Извика един от тях и когато не се появи надпис за грешка, се увери, че самите файлове са наред.
— Всичко изглежда наред. Поне данните като че ли не са изчезнали. — Дебелите му показалци сръчно летяха по клавишите. Стол беше написал аварийната програма като на шега, без да очаква, че някога ще му се наложи да я използва. Сега набързо набута файла й в системата, за да провери всичко от начало до край. Щеше да извърши по-задълбочена диагностика по-късно със секретния софтуер, който държеше под ключ, но за момента тази програма също бе в състояние да посочи дали има някакви съществени проблеми.
Худ захапа долната си устна.
— Ти кога пристигна, Мати?
— Записах се в пет часа и четиридесет и една минути. Слязох тук две минути по-късно.
— Кен Оган да ти е докладвал за някакви необичайни случки?
— Нищичко. Нощната смяна минала съвсем гладко, като по вода.
— И морето е било съвсем гладко при потъването на „Титаник“ — отбеляза Кофи.
Худ се направи, че не го е чул.
— Но това не означава, че нищо не се е случило в сградата. А и всеки, който има компютър на работното си място, може да влезе в системата.
— Да — потвърди Стол. — И то не само днес. Би могло да е бомба със закъснител, предварително заложена така, че да избухне сега.
— Бомба — замисли се Худ. — Като в Сеул.
— Дали не е случайна грешка? — попита Кофи. — Не може ли някой просто да е натиснал грешно копче?
— Почти невъзможно е — отвърна Стол, докато наблюдаваше как програмата започва да върши чудесата си. По екрана светкавично пробягваха цифри и букви — търсеше отклонения във файловете, команди, които не съответстват на съществуващите програми или не са вкарани по нормалния начин.
Худ забарабани с пръсти по облегалката на стола.
— Ако се съди по думите ти, излиза, че може би си имаме внедрен човек.
— Допустимо е.
— Колко време ще е нужно да се напише програма, която да съсипе цялата система?
— Понякога часове, понякога — дни. Зависи дали си добър. Но това не означава, че програмата е написана тук. Би могло да е съставена навсякъде, а после да е пробутана в софтуера.
— Но нали проверяваме…
— Проверяваме дали всички пръсти са ни на място. В момента точно това правя.
— Дали пръстите са ни на място? В смисъл дали нещо не си съответства?
Стол кимна.
— Ние слагаме код на нашите данни, който се запазва на определени интервали — или на всеки двадесет секунди, или на всеки тридесет думи. Ако кодът не се появи, проучваме данните по-внимателно, за да проверим дали са си наши.
— Давай нататък, Мати — сложи ръка на рамото му Худ.
В ухото на Стол се стече пот.
— Ще давам я. Никак не обичам да ме правят на глупак.
— Междувременно, Лоуъл, ти накарай дежурния да започне да преглежда видеоматериалите от снощи — всяко ъгълче и кътче. Искам да знам кой е влизал и излизал. Да увеличат пропуските им на записа и да ги сверят със снимките в досиетата — дали са истински. Алискас да се заеме с тази работа. Той има остро око. Ако не открият нищо необичайно, да се върнат един ден назад, а после — още с един.
Кофи запревърта пръстена с емблемата на университета си.
— Ще отнеме доста време.
— Така е. Само че някой ни е преметнал и трябва да разберем кой е той.
Двамата точно излизаха, когато Боб Хърбърт влезе с количката си. Тридесет и осем годишният шеф на сигурността беше както винаги бесен. Една част от него се ядосваше на случилото се, а останалите деветдесет процента — на прищявката на съдбата, която го бе приковала в инвалидната количка.
— Какво става бе, техничар? Да не би да раждаш? — В гласа му все още звучаха настойчивите нотки, придобити през десетте години служба в ЦРУ, и неугасващата горчивина от бомбения атентат срещу американското посолство в Бейрут през 1983 година, който го направи инвалид.
— Проверявам степента и вида на намесата — отвърна Стол и стисна устни, преди да добави „оса такава“. Твърдоглавият майор не позволяваше на никой друг освен Худ и Роджърс да го наричат така — а още по-малко на човек, който никога не е обличал униформа, поддържа Либералната партия и въпреки това има същата тежест в Оперативния център колкото него.
— Е, техничарче, може би ще ти е от полза да знаеш, че не само на нас ни дръпнаха шалтера.
— На кого още?
— Някои отдели в Министерството на отбраната…
— За двадесет секунди ли?
Хърбърт кимна.
— И в някои отдели на ЦРУ.
— Кои?
— За овладяване на кризисни ситуации. Всички, които снабдяваме с данни.
— Мамицата му…
— Съвсем точно, моето момче. Прецакахме доста народ и някой здравата ще загази.
— Мамицата му — повтори Мат и се обърна пак към екрана. Първата поредица от цифри свърши.
— Първа директория е чиста — пропя Мики Маус. — Минавам на втора.
— Не казвам, че вината е твоя — продължи Хърбърт. — Аз щях да ходя на два крака, ако от време на време не омотаваха някой свестен човек. Само че искам от теб да ми извадиш едни разузнавателни сведения от НРЦ.
— Не мога, докато системата е в режим на диагностика, а пък няма как да изляза от него.
— Знам, младши техничарят Кент ми обясни. Затова се дотъркалях тук, да ти правя компания, докато вкарате проклетата система в ред и си получа информацията.
— За какво се отнася?
— Искам да знам какво става в Северна Корея. Куп хора са мъртви и на труповете им само дето не пише „Произведено в КНДР“, цял самолет с момчета от ударния отряд пътува натам, президентът пита какво правят в базите, какво е състоянието на ракетите, нещо случило ли се е в ядрените електроцентрали — ей такива работи. А без разузнавателни сведения от сателитите и…
— Да, да. Нищо не става без компютрите.
— Втората директория е чиста — докладва Мики Маус. — Минавам на…
— Остави — нареди Мат и програмата се изключи. Той затрака по клавиатурата, излезе от ДОС, вкара паролата за връзка с Националния разузнавателен център, а после скръсти ръце и зачака, като се молеше на Господ чудовището, дето е превзело компютрите, да не е проникнало и в телефонните връзки.
