Преди да заговори, Марта включи дигиталното записващо устройство, което с удивителна точност и бързина възпроизвеждаше думите в писмен вид. Почти веднага на монитора върху бюрото до телефона започваше да тече текстът на разговора.
— Директорът Худ го няма. Обажда се Марта Макол.
— Здравей, Марта. Грегъри Доналд е.
Отначало тя не позна бавния, мек глас.
— А, да. Директорът още не е пристигнал, но много искаше да се чуе с вас.
За секунда настъпи мълчание.
— Аз бях… там. После с Ким огледахме мястото на експлозията.
— Ким?
— Хван. Заместник-директорът на КЦРУ.
— Открихте ли нещо?
— Бутилка от минерална вода. Няколко отпечатъка от армейски ботуши — севернокорейско производство. — Гласът му потрепера. — Извинете.
Мълчанието този път беше по-дълго.
— Добре ли сте? Да не би да сте ранен?
— Паднах, но няма счупено. Съпругата ми… тя пострада.
— Надявам се — не сериозно.
Гласът му отново потрепера.
— Те я убиха, Марта.
Марта инстинктивно притисна с ръка устата си. Беше се срещала със Сунджи само веднъж, на първото събиране за Коледа в Оперативния център, но помнеше добре чара и остроумието й.
— Толкова ми е мъчно, Доналд. Защо не поговорим по-късно…
— Не. Ще я отнесат във военната база и щом свърша тук, ще отида при нея. Най-добре е да говорим сега.
— Ясно.
Той помълча малко, за да се успокои, и продължи с по-нормален глас:
— В една… уличка намериха отпечатъци от севернокорейски военни ботуши — може би няколко чифта. Само че нито Ким, нито аз смятаме, че са ги носили севернокорейци. А дори и да са били севернокорейците — не вярвам да са действали със знанието на правителството си.
— Защо?
— Следите бяха на много явно място. Въобще не са си правили труда да ги заличат. Професионалистите не постъпват така. Пък и севернокорейците никога досега не са нападали толкова напосоки.
Докато Доналд говореше, Худ влезе в кабинета, Марта натисна един бутон, върна няколко реда назад и посочи с пръст на Худ да погледне. Той прочете за Сунджи, кимна сериозно с глава, после седна тихичко зад бюрото си и потърка челото си.
— Значи подозираш, че някой се опитва да представи експлозията като нападение на севернокорейците — обобщи Марта. — Те отрекоха да са замесени.
— Казвам само, че трябва да вземем предвид подобна възможност, преди да тръгнем да размахваме саби срещу Пхенян. Възможно е този път да казват истината.
— Благодаря ти. Можем ли с нещо… да ти помогнем?
— Познавам генерал Норбом, а посланик Хол обеща да направи… необходимото. Това е достатъчно.
— Добре, но ако имаш нужда от помощ…
— Ще се обадя. — Гласът му укрепна, когато добави: — Предай поздрави на Пол и му кажи… Кажи му, че независимо какво ще е участието на Оперативния център в събитията, аз също искам да се включа. Искам да намеря животните, които извършиха това чудовищно престъпление.
— Ще му предам.
Доналд затвори. Щом се разнесе сигналът за свободно, компютърът вкара разговора в паметта, отбеляза часа и се изчисти за следващото позвъняване. Марта остави слушалката на място и стана от бюрото.
— Да се обадя ли на посланик Хол и да ги помоля да помогнат с каквото могат на Доналд?
Худ кимна.
— Имаш торбички под очите. Не си ли спал?
— Алекс получи астматичен пристъп. В болницата е.
— Ох… горкичкият. — Тя пристъпи напред. — Искаш ли да отидеш при него? Аз ще се оправя тук.
— Не. Президентът поръча да му подготвим доклад за възможните варианти. Трябва да ми издириш последните данни за финансовите връзки на Северна Корея с Япония, Китай и Русия — и законните, и черноборсаджийските. Ако ситуацията се влоши, имам чувството, че президентът ще потърси военно разрешение на конфликта, но нека все пак да видим какво може да се постигне със санкции.
— Добре. И не се тревожи за Алекс. Ще се оправи. Децата са издръжливо племе.
— Как иначе ще ни надживеят — отвърна Худ и посегна към вътрешната уредба. Нареди на помощника си Бенет да предаде на Лиз Гордън да отиде в Бункера.
Марта си тръгна. Надяваше се, че не е предложила прекалено явно да замести Худ. Чувстваше се неудобно, че се опитва всеки път да се възползва от нещастието на Александър, за да напредне в кариерата, и мислено си отбеляза да накара секретарката си да му изпрати балони. Но докато Ан Ферис беше хвърлила око на директора, Марта бе хвърлило око на поста му. Харесваше и уважаваше Худ, но не искаше завинаги да си остане политическия офицер на Оперативния център. Беше много по-ценен кадър — владееше десет езика и познаваше добре световната икономика. Участието й на най-високо ниво в развитието на подобна международна криза щеше да бъде червена точка в досието й, да послужи за повишението й в центъра или ако й провърви — да я преместят в Държавния департамент.
Нищо, и утре е ден, реши тя, докато вървеше по тесния коридор между „кошарата“ и кабинетите на началниците. Подмина Лиз Гордън, която изглеждаше доста напушена, сякаш търси на кого да си го изкара…
18.
ВТОРНИК, 6:03 Ч. СУТРИНТА, ВОЕННОВЪЗДУШНА БАЗА „АНДРЮС“
— На вас май хич не ви пука, ако на шефа му изгърми бушонът, а, сър?
Подполковник Скуайърс и Майк Роджърс тичаха през полето. Джетрейнджърът се бе приземил само преди минута, но вече отново се бе вдигнал във въздуха и летеше обратно към Куантико. Двамата офицери водеха колоната на ударния отряд към С-141В, който чакаше със запалени мотори на пистата пред тях. Освен екипировката си Скуайърс носеше и портативния компютър „Тошиба Сателит“, със специално монтиран отстрани лазерен принтер, който съдържаше полетните планове за 237 точки от планетата, както и подробни карти и характеристики на предварително разработени мисии.
— И защо ще му гърмят бушоните на Худ? — попита Роджърс. — Аз съм кротък човек — слушам внимателно, изразявам мнението си учтиво и почтително.
— Извинете ме, сър, но Кребс носи вашия номер, а вие го накарахте да вземе още един комплект дрехи. Всички планове са разработени за група от дванадесет човека. Идвате на мястото на Джордж, нали?
— Да.
— Обзалагам се на една месечна заплата, че господин Худ не е дал разрешението си.
— Защо да го занимаваме с подробности? И без това му се е подпалила главата.
— Ами вижте, сър. Има две причини, поради които на човек му гръмват бушоните. От напрежение или когато нещо не си е на мястото. В случая това нещо сте вие… тук.
Роджърс сви рамене.
— Разбира се, че ще се вбеси. Но няма да му държи дълго. Разполага с много способен екип в Оперативния център, пък и, дявол да го вземе, и без това трудно постигаме съгласие. Надали особено ще му липсвам.
— Което ни навежда на друга тема. Мога ли да бъда откровен?
— Давай.
