дълъг и стръмен склон се простира под него, направо се уплаши. Взе да се задъхва. На два пъти преглътна, защото гърлото му бе пресъхнало, след което се хвърли напред, като правеше отчаяни опити да запази равновесие. Плетеше крака, но набираше скорост.
Придвижваше се все по-бързо и по-бързо и когато повърхността на крилата започна да го подпомага, крачките му преминаха в скокове. Пръстите на краката му се отскубнаха от дългата трева и Порджу увисна във въздуха.
Беше се издигнал.
Не посмя да помръдне глава, но с крайчеца на очите си погледна вляво. На три-четири метра под него земята бързо се изплъзваше назад. Бавно и предпазливо Порджи заклати крака. Тежестта на тялото му се измести и предната част на машината се вирна нагоре. Порджи се издигаше все по-високо и по-високо, докато не усети изведнъж, че скоростта намалява и започва да се движи по-трудно. Наведе се напред почти инстинктивно, носът на машината се гмурна надолу и скоростта на полета се възстанови.
Докато прелетя разстоянието до подножието на хълма, Порджи се бе издигнал на четирийсетина метра височина. Реши да опита какво ще стане, ако люшне краката си наляво. Машината пропадна за миг и направи завой. Порджи тъкмо се рееше над група дървета, когато изведнъж усети, че вдигащият се нагоре въздушен поток го поема.
Продължи да се извисява — с още пет, шест, десет метра, след това отново се плъзна равномерно напред.
Не беше лесно да се приземи. Това, че падна във високата трева на ливадата и се отърва само с няколко ожулвания, се дължеше повече на късмет, отколкото на ловкост. Известно време остана седнал, за да си почине. Виеше му се свят от вълнение. Беше летял като птица, без помощта на метлата, без да изрече и една дума. Значи момееше и другояче, а не само с магия!
Въодушевлението му изведнъж угасна, когато осъзна, че колкото и приятно чувство да беше изпитал, всъщност се плъзгаше надолу, докато пътят да се прехвърли през стената беше нагоре. Имаше и нещо с още по-непосредствено значение: беше се озовал на километър от пещерата с едно толкова тежко и тромаво съоръжение, че нямаше никаква надежда да го довлече до върха на хълма сам. А не го ли скриеше от погледите до сутринта, чакаха го неприятности, сериозни неприятности. Хората имаха лошо отношение към машините и към тези, които правят машини.
„Метлите — реши Порджи — в крайна сметка притежават известни предимства. Може и да не се издигат прекалено високо, но поне не ти се налага да се прибираш у дома пеша, след като си летял с метла. Ако имах огромна метла — помисли си Порджи — можех с нея да вдигна Орела във въздуха и така да стигна до пещерата.“
Порджи скочи на крака. Дали пък нямаше да успее? Тичешком хукна нагоре по хълма, като бързаше колкото може, и накрая, останал без дъх, стигна до входа на пещерата. Без да изчака, за да си почине, той яхна метлата и полетя надолу към закъсалата машина.
Пет минути по-късно отстъпи крачка назад и каза:
Метлата не се вдигна във въздуха. Нямаше как. Порджи я беше вързал за рамката на Орела. Когато момчето хвана с ръце машината и я помести, девет десети от теглото й бе изчезнало, неутрализирано от подемната сила на метлата.
Порджи повлече машината нагоре по хълма и я пъхна в пещерата. После погледна нощното небе и се притесни: беше по-късно, отколкото смяташе. Трябваше отдавна да си е у дома в леглото. Но когато си спомни какво чувство за сила изпита докато летеше, Порджи не можа да се удържи и отново измъкна Орела навън.
След като провери дали метлата продължава да е здраво вързана за рамката, Порджи отново се понесе нагоре. Този път, когато попадна във въздушния комин над дърветата, момчето се издигна с още трийсетина метра, преди да бъде отнесено встрани. Лъкатуши в тъмнината, докато отново се приближи до комина и тогава започна да кръжи все по-нагоре.
Издигаше се все по-високо и по-високо, докато стигна до такава височина, до която метлите не можеха да се издигат!
Когато обаче реши да се завръща, не му беше никак лесно. Два пъти го подемаха въздушни течения, спускащи се надолу, които без малко не го запокитиха към земята, докато успее да се отскубне от прегръдките на вятъра. Само благодарение на подемната сила на метлата успя да се задържи във въздуха. Метлата неутрализираше по-голямата част от тежестта и Орела беше толкова олекнал, че и най-малкото раздвижване на въздуха го понасяше нагоре.
Порджи успя да приземи планера на хвърлей камък от пещерата.
„Утре вечер пак! — ликуваше Порджи, докато отвързваше метлата. — Утре вечер пак!“
Щеше да продължи на следващата вечер, а след нея дойдоха още много вечери. Орела беше много чувствителен към теченията и Порджи установи, че ако полага усилия, може да лети часове наред, като минава от един на друг въздушен комин. Трудно му беше да не споделя тайната си, трудно се удържаше да не крещи на висок глас какво бе постигнал, но нямаше как. Нощем се измъкваше навън, за да се упражнява, и се прокрадваше у дома на зазоряване, за да поспи поне малко.
Огради с червено датата на четиринайсетия си рожден ден и започна да чака. Имаше причини да чака.
В Света, заобиколен със Стената, четиринайсетият рожден ден бележеше границата между малките и големите, между детето и младия мъж. Най-важното беше, че тогава водеха момчето до Голямата кула, където живеят адаптите, и му връчваха метла с нормално големи размери, която се подчинява на страшно силни магии. Големите метли можеха да се издигат до сто и осемдесет метра — два пъти по-високо от малките метли на децата.
Порджи имаше нужда от метла за възрастни — имаше нужда от по-голяма подемна сила, защото бе открил, че само мощни въздушни комини могат да го издърпат над тавана от деветдесет метра, след който метлата му преставаше да върши работа. Преди да прекоси ширналата се равнина, отделяща го от каньона, където излизаше голям вятър, Порджи трябваше да успее да се издигне почти на височината на Стената.
Ето защо момчето броеше бавно минаващите дни и се упражняваше в летене през бързо минаващите нощи.
Следобедът на четиринайсетия му рожден ден завари Порджи седнал на стъпалата към предната веранда, облечен в официалните си дрехи, в очакване чичо му да излезе от къщата. Малкия булдог се появи и седна до Порджи.
— Бандата се събира довечера на върха на Плешивеца — рече му Малкия булдог. — Жалко, че не можеш да дойдеш.
— Мога, но не искам — каза Порджи.
— Как така да можеш? — присмя му се Булдога. — Ще ти пораснат крила и ще долетиш, така ли? Старият Плешивец е висок сто и петдесет метра, а твойта детска метла не може да те вдигне дотам.
— Днес е рожденият ми ден.
— Мислиш, че ще получиш нова метла?
Порджи кимна.
— Няма да стане. Чух мама и татко, като си говореха. Татко е вбесен, понеже имаш поправителен по алхимия. Каза, че това ще ти послужи за урок.
Порджи усети, че му прималява, но нямаше да го покаже пред Малкия булдог, за да не му достави удоволствие.
— Много важно — рече той. — Ако искам, пак мога да дойда на срещата. Ще има да вземаш.
