— Как се е прехвърлил в НРЦ?
— По телефонната ни линия с тях. Тя е сигурна откъм външни връзки… но не и за вътрешни. Ще трябва да направим нещо по този въпрос.
— И все пак не разбирам какво е събудило вируса.
Усмивката на Стол стана още по-широка.
— Именно това е гениалният момент. Виж. — Той извади един лаптоп, измъкна почти благоговейно дискетата от компютъра си и я зареди. На екрана се появиха въвеждащите надписи и Стол посочи с ръка към тях. Худ изчете целия екран.
— Южнокорейска дискета номер седемнадесет, съставена от еди-кой си, проверена от еди-коя си, потвърдена от някакъв генерал и изпратена по военен куриер преди пет седмици. И какво означава всичко това?
— Нищо. Виж отдолу на екрана.
Худ се приближи, за да разчете дребните букви.
— Авторско право от 1988 година, „Анджирас Софтуер“. Какво толкова необичайно има тук?
— Всички правителствени организации си създават собствен софтуер. Само че те не са като „Уърд Пърфект“, където има авторско право. Нашите компютри понякога получават софтуер с бележки за авторско право и аз програмирах системата да не им обръща внимание.
Худ започна да схваща.
— Това ли е задействало вируса?
— Не. Предизвикало е изключването, което е позволило на вируса да се промъкне незабелязано в системата. Забележи датата — 1988. Тя е едновременно и дата, и час. Или по-скоро минипрограма, заровена в данните, която се е закачила за часовника ни и го е изключила. Точно за 19,8 секунди.
— Добра работа си свършил, Мати.
— Ами, добра. Непрекъснато виждаме подобни бележки в програмите и даже не ги забелязваме. И с мен е станало така, а някой в Южна Корея се е възползвал от моя пропуск.
— И все пак кой?
— Датата може да ни подскаже. Проверих нашите файлове. Едно от основните събития през 1988 е бил сблъсъкът между радикални студенти, настояващи за обединение, с полицията. Правителството е потушило вълненията с доста твърди мерки. Някой, настроен за или против обединението може да е избрал годината, защото тя има символично значение за него. Нали знаеш — също както Ридлър непрекъснато оставяше улики за Батман от някаква перверзна суетност.
— На твое място — усмихна се Худ — не бих споменавал Батман в официалния доклад. Но може би това е допълнителното доказателство, което ни е нужно, за да убедим президента, че южнокорейците наистина са замесени в атентата.
— Точно така.
— Страхотно се справи. Изпрати заглавната страница на моя компютър. Да видим какво ще каже Лорънс сега.
— Откъде да знаем дали някой внедрен севернокорейски агент не работи на Юг? — попита Бъркоф.
— Така е, господин президент, не знаем. — Худ чакаше на телефона, докато Лорънс и Стив Бъркоф разглеждаха документа. — Но защо им е на управляващите в Пхенян да си играят със сателитите ни и да се преструват, че се готвят за война, когато просто могат да прехвърлят частите, без да си правят целия този труд.
— За да ни изкарат агресори — отговори му Бъркоф.
— Не, Стив. Пол е напълно прав. Не ми мирише на намеса на правителството. В КНДР не са толкова деликатни. Това е някаква групичка и тя може да бъде както от Северна, така и от Южна Корея.
— Благодаря ви — каза Худ с явно доловимо облекчение.
Индикаторът за електронната поща изпиука. Бъгс никога не би прекъснал Худ, когато шефът му говори с президента, затова му изпрати съобщение, което се изписа на монитора. Тъй като то бе изпратено директно на телевизионния екран, а не през самия компютър, президентът нямаше да го види.
Стомахът на Худ се стегна, когато прочете краткия текст.
„От директора на КЦРУ Юн Хун: Ким Хван ранен с нож от нападател. В болницата е. Шпионин на КНДР избягал. Нападателят мъртъв. Проверяват самоличността му.“
Худ зарови лице в дланите си. Ама и той е един шеф на Корейската група! Научава всичко със закъснение, знае, че някой или някаква група отчаяно се мъчат да подпалят война, а няма представа кой или кои са те. Изведнъж му стана ясно защо доктор Орли се държи така край леглата на пациентите си. Не защото не го е грижа за болния — просто е обезсърчен от битката с неуловим противник.
Изпрати съобщение на Бъгс: да продължава да следи ситуацията, да препрати новината на Хърбърт и Маккаски, да благодари на Юн Хун и да помоли директора на КЦРУ веднага да ги уведоми, когато разполагат с нова информация относно нападателя или състоянието на Хван.
— … но, както и преди ти казах, Пол — продължи президентът, — вече нещата са на друг етап. Няма значение кой е започнал конфронтацията, фактът е, че тя е налице.
Худ се върна към разговора.
— Така е — намеси се Бъркоф. — Честно казано, аз бих минал на плана за изпреварващ удар от доклада за военните варианти. Пол, ако смяташ, че би дал резултат…
— О, да! Разбира се! Планът на военният министър ще ги помете! От информацията, която получаваме, може да се съди, че Северът очаква нещо като операцията „Пустинна буря“ с предварителен етап на разгръщане. Половин милион войници настъпват в Северна Корея, нанасяме въздушни удари по комуникационните им центрове, засипваме с ракети всяко летище и военна база… Естествено, че ще даде резултат, Стив. Най-много да загубим някакви си три хиляди войници. Защо да търсим разрешение по мирен път, когато можем да дадем жертви и да завладеем страна, която ще бъде финансово бреме за Юга през следващите петдесет-шейсет години?
— Стига! — отряза президентът. — В светлината на новопостъпилата информация, ще дам инструкции на посланичката да провери възможността за уреждане на въпроса по дипломатически път.
— Да провери възможността?! — Незасекретеният телефон на Худ иззвъня. На дисплея беше изписан номерът на болницата. — Господин президент, налага се да вдигна. Ще ме извините ли?
— Да, Пол. Но искам кожицата на човека, който е допуснал този софтуер в системата.
— Добре, господин президент. Само че ако смъкнете неговата, ще трябва да уволните и мен.
Гадното му копеле, помисли си Худ, докато затваряше. Мре си да се изхвърля. Все се перчи — ти си назначен, оня е уволнен, ще воюваме, постигнах мир… Де да можеше да си намери някое хоби. Когато човек живее с работата си по двадесет и четири часа на ден, чувството му за мярка няма как да не се изкриви.
— Шарън, как е Александър?
— Много по-добре. Изведнъж сякаш се отприщи някакъв язовир, пое си дълбоко дъх и хриповете изчезнаха. Докторите казват, че сега дробовете му работят с двадесет процента по-добре. Алекс ще се оправи, Пол.
За пръв път през този ден гласът на Шарън звучеше спокойно и ведро. Долови момичешките нотки в него и се зарадва, че лошите чувства между тях са се изпарили.
Даръл Маккаски и Боб Хърбърт спряха на вратата. Худ им махна да влязат.
— Шар, обичам и двама ви…
— Знам, знам. Трябва да затваряш, нали?
— Да. Извинявай.
— Не се извинявай. Всъщност ти се държа много добре. Благодарих ли ти, че се отби при нас?
— Мисля, че да.
— Ако не съм — благодаря ти. Обичам те.
— Целуни Алекс.
Шарън затвори и Худ остави слушалката на телефона.
