— Вече го правиш, Елънър. — Мадлин се излегна, прибра колене към гърдите си, полите на простата й ученическа престилка се надиплиха около нея. Главата й беше изпълнена с мисли и тя почти не забеляза, че приятелката й тихо се оттегли.
Лоугън Скот… мъжът, чийто стремеж към жените беше почти толкова легендарен, колкото и таланта му.
Докато размисляше върху дилемата си, Мадлин все повече се убеждаваше, че Скот може да даде решението й. Тя щеше да го използва, за да стане така нежелана от лорд Клифтън, че той нямаше да има друг избор освен да върне годежа.
Тя беше решила да има любовна връзка с Лоугън Скот.
Жертването на девствеността й щеше да реши всичко. Щом трябваше да изживее останалата част от живота си в немилост, считана от обществото за използвана жена, тъй да бъде! Предпочиташе всичко друго пред възможността да стане съпруга на Клифтън.
Тя започна разгорещено да крои планове. Щеше да фалшифицира писмо от семейството си с молба да бъде освободена от училището един семестър по-рано. През следващите седмици родителите й щяха да смятат, че в училището тя е на сигурно място, а госпожа Олбрайт щеше да си мисли, че се е прибрала у дома. А пък Мадлин щеше да осъществи плана си.
Щеше да отиде в театър „Капитал“ и да се запознае с господин Скот. След като покажеше желанието си да спи с него, Мадлин очакваше нещата бързо да се подредят. Всеизвестно беше, че всички мъже, независимо колко почтени изглеждаха, искат да прелъстяват млади момичета. А мъж с репутацията на Скот не би се поколебал за нещо греховно и развратно.
Щом се окажеше окончателно съсипана, щеше да се върне при родителите си и да приеме всяко наказание, което те й наложат. Най-вероятно щеше да бъде изпратена в дома на някой роднина от провинцията. Лорд Клифтън щеше да е безкрайно разочарован от нея, след което тя щеше да се освободи от вниманието му. Животът, който се готвеше да си отреди, нямаше да е лесен, нито пък приятен, но друг начин нямаше.
Може би, когато всичко свършеше, нямаше да е толкова зле да живее като стара мома. Щеше да има много време за четене и учене, а няколко години по-късно мама и татко щяха да й разрешат да пътешества. Щеше да се опита да се включи в благотворителни дейности и така да направи нещо добро за хората в по- тежко положение от нейното. Щеше да даде най-доброто от себе си. В крайна сметка, решена на всичко си мислеше Мадлин, тя щеше да избира съдбата си вместо да се примири с онова, което й се предлага.
ПЪРВА ЧАСТ
ПЪРВА ГЛАВА
Стиснала кожената дръжка на пътната си чанта, Мадлин спря пред задния вход на театър „Капитал“. Страшно, но същевременно възбуждащо, беше да се движи сама из Лондон. Ушите я боляха от шума на каретите, конете и уличните продавачи, а ноздрите й се пълнеха с една странна смесица от миризми на тор, животни и смет, мирис на мая от близката хлебарница и на горещ восък от свещоливницата.
Рано сутринта Мадлин беше заложила пръстена, даден й от лорд Клифтън, и сега монетите приятно тежаха в джоба й. За да се предпази от джебчиите, тя се беше загърнала плътно в широката си сива пелерина, но, както изглеждаше, никой не възнамеряваше да я приближи. Вече беше пред театър „Капитал“ и приключението й започваше.
Театърът разполагаше с четири или пет сгради, които вероятно бяха работилници и складове. Мадлин влезе в главната сграда, където се намираше сцената, и се озова пред лабиринт от коридори и гримьорни. Можеше да се чуе как актьорите говорят, пеят, свирят и спорят, затова изкушението да надникне през полуотворените врати беше почти непреодолимо.
Тя стигна до обширна стая, пълна с оръфани мебели, в която имаше маса с изсъхнали сандвичи, спаружено сирене и повехнали плодове. Актьори и актриси на различна възраст ходеха из стаята, говореха и пиеха чай. Очевидно навикнали на чести влизалия и излизания, те почти не обърнаха внимание на Мадлин. Все пак един прислужник се спря и я изгледа с изучаващ, но приятелски поглед на лисичето си лице.
— Желаете ли нещо, госпожице? — попита той.
Тя се усмихна, като се опитваше да прикрие нервността си.
— Търся господин Скот.
— О! — той я погледна с интерес и посочи с глава към по-далечната врата. — Сега репетира. Сцената е там.
— Благодаря.
— Не обича да го прекъсват — добави момчето, докато Мадлин отиваше към вратата за сцената.
— Аз няма да го безпокоя — отговори тя весело, стиснала дръжката на пътната чанта в едната си ръка, а с другата отвори вратата. Проправи си път през мебели и декори и се озова зад десните кулиси на сцената. Остави пътната си чанта на пода, приближи се до края на зелената кадифена завеса и огледа салона.
Театър „Капитал“ имаше голям и просторен салон с петстотин седящи места. В четирите му края се издигаха солидни позлатени колони, инкрустирани с изумрудено стъкло. Редици от ложи и великолепни кадифени кресла изпълваха салона. Кристални полилеи хвърляха отблясъци по изящните фрески, които украсяваха тавана.
Подът на сцената беше построен под наклон така, че актьорите, намиращи се в дъното на сцената, да се виждат толкова добре, колкото и актьорите отпред. Здравите му дъски бяха белязани от трайните следи на хиляди представления, ботуши и обувки, а също и от декори.
В момента имаше репетиция. Двама мъже обикаляха сцената с шпаги в ръце и обсъждаха мизансцена на ръкопашен бой. Единият беше рус, с гъвкавата и пъргава фигура на котка.
— … не съм сигурен какво искаш… — говореше сериозно той, като удряше обувката си с гумения край на шпагата.
Другият мъж отговори с най-характерния глас, който Мадлин беше чувала — плътен, дълбок, земен — гласът на низвергнат ангел.
— Стивън, искам да вложиш повече чувство в изпълнението си. Твоето намерение, ако не греша, е да убиеш човека, който почти е съблазнил годеницата ти. Вместо това ти държиш шпагата си, както старица държи кука за плетене.
Мадлин го гледаше като закована. Лоугън Скот беше по-висок от очакваното, по-обаятелен, по… Дългокрак, с мускулесто тяло, той беше облечен в обикновена бяла риза, отворена на врата, и тъмен панталон, който прилепваше към тесния му таз и дългите крака. Снимката, която Мадлин беше видяла, не даваше точна представа за него… Цветът на косата му — тъмнокестеняв с огнен оттенък, язвителната извивка на устата, палисандровия тен на кожата му…
От изисканата му външност лъхаше на едва доловима бруталност… Създаваше се чувство, че във всеки момент царствената фасада би могла да изчезне и да разкрие човек, способен почти на всичко. Мадлин премигна неспокойно. Тя си беше представяла Скот като едно екстравагантно конте, чаровен фустопоклонник, но сега не виждаше у него нищо лекомислено или превзето.
Русият актьор се възпротиви:
— Господин Скот, страхувам се, че ако не се отдръпна при последното движение, вие няма да имате време да парирате…
— Няма да пробиете защитата ми — каза Скот с учудваща самоувереност. — Дайте всичко, на което сте способен, Стивън… Или ще избера друг.
Стивън сви устни. Явно хапливата забележка на Скот постигна целта си.
— Добре де.
Той вдигна шпагата и нападна, очевидно надявайки се да хване Скот незащитен.
Скот се изсмя в отговор и вещо парира, а шпагите се кръстосаха и сблъскаха, когато двамата мъже светкавично размениха удари.
