черен облак. — Утре няма да имаш хъс.
Скуайърс излезе след него, загледан във фаровете, които присветнаха през прозорците на хола в дома му и бързо взе една кърпа от шезлонга. Фаровете угаснаха, а после една самотна фигура, чийто тъмен силует се очертаваше на фона на изсветляващия хоризонт, заобиколи едноетажната къщичка. Никой не можеше да стигне дотук, без да мине през портала, разделящ Академията на ЦРУ и неговата група, а пък преди да пуснат някого, от портала винаги му се обаждаха лично.
Освен ако не беше от Оперативния център.
Подполковникът се наметна с кърпата, нахлузи сандалите си и бързо тръгна към къщата.
— Чарли, яйцата ти ще изстинат!
— Ей сега се връщам, Миси. Дръж ги по-близо до Джордж, той вдига достатъчно пара.
Ударната група на Скуайърс — дванадесет мъже от основния състав плюс помощните екипи — бе създадена преди шест месеца едновременно с Оперативния център. Тя представляваше така наречената „тъмна страна“ на центъра и съществуването й се пазеше в тайна от външни лица извън кръга на осведомените — ръководителите на другите военни и шпионски организации, президента и вицепрезидента. Задачата им бе проста — изпращаха ги навсякъде, където имаше нужда от нападение. На елитната група можеше да се разчита, че ще нанесе светкавичен и силен удар. Въпреки че всичките й членове бяха военни и се водеха на заплата в съответните подразделения, те носеха обикновени маскировъчни панталони и ризи без никакви обозначения. Ако се издънеха, нито можеше да бъде определена принадлежността им… нито имаше на кого да бъде приписана отговорността.
Скуайърс се усмихна от сърце на Майк Роджърс, който се зададе откъм ъгъла на къщата. Едър на ръст, с гърбав нос, чупен четири пъти в колежа, където играел в баскетболния отбор, той имаше високо, умно чело и светлокафяви, почти златисти очи.
— Дано да идваш за добро — каза Скуайърс, отдавайки чест на генерала. Роджърс също козирува и двамата се ръкуваха.
— Зависи от това, дали сте започнали да скучаете.
— Най-после вълшебните думички. Да, сър, готови сме за действие.
— Добре. Понеже вече се свързах по радиостанцията с хеликоптера. Подгответе хората от първи до единадесети номер и накарайте Кребс да донесе още един комплект. Тръгваме след пет минути.
Скуайърс никога не би попитал закъде или защо заминават само единадесет души от „Мръсната дузина“ — не и докато са на открито, където могат да ги чуят съпругите или децата им. Понякога съвсем невинни разговори с приятели или роднини по незасекретени линии можеха до доведат до катастрофални последици. Нямаше да попита Роджърс и каква е тая черна чантичка, която носи, и защо на нея има пришита емблема с нещо като плевел, прорасъл през бетона. Генералът сам ще му каже, ако реши.
Вместо това Скуайърс каза: „Да, сър“, изкозирува и на бегом се върна при масата край басейна. Останалите мъже вече бяха скочили на крака, готови за тръгване, забравили на секундата съперничеството и разочарованията си от сутрешното състезание.
След като получиха нареждания от Скуайърс, единадесет от дванадесетимата изтичаха към домовете си, за да си вземат нещата. Никой не спря да се сбогува със съпругата или детето си — едно тъжно лице или насълзен поглед можеше да изникнат пред очите им в момент, когато трябва да рискуват живота си, и да ги разколебае. По-добре е да обърнеш гръб и да им се реваншираш по-късно. Край масата, провесил нос над хартиената си чинийка, остана само единственият неповикан от групата — тази сутрин на редник Джордж никак не му вървеше.
Всички, включително и Скуайърс, държаха вещите си подръка и след четири минути вече тичаха през полето зад оградата към хеликоптера „Бел Джетрейнджър“, чиито двигатели вече загряваха за половинчасовия полет до въздушната база „Андрюс“.
14.
ВТОРНИК, 19:30 Ч., СЕУЛ
Камионът със звуковата уредба приличаше на издълбано авокадо — стените му бяха цъфнали от експлозията, а вътре се търкаляха опожарени до неузнаваемост парчетии и късове метал.
Групата на Хван рови из тях повече от час — търсеха улики. Намериха следи от пластичен експлозив по долната част на останките от пулта и ги изпратиха в лабораторията за анализ. И това бе всичко, ако се изключи нарастващия брой на жертвите, които преминаваха от списъка на ранените в поменика на умрелите. Агентите по покривите не бяха забелязали нищо необичайно. Една от двете видеокамери за наблюдение на покривите бе улучена от шрапнел, а другата бе снимала трибуната, а не тълпата. Бяха започнали да събират камерите на телевизионните екипи и да преглеждат техните записи, да не би пък те да са уловили нещо необичайно. Хван се съмняваше дали си струва, тъй като всичките, изглежда, са били обърнати в една посока — обратна на камиона. А компютърният му експерт не беше убеден, че някъде из записите ще мернат отражението на камиона в някой прозорец — достатъчно едро и цялостно, та да бъде увеличено и проучено.
Докато Хван работеше, Доналд стоеше наблизо, подпрян на една овъглена улична лампа, все така захапал незапалената си лула. Не продумваше нито дума, не вдигаше поглед от земята, вече не плачеше и като че ли не беше в шок, въпреки че на Хван не му се мислеше какво ли става в главата му.
— Шефе?
Помощникът на Хван — Чой У Гил — тичаше към него.
— Ри се е натъкнал на нещо.
— Къде?
— В уличката край хотел „Сакон“. Да се обадя ли по радиостанцията на директора? Той нареди да го държим в течение.
Хван скочи от шасито на разрушения камион.
— Нека първо да видим какво е. Той сигурно в момента е доста зает.
Да дава обяснения на президента без съмнение.
Хван и Чи се запътиха към Националния музей, разположен от южната страна на двореца, и за тяхна изненада Доналд бавно закрачи след тях. Хван не спря да го изчака. Зарадва се, че нещо все пак стига до приятеля му, и не искаше да му оказва натиск. Самият той, ако не беше зает, сигурно щеше да рухне при мисълта за огромните загуби, които бяха понесли.
Нямаше съмнение, че зигзагообразният отпечатък в праха беше оставен от севернокорейски военен ботуш. Подозренията на „професор“ Ри бяха потвърдени от Хван.
— Стъпките излизат от изоставения хотел — каза дребничкият, белокос химик.
— Изпратих там група — обясни Чой на Хван.
— Извършителите, изглежда, са пили от това — Професора посочи празната смачкана бутилка на земята, — а после са отишли при камиона.
Улицата беше прашна и суха, но горещият въздух не помръдваше и отпечатъците — четири цели и два частични — бяха непокътнати. Хван клекна и ги разгледа.
— Фотографирахте ли ги? — попита той.
Чой кимна.
— Бутилката също. В момента снимаме мазето на хотела. И там, изглежда, е ставало нещо.
— Добре. Изпратете бутилката за снемане на отпечатъци. Да проверят и гърлото й за следи — от слюнка, храна и така нататък.
Младият му помощник изтича до колата, извади от едно куфарче голяма полиетиленова торба и метални щипци и ги донесе. Повдигна внимателно бутилката, пусна я в торбата и отбеляза часа, датата и мястото на бялото картонче, прикрепено към нея. После извади формуляра за лабораторията от куфарчето, попълни го и сложи всичко вътре.
Хван пак се загледа в отпечатъците. Не бяха по-отчетливи в предната си част, значи терористите не са тичали. Опита се да определи износени ли са били подметките и дали следите са от един чифт ботуши или няколко. Имаше поне два десни отпечатъка. Изненада се обаче, че шарката им въобще не е изтрита. Севернокорейците обикновено изписваха нови ботуши, след като зимата свърши, понеже тогава са най- износени, а не през лятото.
