Отвори очи и седна. Гласът продължаваше да го вика, макар че вече не сънуваше. Стори му се, че идва отвисоко и отдалече.
Но постепенно се приближаваше. Изведнъж Порджи видя в тъмнината една черна фигура, която се въртеше над Стената като огромен гарван. Започна да се спуска все по-надолу и по-надолу — беше човек, облечен в черно, с разперени ръце, а дългите му пръсти приличаха на нокти на хищна птица!
Порджи се изправи и побягна. Краката му се плъзгаха по мократа повърхност. Погледна през рамо. Черната фигура почти го беше настигнала. Порджи отчаяно се помъчи да се отскубне и се подхлъзна.
Усети, че се носи по гладката повърхност право към края на Стената. Опита да се задържи с нокти, но не можа да спре. За миг усети как мократа и хладна стена му се изплъзва, след което полетя в черната бездна.
Докато падаше, бавно се премяташе. Отначало облаците бяха под него, но скоро обсипаното със звезди небе зае мястото им. Порджи имаше чувството, че се намира в люлка, застинала във времето. Нямаше ужас. Нямаше нищо.
Нямаше нищо, докато изведнъж една падаща черна фигура не закри небето отгоре. Спускаше се върху му като ястреб. Беше ужасно.
Порджи риташе напосоки. Единият му крак улучи нещо твърдо и за миг Порджи усети, че нищо не го държи. После две силни ръце го прегърнаха изотзад и Порджи, измъкнат от нищото, се озова в един свят от падане и страх.
Усети странно напрежение в гърдите, след което го вдигнаха нагоре. Оставиха го внимателно върху Стената.
Порджи стоеше предизвикателно с високо вдигната глава срещу черната фигура.
— Няма да се върна. Не може да ме накарате да се върна.
— Няма нужда да се връщаш, Порджи.
Порджи не виждаше скритото от качулката лице, но кой знае защо, гласът му се стори познат.
— Ти заслужи правото да видиш какво има от другата страна — продължи гласът. После се чу смях и човекът отметна назад качулката, която скриваше отчасти лицето му.
На ясната лунна светлина Порджи видя господин Уигънс!
Учителят весело кимна.
— Да, Порджи, аз съм Черния човек. Доста си изненадан, нали?
Порджи изведнъж седна.
— Аз съм от Външната страна — обясни господин Уигънс, като внимателно се разположи върху плъзгавата черна повърхност. — Може да се каже, че съм нещо като наблюдател.
Всичко се въртеше в главата на Порджи и той не съумяваше да схване необичайните неща, които му се поднасяха.
— Какъв наблюдател? Каква Външна страна? — попита Порджи.
— Външната страна е мястото, където ще прекараш следващите няколко години. Мисля, че животът там няма да ти се стори нито по-хубав, нито по-лош. Но ще бъде различен, това ти го гарантирам. — И господин Уикънс се засмя. — Помниш ли какво ти казах на времето в кабинета си? Че човек не може да следва едновременно два пътя, защото тогава Разумът и Природата непременно стигат до сблъсък. Това е както вярно, така и невярно. И двете могат да се осъществят, но за целта са необходими два свята. Отвъдният свят, където отиваш, е свят на машини. При това е един добър свят. Но хората, живеещи там, отдавна са установили, че и за този свят се заплаща. Защото при овладяването на Природата престават да се замислят върху силите на Разума, защото машините са плод на логиката и ума, а чудесата не са. Поне засега. Тогава издигнали Стената, заселили хора в ограденото пространство и им дали такива книги и такива закони, че да осигурят развитието на силите на Разума. Отначало само се надявали, че това ще стане, но излезли прави.
— Но защо… да има Стена? — попита Порджи.
— Защото предвижданията им се оказали верни. Магията е нещо реално съществуващо. — И учителят извади от джоба си връзка ключове. — Вдигни ги във въздуха, Порджи!
Порджи втренчи поглед в ключовете, докато ясно запечата в съзнанието си образа на ключовете, после се съсредоточи и протегна невидими ръце, докато ключовете се вдигнаха високо във въздуха. После ги пусна и те паднаха в шепата на господин Уикънс.
— Защо ме накарахте да го направя? — попита Порджи.
— Отвъдните не могат да вършат магии — обясни му учителят. — Не са способни и да приемат телепатично, да разменят мисли на разстояние, както казвате вие. Хората от Вътрешния свят могат да правят всичко това, защото живеят в загадъчна атмосфера. Но уточнят ли се веднъж завинаги магиите, оттам нататък ще става въпрос само с какви методи да се преподават и тогава обредите, заклинанията и дълбоко вкорененото вярване, че съществуват свръхестествени сили, вече няма да са необходими. Тайнствените явления ще се превърнат в подръчни средства, които всеки може да използува. Патериците ще могат да бъдат изхвърлени. Тогава Стената ще се срути с гръм и трясък. Но докато дойде това време — Уикънс отстъпи крачка назад и се престори, че гледа страшно, — винаги ще има един Черен човек, който да следи отвътре, за да не се разполовят, като се опитат да вървят по два пътя едновременно.
В очите на Порджи се таеше недоверие.
— Но вие летяхте без машина!
Черния човек разтвори наметалото си и показа на момчето малък лъскав кръг, прикрепен към гърдите му. Почука с пръст по него.
— Това е машина, Порджи. Също като твоя планер, само че е различна на вид и върши много повече работа. Почти като левитацията е. Накрая ще дойде време, когато Разумът и Природата, магията и науката ще се обединят.
И господин Уикънс отново се загърна в наметалото.
— Тук горе е студено. Не е ли по-добре да тръгваме? Утре цял ден ще можеш да разглеждаш какво има отвъд Стената, която обгражда Света.
— Нека почакаме да се вдигнат облаците — помоли дяволито Порджи. — Иска ми се да погледна какво се вижда отгоре, нали ми е за пръв път!
— Може — съгласи се господин Уикънс, — но долу те чака един човек, когото не си виждал отдавна. Ако се забавим, той ще започне да се тревожи.
Порджи го погледна в недоумение.
— Не познавам никого в Отвъдния свят — каза той. — Аз не съм…
И изведнъж се сепна. Имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне.
— Възможно ли е да ме чака баща ми?
— А кой друг? Баща ти дойде при нас по лесния начин, взехме го. Хайде да вървим и да му покажем какъв човек е станал синът му. Готов ли си?
— Готов съм — отвърна Порджи.
— Тогава ми помогни да замъкнем твоето изобретение до вътрешния край на Стената и да го бутнем. На сутринта хората ще намерят парчетата и ще си припомнят как постъпва Черния човек с онези, които правят машини, вместо да си гледат работата. Ще подействува здравословно на Малкия булдог и бандата.
Господин Уикънс отиде до разбития Орел и започна да го влачи.
— Почакайте — обади се Порджи. — Оставете на мене.
Втренчи поглед в изпотрошения планер, докато очите започнаха да го смъдят. После се съсредоточи върху образа му и се напрегна.
Бавно, като постепенно овладяваше машината, Порджи я накара да се вдигне, докато планерът се понесе във въздуха, леко полюшван от нощния ветрец, който духаше над голямата Стена. После Порджи му придаде силен тласък, планерът се отдалечи над пропастта и тогава момчето го освободи от мислите си.
Учителят и ученикът, стояха редом и мълчаха, докато гледаха как Орела забива нос и се носи надолу със счупени крила. Когато се загуби в тъмнината, господин Уикънс прегърна Порджи със силните си ръце и уверено го поведе към външния край на Стената.
— Чакайте малко — каза Порджи, защото си припомни деня в кабинета на учителя, когато лесковата пръчка послушно се беше вдигнала във въздуха. — Щом сте от Отвъдния свят, как така можете да правите
