— Сега можеш да ми благодариш, котенце.
Той я прегърна и я притисна силно към изпъкналите си гърди. Миришеше гадно, на спарено — като дивеч, оставен да престои твърде дълго. Очевидно лорд Клифтън смяташе честото къпане за ненужна глезотия.
Мадлин си пое дъх, за да не се задуши.
— Защо трябва да се отнасяте към мен като към любимо животно? — попита тя с предизвикателен глас. — Не обичам да ме наричат с подобни имена. Аз съм жена и човек.
Лорд Клифтън се засмя, като показа големите си жълти зъби, и тя трепна от гадния дъх, който блъсна лицето й. Той я притисна силно и каза:
— Знаех си, че рано или късно ще се опиташ да ме предизвикаш… но като човек на моята възраст зная всички номера. Ето и награда за нахалството ти, злобно мъничко животинче…
Дебелите му устни притиснаха нейните, задушаваха я и мачкаха устата й в първата целувка, която беше получавала досега. Ръцете му я стягаха като обръчи на бъчва. Мадлин остана безмълвна и неподвижна, като трепереше от отвращение… и напрегна цялата си воля да издържи докосването му без вик или плач.
— Ще се увериш, че съм много мъжествен — каза лорд Клифтън, като дишаше тежко и явно доволен от завоеванието си. — Не мога да рецитирам стихове и не съм силен в разгадаването на женските желания. Правя онова, което искам, и ти ще се научиш да го харесваш извънредно много.
Грубата му ръка погали бледото й напрегнато лице.
— Чудесно — промърмори той. — Чудесно. Никога не съм виждал очи с такъв кехлибарен цвят.
Пръстите му усукваха разпръснатите й златисто-кестеняви коси и от време на време потъркваха копринените кичури.
Мадлин стисна зъбите си, за да не се разтракат. Тя искаше да крещи срещу него, да му каже, че никога няма да му принадлежи, но я възпря чувството за дълг и отговорност, втълпявано й от рождение.
Клифтън сигурно забеляза несъзнателното й потрепване.
— Май ти е студено — каза той с тон, подходящ за съвсем малко дете. — Ела, нека влезем вътре, преди да си изстинала.
С чувство на облекчение тя веднага стана и влезе с него в къщата.
Щом лорд и лейди Матюс зърнаха пръстена на ръката на Мадлин, усмихнаха се и поднесоха поздравленията си. Те, които никога не бяха показвали чувствата си, защото считаха това за просташко!
— Какъв щедър подарък — възкликна Агнес, а лицето й, обикновено жълтеникаво, грееше от удоволствие. — Какъв изящен пръстен, лорд Клифтън.
Изведнъж се оказа, че завръщането в училището е истинско облекчение, защото там нямаше никакви мъже освен учителя по танци, който идваше да преподава на момичетата веднъж седмично. Мадлин вървеше по тесния коридор с кутията за шапки в ръка. Останалата част от багажа й щеше да бъде качена по-късно. Като стигна до стаята, която делеше заедно с най-добрата си приятелка Елънър Синклър, тя се натъкна на половин дузина момичета, разположили се по леглата и столовете. Понеже Мадлин беше най- голямата по възраст ученичка в училището на госпожа Олбрайт, а седемнайсетгодишната Елънър бе следващата, съученичките им често ги посещаваха, тъй като ги смятаха за момичета с по-голям житейски опит.
Момичета си хапваха бисквити и се възхищаваха от някаква оцветена фотография, която Елънър държеше. Тя забеляза пристигането на Мадлин и я приветства с усмивка.
— Как беше лорд Клифтън? — попита тя, защото отпреди знаеше за планираната среща на Мадлин с годеника й.
— Далеч по-зле, отколкото очаквах — късо отвърна Мадлин, като пристъпи към тясното си легло, разположено срещу леглото на Елънър. Тя остави кутията за шапки на пода и седна накрая на леглото с желание момичетата да си тръгнат, за да може да поговори спокойно с приятелката си.
„Скоро“, даде й приятелски знак Елънър, докато другите момичета продължаваха да се гушат в кръг.
— Виж го само — извика едно от тях. — Представяш ли си какво ще стане, ако наистина го срещнеш?
— Ще припадна — каза друго и всички се закискаха.
— Той е най-красивият…
— Прилича на разбойник…
— Да, има нещо в очите му…
Мадлин поклати глава, като слушаше смутените им по женски въздишки.
— Какво, за Бога, гледате? — попита тя и тъгата й беше заменена с нарастващо любопитство.
— Нека Мадлин го види…
— Ама аз още не съм го разгледала добре…
— Ето, Мадлин — Елънър й подаде оцветената фотография. — По-голямата ми сестра ми я даде. Това е най-търсената снимка в Лондон. Всеки иска да има копие от нея.
Мадлин погледна снимката. Колкото повече я гледаше, толкова повече се очароваше. Това мъжко лице можеше да принадлежи на крал, морски капитан или престъпник… силен човек… опасен човек. То не притежаваше класическа красота — чертите му бяха самоуверени. В слабото лице имаше нещо лъвско, погледът беше остър и проницателен, широката уста беше извита в иронична усмивка. Цветът на косата беше кестеняв на снимката, а самата коса изглеждаше твърда и леко разрошена.
Другите момичета чакаха тя да поруменее и да се закиска също като тях, но Мадлин не показа чувствата си.
— Кой е той? — попита тя спокойно Елънър.
— Лоугън Скот.
— Актьорът?
— Да, онзи, който е собственик на театър „Капитал“…
Странно чувство обзе Мадлин, докато втренчено гледаше снимката. Беше чувала за Лоугън Скот, но досега не знаеше как изглежда. Тридесетгодишен, Скот беше актьор с международна известност, надминаваща славата на Дейвид Гарик и Едмънд Кийн. Някои казваха дори, че той още не е достигнал върха на възможностите си. Едно от отличителните му качества беше гласът му, който можеше да гали ухото като кадифе или да възпламенява със силата си въздуха.
Говореше се, че жените го преследвали навсякъде, омаяни не толкова от актьорския му талант в романтичните роли, а повече от изпълненията му на престъпници. Той беше превъзходен Яго или Барабас… Беше съвършен прелъстител, предател и манипулатор, за което жените го обожаваха.
Мъж в разцвета на силите си, привлекателен, културен… Всичко, което лорд Клифтън не беше. Мадлин беше обзета от внезапен копнеж. Лоугън Скот живееше в един свят, към който тя никога нямаше да принадлежи. Никога нямаше да се срещне с човек като него… никога нямаше да флиртува и танцува, нито пък да бъде съблазнена от нежни мъжки слова и любовни ласки.
Докато гледаше снимката на Лоугън Скот, й хрумна една дива и луда идея — идея, от която пръстите й се разтрепериха.
— Мадлин, какво има? — загрижено я попита Елънър, поемайки снимката от ръцете й. — Изведнъж побледня и имаш странен вид…
— Изморена съм — каза Мадлин, като си наложи да се усмихне. Искаше да остане сама, нуждаеше се от време за размисъл. — Краят на седмицата беше напрегнат. Ако можех да си почина малко…
— Да, разбира се. Хайде, момичета, ще се преместим в друга стая.
Деликатно Елънър поведе групата и спря, преди да затвори вратата.
— Мадлин, имаш ли нужда от нещо?
— Не, благодаря.
— Сигурна съм, че срещата ти с лорд Клифтън онзи ден е била истинско изпитание. Иска ми се да можех да ти помогна по някакъв начин.
