— Ако терористите са пили от бутилката, по нея няма да има отпечатъци от пръсти.
Хван вдигна глава към Доналд. Гласът му бе монотонен и едва се чуваше, лулата стърчеше накриво от джобчето на жилетката на костюма му, а лицето му бе пребеляло като тебешир. И все пак бе проявил някакъв интерес и Хван се зарадва.
— Така е. Надали ще има — потвърди той.
— Затова ли не са си я прибрали? Понеже са знаели, че не може да послужи за улика.
— Очевидно, да — обади се Професора.
Доналд пристъпи към сенчестата част на уличката. Ръцете му висяха като отсечени край тялото, а рамената му бяха превити под тежестта на страшния товар. Движеше се с такова усилие, че Хван се почувства отчайващо безпомощен.
— Тази уличка е съвсем близо до хотела — продължи Доналд. — Предполагам, че бедняците едно парцалче не оставят да се търкаля тук. Нямало е начин да не забележите една чиста бутилка при огледа й, а след това и отпечатъците от ботуши.
— И на мен ми мина същата мисъл — каза Хван. — После разпознаваме шарката и веднага си вадим заключение кой стои зад всичко.
— Възможно е — сви рамене Професора. — Но не е изключено и да е захвърлена от някой, дето е тичал за здраве, а извършителите даже не са я забелязали.
— В такъв случай ще намерим отпечатъци по нея — отбеляза Хван.
— Правилно — продължи Професора. — Май е най-добре да запрятам ръкави. Ще се огледам в хотела и се връщам в лабораторията.
Когато дребничкият Професор си тръгна, Хван отиде при Доналд.
— Благодаря ти за това, което направи, докато бяхме там. — Гласът на Доналд трепереше, а погледът му бе забит в земята. — Чувах думите ти, но… не можех да се овладея.
— Нищо чудно.
— Не съм сигурен, че дори сега се владея. — От очите му рукнаха сълзи и той извърна глава. Вдъхна няколко пъти дълбоко и ги изтри. — Тая работа, Ким… не е в техния стил. Те винаги са прибягвали до инциденти в демаркационната зона или политически убийства.
— Знам. Има и още нещо.
Преди Хван да продължи мисълта си, се разнесе писък на гуми и един черен мерцедес с дипломатически номер спря в началото на уличката. Стегнат млад мъж изскочи от него.
— Господин Доналд!
Доналд излезе от сянката.
— Аз съм Грегъри Доналд.
Хван веднага застана до него. Не знаеше кой още може да е набелязан за днес и не искаше да рискува.
— Господине, в посолството ви чака съобщение.
— От?
— Един враг на Бисмарк. Така ми поръчаха да ви предам.
— Худ — каза Доналд на Хван. — Очаквах да ме потърси. Може да разполага с някаква информация.
Двамата отидоха при колата, а младият служител от посолството натисна копчето за отваряне на вратите с електрическа ключалка.
— Господин Доналд, поръчаха ми и да се погрижа за госпожа Доналд. Тя нуждае ли се от нещо? Може би ще иска да дойде с нас?
Доналд стисна устни и поклати глава, после коленете му се подгънаха и той се строполи върху покрива на колата с ръце под себе си.
— Господине?
— Ще се оправи — намеси се Хван и махна с ръка на младия човек да не става. Хвана приятеля си през кръста и му помогна да се изправи. — Ще се оправиш, Грегъри.
Доналд кимна и стъпи на крака.
— Ще те уведомя, ако се натъкна на нещо.
Разстроеният Хван му отвори вратата и Доналд седна вътре.
— Ще направиш ли нещо за мен, Ким?
— Каквото поискаш.
— Сунджи много харесваше посолството и се възхищаваше от посланика. Не… не позволявай да я изпратят там. Не и в този вид. Ще се обадя на генерал Савран. Ще се погрижиш ли — той си пое дълбоко въздух — да отиде в базата?
— Добре.
Хван затвори вратата, колата потегли и веднага потъна в суматохата от клаксони, автомобили, автобуси и камиони — обичайното вечерно движение, още по-натоварено заради колите, отклонени край двореца.
— Господ да те пази, Грегъри — каза той и погледна към червеното слънце. — Не мога да бъда край него, Сунджи, затова моля те — грижи се за Доналд.
Хван тръгна обратно по уличката и пак се загледа в следите. Сенките вече се задълбочаваха под косо падащите лъчи на залязващото слънце.
Само че наистина имаше още нещо и то го притесняваше много повече от подозрително лесното намиране на бутилката и стъпките.
След като поръча на човека, оставен да охранява прозорчето на мазето, да предаде на Чой, че се връща в кабинета си, Хван се върна при колата си. Питаше се до каква ли степен директорът Юн Хун е готов да рискува, за да разгадае този случай…
15.
ВТОРНИК, 5:55 Ч. СУТРИНТА, ВАШИНГТОН
От колата Худ се обади в Оперативния център и нареди на помощника си Стивън Бенет с прякор Бъгс — Мушицата, да нагласи часовника на двадесет и четири часов срок. Това също беше предложение на Лиз Гордън — според проучванията повечето хора работят по-добре, когато им е определен краен срок, нещо към което да се стремят. Часовникът непрекъснато им напомняше, че макар да участват в нескончаем маратон, има и по-близки цели.
Това беше един от малкото въпроси, по които Худ и Лиз бяха на едно мнение.
Докато Бъгс съобщаваше на Худ, че са издирили Доналд и в момента той е на път за посолството — само на две преки от двореца, — личният клетъчен телефон на директора иззвъня. Той каза на Бенет, че ще пристигне след петнадесет минути, затвори и се обади.
— Пол, аз съм.
Шарън. Чуваше се някакъв звън и неясни гласове. Не беше вкъщи.
— Какво има, мила?
— Александър…
— Всичко наред ли е?
— След като ти тръгна, Александър взе страшно да се задъхва — никога досега не е бил толкова зле. Апаратът вече не му помагаше, затова го доведох в болницата.
Сърцето му се сви.
— Лекарите му инжектираха епинефрин и го държат под наблюдение — продължи Шарън. — Няма нужда да идваш. Ще се обадя веднага, щом нещо се изясни.
— Не е редно да си сама в такъв тежък момент, Шарън.
— Знам, че не съм сама. Пък и какво ще правиш тук?
— Ще ти държа ръката.
— Дръж президента за ръката — аз ще се оправя. Виж, искам да се обадя на Харли и да проверя тя как е. Струва ми се, че й изкарах акъла, когато хукнах навън с Александър на ръце. Може да си остане дребничка заради тази случка.
— Обещай да се обадиш, ако нещо се случи.
