няма да прекали — генералът беше не по-малък професионалист от Худ и нямаше да позволи да му дърпат ушите като на хлапак. Особено на човек, който по време на Войната в Залива се е занимавал с набиране на средства в компанията на разни знаменитости от типа на Джулия Робъртс и Том Круз, докато Роджърс е командвал мотопехотен батальон.
— Добре, Майк — каза Худ, — все едно, вече си там. Как най-ефективно да те използваме?
Значи знае докъде да спре.
— За момента само ме дръж в течение и ако се наложи да влезем в действие, нареди на моите хора да проработят ситуацията на компютъра.
— Разбрах, а колкото до събитията — президентът ни възложи да оглавим Корейската група. Смята да играе твърдо.
— Добре.
— Когато всичко приключи, ще си поговорим на пица и бира. В момента имаш заповед да продължиш към целта. Ще ви съобщим, ако настъпят някакви промени.
— Ясно.
— Освен това, Майк…
— Да?
— Вече не сме в първа младост — дай възможност на младежта да се изяви.
Прекъснаха връзката и Роджърс се облегна с усмивка назад. Само че споменаването на пицата малко го беше боднало. Може би беше просто съвпадение, но Худ притежаваше някакъв необясним усет да долавя мислите на хората. Роджърс често се питаше дали го е развил, след като се е намесил в политиката, или точно този своеобразен талант го е привлякъл към нея. Винаги когато му идваше да му тегли една, си напомняше, че Худ не случайно е бил назначен на директорското място… колкото и да му се искаше той самият да го заема.
Нямаше да е лошо и понякога да ходи с него на конните състезания, вместо да се прави на примерен семеен мъж. Сигурно с неговата интуиция щяха да спечелят цяло състояние, а и някои от познатите му дамички можеха да накарат Худ да се поотпусне… и да гони по-малко хората в центъра.
Роджърс свали слушалките, опря гръб на студеното алуминиево ребро на транспортния самолет и прокара ръка през посивяващата си коса, подстригана с машинка само преди един ден.
Знаеше, че Худ не може да избяга от характера си, нито пък той самият би могъл да се промени — и в това навярно нямаше нищо лошо. Какво беше казал Лаодам1 на Одисей? „Влез в игрите ни тогава и нека ти олекне на сърцето.“ Какво представлява човек без съперничеството и конкуренцията, които го пришпорват? Ако Одисей не беше спечелил състезанието по хвърляне на диск, нямаше да го поканят в двореца на Алкиной и да получи даровете, които изиграли такава важна роля по пътя му към дома.
— Сър — обади се Скуайърс, — искате ли да се заемем с плановете за операцията? Ще ни отнеме няколко часа.
— С най-голямо удоволствие — отвърна Роджърс. — Ще ми олекне на сърцето.
Скуайърс му хвърли озадачен поглед. Генералът се премести по-близо по пейката и посегна към голямата папка.
23.
ВТОРНИК, 7:10 Ч. СУТРИНТА, ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР
Лиз Гордън седеше в тесния си кабинет, чиято единствена украса бе снимката на президента с автограф, една визитна картичка на Фройд и мишена за стрелички с образа на Карл Юнг, подарък от бившия й втори съпруг.
От другата страна на голото метално бюро помощниците й Шерил Шейд и Джеймс Соломон работеха на преносимите си компютри, включени към компютъра „Пиър-2030“ на Лиз.
Лиз запали ново „Марлборо“ от фаса на предишното, без да сваля очи от екрана, и се обви в дим.
— Очевидно всички данни сочат, че президентът на Северна Корея е доста стабилна личност. Вие какво мислите?
— Показателите клонят към средата на графиката и дори към още по-голяма уравновесеност. Силна връзка с майката… постоянна приятелка… не забравя рождени дни и годишнини… няма сексуални отклонения… нормална диета… пие съвсем умерено. Дори разполагаме с онова изказване на доктор Хуон, че когато говори, изразява идеи, а не се опитва да впечатли хората с речника си, който е доста богат.
— А и ако се съди по данните за приближените му, никой от тях няма да се опълчи срещу него — добави Шерил. — Ако експлозията е дело на терористи, те не са от кръга около президента.
— Точно така — потвърди Лиз. — Джими, а при теб как е?
— Графиката на агресивността представлява абсолютно права линия. В лични разговори, записани тук и от ЦРУ след последния ни доклад от седем часа вчера сутринта, президентът, който е и премиер-министър, и генерален секретар на комунистическата партия, и други водещи фигури в КНДР са изразили общото си нежелание да се включат в какъвто и да било вид конфронтация на полуострова.
— В крайна сметка излиза, че сме били прави от самото начало — обобщи Лиз през облак дим. — Методологията е вярна, изводите — също. Може да се каже, че изследването е готово. — Тя дръпна отново от цигарата и нареди на Соломон да изпрати по факса на посланика в Пекин имената на най-войнствено настроените китайски лидери. — Мисля, че няма защо да се притесняваме от тях, но Худ иска да предвиди всички възможности.
Соломон откачи компютъра си от нейния и тръгна към стаята си.
— Смятам, че горе-долу изпълнихме всички желания на Худ — каза Лиз и запафка усърдно цигарата си, докато Шерил затваряше компютъра си и разкачаше кабела. Лиз я наблюдаваше внимателно. — Колко хора сме тук, Шерил — седемдесет и осем?
— В Оперативния център ли?
— Да. Седемдесет и осем плюс още четиридесет и двама, които използваме съвместно с Министерството на отбраната и ЦРУ, дванадесет души от ударната група и онези, които понякога заемаме от базата „Андрюс“. Общо около сто и четиридесет души. Защо тогава, при всичките тези хора — голяма част от които са дружелюбни, толерантни и много, много добри в работата си, — защо на мен ми пука от мнението на Пол Худ за нас? Защо просто не му изпълнявам поръчките и не отивам да си пия кафето?
— Понеже ние търсим истината заради самата нея, а той търси начини да я насочва и да я използва.
— Така ли мислиш?
— Това е само част от отговора. Ядосва те и тая негова типично мъжка нагласа. Нали си спомняш психологическата му характеристика? Атеист, мрази операта, никога не е вземал халюциногени през шейсетте. Ако нещо не може да се пипне с пръст или да се използва в ежедневната му работа, то просто не си струва. Въпреки че това е дар божи в едно отношение.
— И то е? — попита уморено Лиз. Компютърът й изпиука.
— Майк Роджърс е същият. Ако не беше така, щяха живота да си отровят един на друг с криви погледи и подмятания — много повече, отколкото отсега.
— Нещо като кучето и котката на Оперативния център.
— Сравнението ми харесва — вдигна пръст слабата като клечка блондинка.
— Знаете ли, доктор Шейд, мисля, че има и друго обяснение…
— Да? И какво е то? — заинтригувано попита Шейд.
— Извинявай, Шерил — усмихна се Лиз. — Благодарение на магическата електронна поща виждам, че отново съм нужна на Ан Ферис и Лоуел Кофи Втори. Може би ще довършим разговора си по-късно.
С тези думи психоложката на Центъра завъртя ключа на компютъра си, пусна го в джоба си и излезе през вратата, а помощничката й остана в кабинета, напълно объркана.
Докато вървеше енергично по коридора към пресцентъра и пъхаше нова дъвка „Ригли“ — „най-свежата дъвка на света“ — в устата си, Лиз се подсмихна. Не беше честно да постъпва така с Шерил, но си струваше да я поразмърда. Шерил беше новопостъпила, съвсем наскоро беше завършила нюйоркския университет и преливаше от книжни знания — с килобайтове повече, отколкото Лиз бе натрупала на нейната възраст
