мен, да не се меся и Порджи да стигне дотам, докъдето стигна брат ти?
— Не намесвай брат ми! Каквото и да направи Порджи, няма да го биеш заради момчешки лудории! Още е малък.
Чичо му шумно изсумтя.
— Може би си забравила, мила, но ще ти припомня, че през март месец Порджи навърши тринайсет години! Скоро ще стане мъж!
— Тогава защо не си поговориш с него по мъжки?
— Та не опитвах ли? Знаеш докъде стигаме всеки път. Той ме засипва с налудничави въпроси и идеи, аз се нервирам и много скоро се връщаме там, откъдето сме започнали. — И чичо му вдигна ръце. — Просто не знам какво да правя с него! Може би днешното падане ще му бъде от полза. Според мене най-после се уплаши и дълго време ще помни тая случка. А къде е Малкия булдог?
— Не можеш ли да го наричаш Хомър? Стига ми, че приятелите му се обръщат към него с този ужасен прякор. Отиде до Червените скали с децата. Май ще преследват нещо, знам ли.
Чичото на Порджи отново изсумтя и стана.
— Не виждам защо това хлапе не си остане в къщи поне една нощ! Отивам в предната стая да си прочета вестника.
Порджи вече беше там. Прелистваше учебниците си и изглеждаше погълнат от това занимание. Чичо му седна на любимото си кресло, отвори вестника и запали лула. Протегна ръка да остави изгорялата клечка кибрит в пепелника, но както винаги пепелникът не беше на мястото си.
— Писна ми от тая жена! — измърмори чичото, а след това повиши глас: — Порджи!
— Да, чичо Веръл?
— Моля те, донеси ми един пепелник от кухнята. Леля ти пак ги е събрала там.
— Ей сега — каза Порджи и затвори очи. Започна да мисли за кухнята, докато си я представи до най- малката подробност. Очуканият месингов пепелник беше на умивалника, оставен там от леля му, след като го беше измила. Порджи присви малкото око, което усещаше в главата си, съсредоточи погледа му върху металната съдинка и прошепна:
Едновременно с това Порджи мислено си представи извисяване. Пепелникът се заклати и бавно се вдигна във въздуха.
Порджи го задържа да виси, след което бързо си представи кухненската врата и хола и насочи пепелника натам.
— Порджи! — чу се сърдитият глас на чичо му. Порджи подскочи, а в хола се чу трясък, когато освободеният от мислите му пепелник тупна на пода.
— Колко пъти съм ти казвал да не левитираш предмети из къщата? Ако ти е много трудно да идеш до кухнята, кажи ми, сам ще ида.
— Просто се упражнявах — опита да се защити Порджи.
— Упражнявай се навън. Целите стени са изподраскани от предмети, които се блъскат в тях. Знаеш, че не бива да си играеш с телекинезата извън зрителното поле, щом още не си постигнал пълното визуализиране. Иди сега и ми донеси пепелника.
Съвсем оклюмал, Порджи излезе и отиде в коридора. Когато видя къде беше паднал пепелникът, неволно подсвирна. Вместо да стигне до средата на хола, пепелникът се беше отклонил около метър и когато Порджи го изпусна от мислите си, беше паднал право на холната масичка. Още миг и е щял да връхлети върху скъпата алабастрова ваза на леля му.
— Заповядай, чичо! — каза Порджи, като внасяше пепелника в стаята. — Извинявай.
Чичото погледна нещастното му лице, въздъхна, протегна ръка и с умиление разроши косата му.
— Горе главата, Порджи! Извинявай, че ми се наложи да те понатупам следобед. Направих го за твое добро. Разбери, че ние с леля ти искаме да те предпазим да не се забъркаш в някоя истинска каша. Знаеш какво отношение имат хората към машините. — Лицето на чичо му се изкриви, сякаш бе произнесъл неприлична дума. — Върви сега да учиш, станалото станало. Но не забравяй, Порджи: ако има нещо, което не ти е ясно, недей да правиш разни работи на своя глава. Ела да ме попиташ и ще си поговорим като мъже.
Лицето на Порджи грейна.
— Има нещо, за което много се чудя!
— Какво? — попита го предразполагащо чичо му.
— Колко орли ще са необходими, за да издигнат човек толкова високо, та да види какво е от другата страна на Стената?
Чичо Веръл много бавно преброи до десет.
На другия ден Порджи се залови с новия си проект. Щом свършиха часовете, той отиде до Обществената библиотека и се качи по стълбите до главната зала, където се правеха поръчките.
— Тук не се разрешава да влизат момчета — каза му библиотекарката. — Детският отдел е на долния етаж.
— Но аз търся книга — възпротиви се Порджи. — Книга за това, как се лети.
— Този отдел е само за възрастни.
Порджи бързо взе да премисля възможностите си.
— Чичо ми може да взема книги оттук, нали?
— Сигурно.
— И може да ме изпрати, за да му взема някоя книга, нали?
Библиотекарката неохотно кимна.
Порджи се зарадва, че не му се налагаше да лъже. Щом библиотекарката разбираше неправилно въпросите му, то си беше нейна работа.
— Добре тогава — продължи Порджи. — Имате ли някакви книги за това, как може да се накарат някои неща да летят във въздуха?
— Какви неща?
— Неща като птици.
— Птиците не се карат да летят. Те летят по рождение.
— Нямах предвид истинските птици — рече Порджи. — Искам да кажа птици, които човек сам прави.
— А, имаш предвид анимацията? Почакай малко, сега ще визуализирам.
Библиотекарката затвори очи и в противоположния край на залата чекмеджетата на един шкаф с фишове взеха да се измъкват и прибират едно подир друго.
— Аха, може би това му трябва — промърмори след миг библиотекарката и отново се съсредоточи. От рафтовете се вдигна голяма книга с метални обкови на кориците, прелетя през стаята и се спря на бюрото пред жената. Библиотекарката извади картончето с индекса от вътрешното джобче на книгата и го помести към Порджи.
— Напиши тук името на чичо си.
Порджи го написа и като притисна книгата към гърдите си, побърза незабавно да излезе от библиотеката.
Докато Порджи прехвърли три четвърти от книгата, обзело го беше вече дълбоко отчаяние и бе готов да
