видят. Зарадва се, че се е скрил, защото те слязоха по-ниско и взеха да кръжат над къщата, като викаха него и Булдога. Натискаха клаксони и крещяха, докато Хомър излетя от прозореца на спалнята и тръгна с тях.
— Порджи не може да дойде! — чу се гласът му. — Татко го напердаши и му взе метлата. Да вървим!
И Хомър бързо направи лупинг, издигна се и поведе бандата. Носеха се ниско над земята на път за Червените скали. Булдога им беше станал главатар, откакто му дадоха голяма метла. Профучаваше сто и петдесет метра нагоре, увисваше на метлата, стиснал я само с колене, и се пускаше. Падаше като камък надолу с разперени ръце и извито тяло, както се гмурка лебед, а после, когато до земята оставаха не повече от три метра, викваше и метлата му се спускаше като стрела надолу, пъхаше се, за да я яхне, и го издигаше с бръснещ полет, като почти се докосваше до върховете на дърветата.
— Фукльо! — измърмори Порджи и затръшна вратата на бараката, за да не гледа изчезващите в далечината момчета.
Малкият модел, направен от хартия и клечки, който бе първопричината за бедата, си стоеше върху дърводелската маса. Порджи го вдигна и рязко го подхвърли нагоре. Моделът започна бързо да пада, но като набра скорост, предната му част се изви към тавана и той направи красив лупинг във въздуха. Задържа се в равновесие, но внезапно зави наляво и се блъсна в стената на бараката. Едното му крило се счупи.
Порджи отиде да го вдигне. „Сигурно е възможно само за неща с малки размери, но не и с големи“, горчиво си помисли той. Сандъкът от портокали и напречно закованите върху него дъски бяха най-близкото подобие на модела, което Порджи успя да направи. Унило, момчето остави върху плота счупената дървена птица и излезе навън. Може би господин Уикънс, чичо му и всички останали имаха право. Може би пътят бе само един.
За миг Порджи се замисли и стигна до заключение, което го накара да се усмихне загадъчно. Добре, щеше да го направи както те искаха, но нямаше защо да се бави чак толкова. Ако едва внуците му щяха да намерят разрешение на въпроса, той, Порджи, така и щеше да си остане отсам Стената.
Утре след училище трябваше да започне работа върху новото си хрумване и този път може би щеше да успее.
Чичо му и леля му бяха в кухнята и се караха за него. Порджи спря в хола, водещ към предната стая, и се заслуша.
— Да не мислиш, че ми е приятно да го пердаша? Като че съм някакво чудовище! Болеше ме повече, отколкото го е заболяло него!
— На забелязах да ти личи, като сядаше — сухо подхвърли леля му Олга.
— Добре, какво друго ми оставаше да направя? Господин Уикънс не ми го каза в очите, но ми намекна, че ако Порджи не престане да се шляе, може и да го изхвърлят от училище. Дава лош пример на останалите деца. По дяволите, Олга, та аз правя за това хлапе толкова, колкото и за собствения си син! Какво искаш от
