Американската военна база в Сеул беше трън в очите на много от местните хора.
Заела двадесет акра от най-скъпата земя в самото сърце на града, тя приютяваше две хиляди служещи на четири от акрите и артилерийското и техническо оборудване на още два. Останалите четиринадесет акра бяха заделени изцяло за забавленията на хората от базата — поща, две кина за предпремиерни прожекции и повече зали за боулинг, отколкото в някои от големите градове в Америка. При положение че истинските военни подразделения бяха разположени в демилитаризираната зона двадесет километра на север, където общо един милион души служеха едва ли не рамо до рамо, базата представляваше съвсем скромно обслужващо звено. Ролята й бе отчасти политическа, отчасти представителна — тя олицетворяваше дружбата на САЩ с Република Корея и даваше възможност да се държи под око Япония. Едно дългосрочно проучване сочеше, че ремилитаризацията на Япония ще стане неизбежна към 2010 година, а ако Америка изгубеше базите си там, тази в Сеул щеше да се превърне в най-важната в азиатско-тихоокеанския район.
Ала южнокорейците държаха на търговските си връзки с Япония и много от тях смятаха, че няколко хотела и модерни магазина, построени на това място, ще им бъдат от по-голяма полза, отколкото американската база, разпростряла се на толкова земя.
Майор Ким Ли не беше сред онези, които настояваха тя да бъде върната на Южна Корея. Баща му бе висш генерал от войната, а майка му — екзекутирана като шпионка. Ето защо Ким щеше да бъде по- доволен, ако имаше повече американски войници в Корея, повече бази и летища между столицата и демилитаризираната зона. Той се отнасяше с недоверие към предприетите от севернокорейците постъпки за преговори през последните четири месеца и особено към внезапното им съгласие да позволят на Международната агенция за атомна енергия да извърши проверки в страната и желанието им да се придържат към Пакта за неразпространение на ядрени оръжия. През 1992 година бяха позволили шест проверки на ядрените им съоръжения, а после бяха заплашили да се оттеглят от задълженията си по договора за неразпространение на ядрено оръжие, когато от агенцията поискаха да посетят депата им за ядрени отпадъци. Инспекторите от агенцията смятаха, че КНДР е получила от отработено ядрено гориво поне деветдесет грама плутоний за производство на оръжие. Използвали бяха двадесет и пет мегаватов термичен графитен реактор.
КНДР отричаше тези твърдения с довода, че САЩ нямат нужда агенцията да им казва дали Северът провежда изпитания на ядрено оръжие. Американците от своя страна отговориха, че провеждането на подобни тестове, за да се определи дали отработеното гориво е в стабилно състояние, не е необходимо. Разменяха се обвинения и оправдания и накрая КНДР отново се присъедини към Пакта, но лавирането продължи с години.
Ала сега това бе минало. Северна Корея изненада всички, като се съгласи да отвори завода си за преработка на ядрени продукти в Йонгбьон за отдавна исканата „специална проверка“. Но докато Русия, Китай и Европа обявиха решението за реален прогрес, доста хора във Вашингтон и Сеул застанаха на различна позиция — че Северът просто е построил малка, облицована с олово инсталация някъде другаде и е прекратил изпитанията в Йонгбьон. Подобно на Саддам Хюсеин и неговата млекоцентрала, която американците бомбардираха по време на Войната в залива, севернокорейците вероятно я бяха построили под училище или църква. Представителите на МАГАТЕ щяха да останат в блажено неведение и надали щяха повече да настояват. Би било непочтено да изискват допълнителни „специални проверки“, след като Северна Корея изцяло бе изпълнила първоначалното им искане.
Майор Ли пет пари не даваше за наранените чувства на севернокорейците или за обилните похвали и ръкопляскания от страна на Москва, Пекин и Париж само минути след като Пхенян направи своя така наречен „голям компромис в името на мира и стабилитета“. На севернокорейците не можеше да се вярва, ето защо експлозията пред двореца го изпълваше с някакво перверзно удовлетворение — ако светът не беше осъзнал този факт до днес, то сега вече нямаше как да не го приеме.
Въпросът, който притесняваше майор Ли и някои други офицери в Сеул, беше как ще реагира правителството в Сеул. Ще размахат пръст и ще порицаят терористите, а САЩ ще бъдат готови да преместят още войски в района, но нещата вероятно щяха да спрат дотук.
Ли искаше много повече.
След като в южнокорейския команден център в северния сектор на базата им издадоха заповедта за доставка, майорът и двама младши офицери отидоха в хранилището на американската база, а третият тръгна да докара камион. Минаха през две бариери, където им провериха пропуските и ги попитаха за паролата за деня, и стигнаха до СОВ — склада за опасни вещества. Стените на облицованото с гумено покритие помещение бяха с дебелина четиридесет и пет сантиметра, а вратата имаше двойно заключваща система. Повечето от служещите в базата не знаеха, че тук се съхраняват компонентите за химическо оръжие — и без това жителите на Сеул се дразнеха от залите за боулинг и кината, а ако научеха за химическото оръжие, сигурно щяха да пощръклеят. Само че според сведенията Северна Корея също разполагаше с химическо оръжие и в случай на сблъсък американците и южнокорейците не искаха да бъдат глупаците, които са загубили, защото са се сражавали честно.
Заповедта на майора бе с гриф „Секретно“ и трябваше да се покаже само на офицера, отговарящ за СОВ. Седнал зад бюрото си в коридора, водещ към склада, майор Чарлтън Картър потърка брадичката си и прочете заповедта за доставка на четири варелчета табун. Майор Ли го гледаше със скръстени зад гърба ръце, обграден от помощниците си, застанали от двете му страни на една крачка зад него.
— Майор Ли, признавам си, че съм изненадан.
Ли се стегна.
— От какво?
— От пет години седя тук, но за пръв път получавам подобна заповед.
— Нали е редовна?
— Абсолютно. И предполагам, че не би трябвало да се изненадвам. След днешните събития, никой няма да иска да го хванат по бели гащи.
— Вярно е.
Майор Картър започна да чете на глас:
— „Югозападната част на демилитаризираната зона е вдигната под тревога.“ — Той поклати глава. — А пък аз си мислех, че отношенията се подобряват.
— Очевидно това е била целта на Севера. Но разполагаме с доказателства, че са започнали да изравят от земята техните варели с химикали.
— Така ли? По дяволите. И какво — нашите ще свършат ли работа?
— Ако се използват ефикасно. Не е необходимо много.
— Прав сте. — Майор Картър се изправи и разтърка врата си. — Предполагам, че сте обучени как да работите с табун. Когато се държи затворен, не е особено летлив…
— Но лесно се разпръсква под формата на мъгла или изпарения, почти няма мирис, силно токсичен е и действието му е много бързо, когато проникне през кожата, а още по-бързо — при вдишване. Да, майор Картър. Имам диплома първа степен от класа на капитан Орландо, 1993 година.
— А такова нещо имате ли? — Той се потупа по гърдите.
Ли разкопча едно копче под вратовръзката си, бръкна под ризата си и извади ключа.
Картър кимна. Двамата свалиха верижките си и отидоха при вратата на склада. Ключалките се намираха на две противоположни страни, така че сам човек да не може да ги стигне. Когато ключовете се завъртяха, вратата потъваше в пода. Оставаха да стърчат само тридесет сантиметра — преградата представляваше нещо като „спящ полицай“ и бе предназначена да попречи на войниците да се затичат с химикалите и да се случи беда.
Майор Картър си окачи отново ключа на врата и се върна при бюрото, за да вземе формуляр за изпълнение на заповедта, а майор Ли остана да надзирава товаренето на шейсетсантиметровия оранжев варел на количката. Тези колички, специално изработени да превозват контейнери с различни размери, висяха на поставка на задната стена — ако врагът някога измамеше охраната и проникнеше чак дотук, сигурно нямаше да знае, че в тях има вградени чипове, които вдигат тревога, ако количките се отдалечат на повече от двеста метра от склада.
Закрепиха варелите и ги изнесоха един по един навън в камиона. Докато ги товареха в каросерията, един въоръжен часовой от СОВ застана на пост и чакаше при шофьора кореец, докато Ли и хората му се
