Пейджърът на Хонтак изпиука. Той погледна кой е номерът.
— Но тогава… какво да кажа на директора?
— Нищо. — Хван пусна ръкава му и го хвана за ревера. — И да не объркате нещо, Хонтак.
— Добре, господин Хван. А сега ме извинете, но трябва да се обадя в управлението.
— Не забравяйте какво ви казах.
— Няма, господин Хван.
В коридора Хонтак си издърпа ръкава, а после извади малък клетъчен телефон от вътрешния джоб на сакото си.
— Изкукуригал дърдорко — измърмори той, докато отиваше към машината за безалкохолни напитки в ъгъла. Набра номера от пейджъра си и се обади в кабинета на директора Юн Хун.
— Как е той? — попита шефът му. — Гледат ли го добре?
Хонтак се обърна с гръб към коридора и покри с длан устата си.
— Вече е в съзнание. Лекарите казват, че бързо ще се възстанови. Сър, той иска да закриляме шпионката.
— Какво?
— Да закриляме шпионката. Нареди ми да не я задържаме.
— Дай ми да говоря с него.
— Той спи, сър.
— Да не мисли, че ще я оставим да си отиде на север, след като е видяла и него, и няколко от агентите ни?
— Очевидно така иска. — Хищните му очи се присвиха. — Точно това каза.
— А поне обясни ли защо?
— Не. Нареди ми само да не я арестуваме и ми поръча да внимавам.
— Аха. За съжаление ще бъде трудно да изпълним искането му. Намерихме откраднатата кола, изоставена край един автомобилен магазин, и обявихме всеобщо издирване. Градската и пътната полиция също се включиха, а пътищата, водещи вън от града, се наблюдават от хеликоптери. Едва ли ще успеем да върнем всички.
— Добре, какво да предам на господин Хван?
— Фактите. Сигурен съм, че когато започне да мисли по-трезво, ще ни разбере.
— Естествено.
— Обади ми се пак след един час — поръча директорът. — Искам да знам какво е състоянието му.
— Добре. — Хонтак се върна на стола си пред вратата на Хван. На аскетичното му лице грееше усмивка.
74.
СРЯДА, 7:59 Ч. СУТРИНТА, ДИАМАНТЕНИТЕ ПЛАНИНИ
Роджърс и Скуайърс изпълзяха до мястото, където беше залегнал Бас Мур. Мур подаде бинокъла си на подполковника.
— Това е отделението, което охранява източния периметър на базата — каза Скуайърс. — Доколкото знам, са петима.
Роджърс се вгледа към базата. Хълмът се спускаше стръмно надолу на около половин километър от площадката, където бяха насядали войниците. Освен няколко големи камъка нямаше никакво прикритие. В подножието на хълма бяха разположени две подвижни зенитни картечници. От лявата им страна бяха подредени на купчинки ленти с по две хиляди куршума. В долината под тях изгряващото слънце осветяваше нодоните през навесите от клони.
— Май ще трябва да се разделим на двойки — каза Скуайърс. — Мур, върни се и кажи на хората да се разпределят по двама. Ти и Пъкет потегляте първи. Отивате до ей оная скала, на шейсетина метра отляво. Виждаш ли я?
— Да, сър.
— След това свивате надясно към храсталака. Оттам нататък сами преценявайте, а ние ще ви следваме. Когато стигнем докъдето можем, ние с генерала ще открием огън отзад и ще дадем на противника възможност да се предаде. Те обаче няма да се предадат и когато тръгнат към нас двамата, ще ги приклещим от всички страни. Ще дам нарежданията си на всяка двойка поотделно, когато слизат оттук.
Мур отдаде чест и отиде да извика сержанта.
Роджърс продължи да разглежда терена.
— А ако онези долу все пак решат да се предадат?
— Ще ги обезоръжим и ще оставим петима от нашите да ги пазят. Само че тия няма да се предадат.
— Може би си прав — съгласи се Роджърс. — Сигурно ще се бият. Но когато войниците при ракетите чуят изстрелите, ще извикат подкрепления и ще ги изпратят по петите ни.
— Дотогава ще сме свършили. Ще оставя хората си по двойки, за да разпръснем противника и да го обезвредим на части. Ще се срещнем при централната палатка долу и ще измислим някакъв начин да запушим гърлата на тия птички. Само дано да не изхвръкнат предварително.
Роджърс взе от него бинокъла и огледа палатката.
— Знаеш ли, нещо не е наред.
— Какво например?
— Никой не излиза и не влиза при командващия базата. Не виждам и самия него.
— Сигурно закусва.
— Не знам… Худ каза, че двама избягали от ферибота на север. Ако наистина съществува заговор срещу КНДР, командирът няма да ги остави така лесно да се вмъкнат, да превземат базата и да пренасочат ракетите.
— А с подправени заповеди?
— Тук не става така. Севернокорейците работят със система с двойно подсигуряване. Ако командирът получи нови заповеди, ще се обади по радиостанцията в Пхенян за потвърждение.
— Може да са внедрили някого във висшето командване.
— Тогава защо ще пращат ония двамата? Защо просто не подадат заповедта от главния щаб?
— Имаш право. — Скуайърс кимна на току-що пристигналите Мур и Пъкет.
Роджърс продължи да наблюдава палатката.
— Чарли, имам някакво лошо предчувствие. Защо не ме оставиш да отида долу с двама бойци?
— И какво ще правиш там?
— Искам да се поослушам и да се уверя, че командването не е в чужди ръце.
— Времето няма да ви стигне, сър — поклати глава Скуайърс. — Ще ви отнеме поне един час да стигнете долу.
— Знам и затова оставям на теб да решиш. Само че войниците в базата са двойно повече, отколкото очаквахме. Ще има доста сериозна престрелка без никакви гаранции за успех.
— Винаги съм се молил да ми падне случай да откажа нещо на един генерал, а сега ще го изпусна. Добре. Желая ви успех, сър.
— Благодаря. Ще ти се обадя по полевия телефон, когато мога.
Роджърс и Мур се уговориха за маршрута, по който биха могли да заобиколят артилерийските гнезда, а Пъкет свали радиостанцията от гърба си и я остави на Скуайърс.
— И още нещо, Чарли — каза Роджърс, преди да потеглят. — Не се обаждай в Оперативния център, освен ако не се случи някакво произшествие. Нали знаеш колко си пада Худ понякога по моите идеи.
— Знам, сър — усмихна се Скуайърс. — Ще ви направи на пух и прах.
— Позна — каза Роджърс.
Слънцето се беше издигнало високо на хоризонта и хвърляше продълговати сенки зад камъните, когато тримата мъже потеглиха надолу.
