говорило — отчасти защото Боб Хърбърт е единственият, който изразява гласно подобни мнения.
Лиз се почеса по главата.
— Но нали ние ги отхвърляме.
— Няма значение. След като повдигаме въпроса, макар и с неодобрителен тон, в правно отношение се излагаме на риск. Трябва да можем да докажем липсата на злонамереност.
— Този абзац ми е нужен, Лиз. Или поне нещо в същия дух. Искаме да покажем на севернокорейците, че ако президентът и военните му съветници стоят зад атентата, ние сме наясно по въпроса. А ако не е така — съобщението ни за пресата просто ще си бъде това, което е — възмутени сме от слуховете.
— А аз трябва да ти кажа как ще реагира той, когато го прочете.
Ан кимна.
Лиз задъвка по-бавно. Мразеше да отстъпва пред Кофи, но не можеше да позволи на чувствата си да се намесват в работата й. Препрочете абзаца.
— Президентът не е толкова наивен и надали смята, че не ни се въртят подобни мисли. Но е и доста горд и ще се обиди, че обвиняваме само него.
Ан изглеждаше разочарована. Кофи облекчено изпуфка.
— Някакви предложения? — попита Ан.
— Две. В този ред вместо „президентът лично е заповядал“, бих написала „правителството“. Така става по-неопределено.
Ан я изгледа продължително.
— Добре. Ще го преживея. Какво още?
— Второто е малко по-сложно. Там, където казваш: „Не разполагаме с доказателства, че е бил подложен на натиск от страна на хардлайнерите, които се противопоставят на обединението и компромиса между двете страни“, аз бих сложила нещо от рода на: „Убедени сме, че президентът продължава да се бори с натиска от страна на хардлайнерите, които се противопоставят на обединението и компромиса между двете страни.“ Така пак намекваме на КНДР, че сме наясно със съществуването и позициите на хардлайнерите, но не обвиняваме лично президента.
— А ако е виновен? — попита Ан. — Няма ли да изглеждаме смешни, ако се окаже, че той стои зад всичко?
— Надали. По-скоро ще излезе, че е голям мошеник, а ние сме му имали доверие.
Ан погледна очаквателно към Лиз и Кофи.
— Аз съм съгласен — каза адвокатът. — Смисълът ще е същият, но няма да има клопки.
Ан се позамисли, а после вкара промените и прехвърли мишката на Лиз.
— Бива си те. Искаш ли да си сменим длъжностите?
— Не, благодаря. Предпочитам си моите откачалки пред твоите. — Тя тайничко й посочи с очи Кофи.
Лиз намери с мишката своя код, прехвърли го в полето на документа и той стана част от постоянния файл. Щеше да стои при променените изречения, въпреки че нямаше да се появи на официалната разпечатка.
Точно се канеше да запази файла, когато синият екран угасна, а вентилаторът на компютъра замлъкна.
Ан мушна глава под бюрото, за да провери дали не е избутала с крак контакта. Всичко си беше на място, а зелената лампичка на непрекъсваемото захранване светеше.
Отвън се разнесоха подвиквания. Кофи отиде до вратата и я отвори.
— Май не сме единствените.
— Какво искаш да кажеш? — попита Ан.
Кофи се обърна към нея със сериозен вид.
— Изглежда, всички компютри в центъра са изключили.
24.
ВТОРНИК, 21:25 Ч., СЕУЛ
Таксито го остави пред портала на американската военна база. Грегъри Доналд показа пропуска си от Оперативния център на часовоя, който се обади в кабинета на генерал Норбом и го пусна да мине.
Хауърд Норбом служеше като майор в Корея по времето, когато Доналд беше посланик тук. Запознаха се на празненството по случай двадесетата годишнина от края на войната и веднага си допаднаха. Споделяха едни и същи либерални политически възгледи и двамата си търсеха подходящи съпруги и страстно обичаха класическата музика за пиано, предимно Фредерик Шопен, както Доналд откри, когато майорът даде петарка на пианиста в едно евтино кабаре и доста добре изсвири „Революционния етюд“.
Две седмици по-късно Норбом намери жената на своя живот, когато се запозна с Даян Олбрайт от ЮПИ2 и след три месеца те се ожениха. Наскоро отпразнуваха двадесет и четвъртата годишнина от сватбата си. Имаха две чудесни деца — Мери-Ан, авторка на биографична книга, включена в списъка за наградите „Пулицър“, и Лон, който работеше за „Гринпийс“.
Дежурният го въведе в кабинета на генерала, двамата мъже се прегърнаха и сълзите на Доналд отново се отприщиха.
— Толкова ми е мъчно — каза генералът. — Какво нещастие! Даян е по работа в Совето иначе също щеше да дойде. Но ще пристигне.
— Благодаря ви — задавено отвърна Доналд, — но реших да закарам тялото на Сунджи в Америка.
— Защо? Баща й съгласен ли…
— Не съм разговарял още с него — засмя се невесело Доналд. — Нали знаеш какво му беше мнението за брака ни. Но съм сигурен, че Сунджи обичаше Америка и затова искам да е там. Мисля, че и тя би го желала.
Норбом кимна и отиде зад бюрото си.
— Оформянето на документите е работа на посолството, но аз все пак ще се заема с въпроса. Мога ли да направя още нещо за теб?
— Да, но първо ми кажи — тя тук ли е?
Норбом стисна устни и кимна.
— Искам да я видя.
— Не… не сега — отвърна генералът и си погледна часовника. — Поръчал съм да ни донесат вечеря. Ще си поприказваме.
Доналд се вгледа в решителното, издялано като от канара лице на петдесет и две годишния командир на базата. Металносивите му очи винаги внушаваха доверие на Доналд. След като Норбом не иска още да вижда тялото на Сунджи, той няма да настоява. Но все пак държеше скоро да я види, да се остави душата й да го води и да го успокои, че това, което се кани да стори, е правилно.
— Добре — тихо се съгласи Доналд. — Ще поприказваме. Познаваш ли генерал Хон Ку?
— Странен въпрос — сви вежди Норбом. — Срещали сме се само веднъж на съвещанието в демилитаризираната зона през 1988 година.
— И какво ти беше впечатлението?
— Надут, ограничен, емоционален и все пак по своему сигурен — ако каже, че ще те обстреля, ще го направи. Е, не го познавам толкова добре като генерал Шнайдер, но пък не ми се налага да се гледаме всеки ден с него и хората му през демилитаризираната зона, да слушам непрекъснато корейските народни песни, дето гърмят посред нощ от тяхната страна на границата, и да проверявам с колко сантиметра си е удължил пръта на знамето, за да е винаги по-високо от нашето.
Доналд започна да си пълни лулата.
— Ние не им ли дъним музика на главата и не вдигаме ли още по-високо нашето знаме?
— Само ако той започне пръв. — Норбом се подсмихна лекичко. — И ти си ми един симпатизант на червените. Защо питаш?
Доналд забеляза снимка на Даян, поставена в рамка на бюрото на генерала, и отведе поглед. Нужни му бяха няколко секунди да се успокои.
— Искам да се срещна с него, Хауърд.
— Абсолютно невъзможно. Генерал Шнайдер едва успява да си уговори…
