варианти и мнението на Корейската група дали ще се наложи да прибягнат до тях.
— Добре — каза той. — Свършихме добра работа. Хайде сега набързо да нахвърлим и останалото.
Опирайки се предимно на мнението на министъра на отбраната Колон и на председателя на КНЩ Паркър, както и на разработените предварително доклади, групата предложи умерено преминаване към пълна бойна готовност, постепенното прехвърляне на войници, танкове, артилерия и ракети „Пейтриът“ в района, както и да се обяви бойна готовност в ядрените, химически и биологически депа.
Тъй като не разполагаха с нова информация от КЦРУ, а Маккаски не бе приключил с проверката на международните терористи, групата препоръча президентът да потърси дипломатически пътища за ограничаването на кризата и нейното решаване.
Худ съобщи на членовете на групата, че им оставя половин час да прегледат черновата и да вмъкнат допълнения, след което той ще се заеме с окончателната редакция.
— Сър — изкашля се предупредително Бенет, — заместник-директорът Роджърс иска да говори с вас.
Худ погледна часовника с крайния срок — Роджърс не му се беше обаждал от три часа. Дано да има сериозна причина.
— Веднага го изпрати, Бенет.
Бъгс изглеждаше така, сякаш го стяга яката, а кръглото му лице се зачерви.
— Не мога, сър.
— Защо? Къде е?
— Чака на телефона.
Худ изведнъж се сети за странното чувство, което го обзе, когато Роджърс му цитира думите на лорд Нелсън.
— Къде е? — свъси се той.
— Някъде над границата между Вирджиния и Кентъки.
21.
ВТОРНИК, 21:00 Ч., СЕУЛ
След като излезе от посолството, Грегъри Доналд походи малко пеша. Бързаше да стигне в базата, да се погрижи за тялото на жена си и да съобщи на близките й страшната вест, но имаше нужда от малко време да събере сили. Да поразмишлява. Горкият й баща и по-малкият й брат щяха да бъдат съкрушени.
Минаваше му и една идея, която искаше да обмисли.
Тръгна бавно по стария път Чонгджин, край оживените пазари с шарени фенери и навеси. По улицата имаше повече хора от обикновено — зяпачи, дошли да огледат мястото на експлозията, да поснимат с фотоапарати и видеокамери и да си съберат парченца метал или тухла за спомен.
Купи си корейски тютюн от една сергия — искаше да свърже този момент с някаква миризма или вкус, които винаги да съживяват спомена за любовта и мъката му по Сунджи.
Горката Сунджи. Отказа се от преподавателско място по политически науки в колеж, за да се ожени за него и да му помага да урежда емигрирането на корейци в САЩ. Никога не се бе съмнявал в привързаността й, но винаги се бе питал доколко бракът й с него се дължи на чувства, а не на факта, че така по-лесно можеше да замине за Америка. Дори сега не се чувстваше виновен, че изпитва подобни съмнения. Най- малкото готовността й да пожертва кариерата си, на която държеше, и да се омъжи за човек, когото едва познава, само за да помага на другите, я правеше още по-скъпа за него. През шейсет и две годишния си живот бе разбрал едно — че отношенията между хората не бива да се определят от нормите на обществото, а от самите тях. Точно така бяха постъпили със Сунджи.
Запали си лулата, без да спира. Пламъчето освети сълзите в очите му. Имаше чувството, че може да вдигне телефона, да й се обади от посолството и да я попита какво чете или какво е яла, както правеше всяка вечер, когато не бяха заедно. Трудно му беше да приеме, че това е невъзможно, физически неизпълнимо. Докато чакаше да прекоси улицата, се разплака.
Ще придобие ли някога отново животът му смисъл?
В момента не виждаше как. Между тях имаше не само любов, но и взаимно уважение и възхищение. Двамата със Сунджи знаеха, че даже никой друг да не оценява това, което правят или се опитват да постигнат, то има стойност за самите тях. Смееха се и плачеха заедно, спореха, караха се, целуваха се и се сдобряваха, заедно страдаха за трудолюбивите и упорити корейци, подложени на тормоз в американските градове. Можеше да продължи и сам работата, въпреки че желанието му като че ли се бе изпарило. Отсега нататък мозъкът, а не сърцето му ще го подтиква да живее — сърцето му сякаш замря няколко минути след шест часа тази вечер.
И все пак някъде в него се разгаряше огън, когато се замислеше за експлозията. Срещал бе не една драма или погубен живот през годините, простил се бе с толкова приятели и колеги, загинали при катастрофи с коли, самолети, а даже и от ръката на убиец. Но всичко това ставаше по най-различни причини — случайно, по волята на съдбата, с някаква цел или бе насочено срещу конкретен човек заради определени негови постъпки или убеждения. Просто не можеше да проумее ужасяващото хладнокръвие, с което някой бе отнел така безсмислено живота на Сунджи и на още толкова невинни жертви. Нима имаше кауза, заради която си струва да убиеш толкова хора само за да привлечеш вниманието на света? Чие самолюбие, амбиция или идеи бяха толкова маниакални, че да бъдат удовлетворявани по този начин?
Доналд не знаеше отговора, но държеше да го научи. Искаше извършителите да бъдат хванати и екзекутирани. В древността корейците обезглавявали убийците и оставяли главите им набучени на прътове, за да ги кълват птиците, та душите им да бродят из вечността слепи, глухи и безсловесни. Такава присъда заслужаваха и тези престъпници. И никога да не се срещнат със Сунджи на оня свят, защото в своето безгранично милосърдие тя навярно щеше да ги хване за ръка и да им намери подслон и утеха.
Спря пред едно кино и постоя на място, размишлявайки отново за бутилката и отпечатъците от стъпки. Искаше му се да се включи в екипа на Ким не само защото убийците трябваше да бъдат издирени и да си получат заслуженото възмездие, но и за да си намери занимание, което да отвлече мислите му от мъката.
Но може би имаше по-подходяща работа, която ще го отведе по-бързо до целта, отколкото КЦРУ За да успее, щяха да са му нужни помощта и доверието на генерал Норбом и някакъв знак, че тя, неговата Сунджи, одобрява намеренията му.
При мисълта за нея по лицето му отново се застичаха сълзи. Доналд застана на края на тротоара, спря едно такси и се отправи към американската военна база.
22.
ВТОРНИК, 7:08 Ч. СУТРИНТА, НА ГРАНИЦАТА МЕЖДУ ВИРДЖИНИЯ И КЕНТЪКИ
Роджърс притисна слушалката на радиостанцията към ухото си, но въпреки че звукът бе усилен докрай, гласът на Пол Худ едва достигаше до него.
И по-добре — когато си махна жълтите тапи за уши, за да говори с него, знаеше, че няма да го погалят с перце по главата. Така и стана.
Ако Худ викаше, поне щеше да го чува. Но директорът рядко повишаваше глас. Когато беше разгневен, говореше бавно, премервайки внимателно думите си, сякаш се страхува да не изтърве нещо в повече в яда си. Неизвестно защо в такива моменти Роджърс си го представяше с престилка на кръста и табла в ръка да пъха методично една по една пици във фурната.
— … ме остави в много неизгодно положение — довърши Худ. — Ти си ми дясната ръка, а сега мога да разчитам само на Марта.
— Нея наистина я бива, Пол — извика Роджърс в микрофона. — Реших, че мястото ми е при групата. За пръв път отиват на акция в чужбина.
— Не можеш сам да вземаш подобни решения! Длъжен беше да съгласуваш плановете си с мен!
— Знаех, че си много зает. Не исках да те притеснявам.
— Не си искал да ти откажа, Майк. Поне си признай и не ми вдигай кръвното.
— Добре де, така беше.
Роджърс погледна подполковник Скуайърс, който се преструваше, че не ги слуша. Надяваше се, че Пол
