— Обещавам.
— И предай на децата, че ги обичам.
— Непрекъснато им го казвам.
Худ се почувства отвратително, докато караше през ранното утринно движение към въздушната база „Андрюс“, където се намираше Оперативният център. На Шарън й бе минало какво ли не през главата за седемнадесет години брак, но това беше върхът. Долови страха в гласа й, горчивината в забележката й за президента и му се прииска да бъде до нея. Но знаеше, че ако отиде, тя само ще се почувства виновна, задето му е попречила. В подобно състояние Шарън започваше да се ядосва на себе си, а точно сега не биваше да се натоварва излишно.
Така че независимо от настроението си нямаше друг избор, освен да отиде в Оперативния център. Каква ирония на съдбата — той, човекът, който оглавява една от най-съвременните организации в света и може да подслуша разговорите между заложници от разстояние или да прочете техерански вестник от орбитата на земята, е напълно безсилен да помогне на сина… или съпругата си.
Когато сви от магистралата и се отправи на висока скорост към базата, дланите му бяха влажни, а устата — пресъхнала. Не можеше да помогне на семейството си заради виновниците за експлозията и беше твърдо решен те да си платят за това.
16.
ВТОРНИК, 20:00 Ч., ЯПОНСКО МОРЕ
Корабчето беше отпреди Втората световна война — ферибот, който бил превърнат във военен транспортен кораб, а после отново станал ферибот.
Над морето започваше да се разстила мрак. Седнали на пейките на предната палуба, двамата севернокорейци играеха дама върху магнитна дъска с метални пешки. Бяха сложили куфарите с парите на коленете си и ги използваха вместо масичка.
Откъм морето излезе силен вятър и посипа пръски солена вода по палубата. Повечето от пътниците се прибраха вътре на топло, сухо и светло. Единият от двамата мъже се огледа.
— Май трябва да се прибираме, Им — каза той. Не беше желателно да остават сами. Сред други хора по-трудно щяха да ги окрадат.
Без да довършват играта, единият започна да я прибира, а другият чакаше с куфарите в ръце.
— Добре да запомниш как бяха, Юн, че иначе…
По куфарите плисна нещо червено. Юн вдигна глава и видя някакъв тъмен силует, застанал зад партньора му. От гърлото на Им стърчеше лъскаво острие.
Юн отвори уста да изкрещи, но викът заседна в гърдите му и от неговото гърло също изскочи върхът на нож. Той се хвана за шията, през драскащите му пръсти потече кръв и се смеси с тази на спътника му. Пръските от морето затупкаха в локвичките кръв, накъдрени от вятъра.
Двамата убийци извадиха ножовете си. Единият се надвеси над умиращите куриери, а другият отиде към кърмата. Започна да святка с фенерчето си на десет секунди, а вторият мъж отряза малките пръстчета на жертвите. Само Юн издаде някакъв гъргорещ стон, когато острието преряза плътта му.
Убиецът застана до перилата с развяващо се палто и изхвърли пръстите в морето — куриерите бяха белязани със знака на якудза и властите с месеци имаше да търсят извършителите. Докато се усетят, че гонят вятъра, щеше да е късно.
Мъжът с палтото отиде да вземе куфарите и пътем погледна към каюткомпанията. По кръглите илюминатори нямаше накацали лица, пък и в тъмнината и пръските едва ли някой щеше да ги разпознае. Мостикът беше доста далеч — над каюткомпанията — и екипажът не виждаше добре палубата. С малко късмет никой нямаше да излезе навън и нямаше да има повече убийства.
Другият продължаваше да святка с фенерчето. Когато мъжът с палтото се върна при него, в далечината вече се чуваше шум на мотори и се виждаха смътните очертания на самолета амфибия. Само сигналните му светлини бяха запалени. „Бюканиър ЛА-4-200“ се изравни със задната рампа, задържа се край ферибота, а перките му разбиха водните пръски на малки стрелички. Убиецът светна с фенерчето си към пилотската кабина. Пилотът вдигна нагоре и отвори вратата на самолета, изхвърли една надуваема лодка, вързана през халка за носа със стоманено въже. Тя пльосна тежко във водата, подскачайки срещу вятъра.
На мостика настъпи оживление — екипажът забеляза самолета.
— Бързо — каза мъжът с фенерчето на другия.
Той остави куфарчетата и скочи. Падна във водата до надуваемата лодка, хвана се за въжето и се издърпа, после се обърна с лице към ферибота. Мъжът на ферибота взе едното от куфарчетата и го метна надолу. Този в лодката го хвана и отново протегна ръце да поеме второто. После издърпа колегата си в нея след скока му от ферибота.
Докато членовете на екипажа слязат на палубата и открият телата, пилотът вече прибираше лодката в самолета. След секунди мъжете се озоваха на борда му, светлините на амфибията се запалиха и самолетът с парите полетя на север. Щеше да завие на запад чак когато се отдалечи от корабчето — не към Япония и якудза, а към Северна Корея.
17.
ВТОРНИК, 6:02 Ч. СУТРИНТА, ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР
Вечерната и дневната смяна на Оперативния център се разменяха в шест сутринта. Пол Худ и Майк Роджърс поеха ръководството от Кърт Хардауей и Бил Ейбръм. Правилникът забраняваше Хардауей и Ейбръм да продължат да командват след края на смяната им. Важните решения се взимат най-добре на свежа глава, а в редките случаи, когато нито Худ, нито Роджърс бяха налице, задълженията се поемаха по предварително разписание от различни членове на основния дневен екип.
Главният политолог Марта Макол беше пристигнала преди няколко минути и след като мина през електронните системи за проверка и поздрави сериозните пазачи зад бронираното стъкло, тя смени съответния служител от вечерния екип — Боб Содаро. Содаро накратко я уведоми за събитията от 4:11 ч. сутринта насам, когато Оперативният център за пръв път бе въвлечен в корейската криза.
Крачейки уверено, с изпънат гръб, красивата четиридесет и девет годишна дъщеря на легендарния соул-певец Мак Макол мина през сърцето на Оперативния център — „кошарата“, — лабиринта от преградки и сновящи напред-назад сътрудници. Докато беше на горния етаж, провери и видя, че кодът на Худ не е вкаран в компютърната присъствена книга, и когато слезе на първия етаж, беше сигурна, че ще го чака при пристигането му. Насочи се към кабинетите за оперативно ръководство, но пътем чу, че я викат по вътрешната уредба — търсеха Худ от Корея. Марта спря, вдигна слушалката на един стенен телефон и каза на телефонистката, че тя ще приеме обаждането от стаята на директора.
Кабинетът на Худ се намираше на няколко крачки в югозападния ъгъл. Разположен до Бункера, той беше най-големият в сградата, но Худ не го бе взел за себе си по тази причина или заради гледката, тъй като никъде в стаята нямаше прозорци. Просто никой друг не го искаше. Кабинетът бе ограден от електронни вълни, които създаваха шум, за да не може да се подслушва с микрофони или външни антени. Сред по- младите членове на екипа съществуваха известни опасения, че вълните може да повлияят на възпроизводителните им способности, а Худ каза, че няма тепърва да става бик за разплод и предпочита да има повече простор.
Той не знаеше, че Лиз Гордън е записала репликата му в психологическата му характеристика. Евентуалните сексуални проблеми можеха да попречат на работата му.
Марта вкара кода си на таблото до вратата на кабинета.
„Горкият Монах“, сети се тя за последния прякор, който му бе окачила Ан Ферис. Почуди се дали директорът е наясно, че само да повика с пръст сексапилната говорителка на центъра, тя ще му падне в краката. И тогава ще трябва да си сменя кабинета.
Вратата щракна и се отвори и Марта влезе в облицованата с дърво стая. Кацна на крайчеца на бюрото и вдигна единия от двата телефона — засекретения. На екрана под него бе изписано 07-029-77, което означаваше, че се обаждат от американското посолство в Сеул. Ако номерът започваше с единица, а не с нула, би сигнализирал, че се обажда лично посланикът. В компютърната система имаше и трета линия, също засекретена, за телекомуникации.
