— Не го закачайте, момчета! — извика Малкия булдог. — Аз ще му видя сметката.
Момчетата се спряха и започнаха бавно да кръжат, докато Орела кротко се спускаше надолу и накрая зае място сред тях. Малкия булдог се втурна напред и полетя редом с Порджи. Посочи свирепо към земята и му каза:
— Или слизай долу, или аз ще те сваля!
Порджи се опита да го ритне и едва не се прекатури заедно с машината, но не беше достатъчно бърз. Малкия булдог лесно му се изплъзна. Направи широк кръг и се върна обратно, като се пресегна и успя да улови края на предното крило на Орела. Започна бавно и злобно да го дърпа нагоре-надолу, и едновременно с това да го извива настрани.
— Или слизай, или ще го счупя! — изкрещя той.
Порджи почти загуби самообладание, понеже се затрудняваше да управлява Орела.
— Пусни ме! — извика той, готов да се разплаче.
Малкия булдог отново дръпна крилото и лицето му придоби особено развълнуван вид. Като видяха какво става, останалите момчета се поуплашиха.
— Стига, Булдог! — извика някой. — Да не искаш да се пребие?
— Млък или и ти ще го последваш!
Порджи направи усилие да избистри мислите си. Метлата му беше вързана за корпуса на Орела толкова здраво, че въобще нямаше да успее да я откачи, за да се спаси. Тогава се втренчи в тъмнината, докато в съзнанието му ясно изплува образът на чуждата метла. Никога не се беше справял с нещо толкова голямо, но нямаше друг изход.
За миг се напрегна до крайност, запечати здраво картината в съзнанието си и я задържа. Знаеше, че думите едва ли ще помогнат, но все пак ги изрече:
Усети, че главата му се пръска от силна болка. Стисна зъби и не се даде, като се бореше отчаяно с червената мъгла, която заплашваше да го погълне. Изведнъж откъм лявото крило на Орела се чу писъкът на полуизненадания, полууплашен Малък булдог, защото метлата му изведнъж се закова на място, след което започна така лудешки да се върти в кръг, че ездачът й едва се задържа да не падне.
— Ей, вие, останалите! — извика Порджи. — Тръгвайте си или ще направя същото и с вас!
Момчетата един през друг се дърпаха ужасени. Порджи наблюдаваше как плахо застанаха в полукръг около Малкия булдог, който говореше несвързано. Въздъхна облекчено и освободи съзнанието си от запечатания образ.
Тръгна, а те останаха далече зад него в нощта. Обърна се и каза тихо: „Пукайте се, не можете да ме хванете!“
Беше само на петнайсет метра от земята, когато се плъзна над по-далечния край на каньона и бе подет от силно течение. Започна да се издига по спирала, отпуснал се над подпорите под мишниците. Цялото му тяло се разтърсваше от закъснялата реакция.
Ремъците, с които предното крило бе привързано към рамката, се бяха разхлабили застрашително след грубиянството на Малкия булдог. Още едно дръпваме и цялото крило можеше да се изкриви назад, и Порджи да се разбие на острите скали отдолу. Подпорите се въртяха в хлабавите гнезда и целия Орел се тресеше. Порджи стисна здраво с ръце мястото, където пръта на задното крило пресичаше рамката, за да се намали клатенето.
Усети, че подемната сила на метлата спря да действува на деветдесет метра височина. Орела се движеше тежко и тромаво, но потокът бе достатъчно устойчив, за да го издигне нагоре. Педя по педя той се издигаше до върха на Стената, макар че веднъж изгуби едни скъпоценни трийсет метра, защото взе по- голям завой и изпусна течението, след което трябваше да кръжи, докато отново го намери. От върха на Стената леко се плъзна облак и когато навлезе в него, за миг Порджи бе обзет от паника.
Тутакси изгуби представа за ляво и дясно, за горе и долу. Плуваше сред влажната белезникава мъгла. Изпита чувството, че Орела вече не му се подчинява, но не се разколеба, тъй като се осланяше на познатите усещания, които бе придобил през множеството изпитателни полети.
Ремъците се доразхлабиха. Силата на ръцете му не стигаше, за да попречи на крилата да се въртят и клатят. Бореше се решително да не изгуби контрол над своя летателен апарат и да надделее силното изкушение да се наведе напред и по този начин Орела да се гмурне надолу, за да се върне в нормалното и безопасно положение.
Беше изчерпал вече почти всичките си възможности, когато внезапно и драматично Орела се измъкна от облака и Порджи се озова обратно в ясната лунна нощ. Силата на течението, което го издигаше, сякаш бе намаляла. Порджи направи плавен вираж и се опита отново да попадне в средата на въздушния поток.
Когато се обърна, усети присъствието на нещо необикновено и различно, нещо почти страшно. За пръв път в живота на Порджи погледът му не се спираше в Стената, нямаше я безкрайно дългата черна грамада, простряла се в нощта.
Намираше се над Стената!
Нямаше време да се огледа. Чу се силно пращене, един от ремъците се скъса и водещата част на предното крило силно изплющя. Планерът рязко хлътна надолу и имаше опасност да полети като камък към земята. Порджи се помъчи да го овладее, като отчаяно размахваше крака в желанието си да избегне страничните тласъци, които заплашваха да го лишат от възможността да управлява Орела. И както се съпротивляваше, се насочи към Стената.
Ако ще пада, поне да е от другата страна! Поне щеше да погоди номер на стария господин Уикънс и на Черния човек.
Точно отдолу се намираше Стената. Простираше се под Порджи като широк път, а горната й част, черна и гладка, блестеше на лунната светлина. Съвсем инстинктивно Порджи наклони тялото си напред и надясно. Тежката машина тромаво подскочи, след което се гмурна към черната повърхност под нея.
Трийсет метра, двайсет и пет, двайсет, петнайсет… Нямаше как да направи маневри, нямаше да има втори такъв случай… Десет метра, пет…
Порджи се дръпна рязко назад и предната част на Орела внезапно се вдигна нагоре. За частица от секундата крилата устояха, после изведнъж всичко се разтресе. Чу се страхотно пращене и предното крило се пречупи, отметна се назад и го удари в лицето. Усети слепешката как стремително пада, след което последва ужасен трясък и Порджи бе погълнат от тъмнината.
Бавно и олюлявайки се, Порджи се измъкна от разбития планер. Орела извърши своя последен полет. Планерът заплашително се бе закрепил толкова близо до външния ръб на стената, че част от задното крило висеше над пропастта.
Порджи предпазливо пропълзя по хлъзгавата мокра повърхност на Стената, докато стигна в средата на горната й част. Клекна там с намерението да чака утрото. Беше изтощен — всичката енергия се бе изцедила от тялото му, така че независимо от усилията, които правеше, непрекъснато го налягаше неспокойна дрямка.
Всеки път, когато заспеше, той се стряскаше от усилието да стои буден и се мъчеше да освободи съзнанието си от кошмарните образи, които изникваха в него. Падаше, преследван от въртящи се подобни на прилепи фигури с кучешки лица. Намираше се в малка стая, стените се накланяха да го захлупят и се чуваше гласът на Малкия булдог, който викаше: „Ще си получиш заслуженото!“ После стаята се превръщаше в дълъг и тъмен коридор, по който Порджи тичаше. Господин Уикънс беше зад гърба му. Имаше дълги остри зъби и крещеше: „Порджи! Порджи!“
Порджи се сепна и се събуди. Допълзя до далечния ръб на Стената и като надвеси глава, се опита да погледне към Отвъдния свят. Облаците се бяха сгъстили и под него не се виждаше нищо освен сива празнота, която скриваше тристаметровата пропаст. Порджи се върна пълзешком на старото място и се обърна на изток, като се молеше по-скоро да се развидели. Но там беше съвсем тъмно.
Започна отново да се унася и пак чу същия глас: „Порджи! Порджи!“
