Намери парите си непокътнати. Никой не идва на гробищата, за да търси скрити съкровища.
Минаха почти три часа, докато обиколи скривалищата в мрака. После напълни резервоара на колата и потегли на североизток край река Пуканан към езерото Сойян. Там спря да си почине, докато търсеше из бележника си името на някой, от когото би могла да купи паспорт и да уреди прехвърлянето си в Япония.
Беше оставила радиостанцията в колата, нагласена на честотата, която бе използвал Хван за връзка с КЦРУ за да чува какво съобщават за нея. Известно време очевидно нямаха никаква представа къде се намира или каква кола кара. После, само няколко минути преди да тръгне, чу, че са намерили тойотата до автомагазина. Когато отново подкара към морето, КЦРУ се опитваше да открие с каква кола се движи.
Пътят с две ленти минаваше из красиви местности, но беше доста пуст. Ким започваше да се тревожи, че няма да намери друга кола. Единствената й надежда беше да стигне до националния парк „Сорак-Сан“, преди да са я издирили. Обикновено там имаше много туристи, а точно на север от храма „Пектам-са“ в западната му част, беше изграден огромен паркинг. Ще мине през прохода Тесунйон и ще поеме натам.
Съжаляваше, че спря, за да си почине при езерото. Постъпи глупаво, но толкова неща се бяха случили… а и изпитваше угризения заради убийството на непознатия. Всичко стана така лесно — един добър човек беше в опасност и тя застреля нападателя му. Едва после осъзна, че не знае нищо за убития, и се запита дали действията й наистина са били своевременни и оправдани и дали мъжът щеше да нападне и нея… или щеше да й помогне да избяга.
Ала единственото важно нещо в случая беше, че уби човек. Шпионката, която не е истинска шпионка, севернокорейката, принудена да дойде тук от обич към брат си, беше извършила най-големия грях. Никога нямаше да забрави лицето на мъжа в момента, когато го застреля. Болката и изненадата му, присветването на изстрела, тялото, което се стовари на земята някак непохватно, а не както става по филмите…
От радиостанцията на седалката до нея се разнесе ясен глас.
— Хеликоптер седем, тук е сержант Юй Сун. Край.
— Хеликоптер седем, прието. Край.
— Бялото БМВ е забелязано на бензиностанцията близо до стадиона „Тондемум“ преди около деветдесет минути. Потеглило е в източна посока, следователно в момента се намира някъде след Ине. Това е във вашия район. Край.
— Ще проверим и ще ви се обадим. Край на връзката.
Ким изруга. Точно беше подминала Ине и североизточния бряг на езерото — щяха да я настигнат за броени минути. Южнокорейските полицаи с голямо удоволствие издаваха глоби и тя не смееше да пришпори колата — нямаше регистрационен талон, а в калъфа на радиостанцията на пода бяха натъпкани няколко милиона вона. Продължи да кара с позволената скорост, като отчаяно се оглеждаше за някоя паркирана кола. Не попадна на такава и накрая стигна до парка. В далечината се издигаха скалисти върхове, по които се стичаха планински водопади. Служителите от охраната на „Сорак-Сан“ не бяха толкова мнителни като полицаите и Ким тъкмо се канеше да поускори, за да стигне по-бързо до паркинга, когато дочу приближаващия се шум на хеликоптер.
Натисна педала до дъно и се заоглежда за някое местенце край пътя, където да спре. Накрая реши да изостави колата и да продължи пеша, но хеликоптерът се появи над главата й, направи завой и се върна.
Тя рязко удари спирачките.
Хеликоптерът се задържа над Ким. Двама мъже в него сочеха към нея. Разнесе се някакво пищене — включиха високоговорителите.
— Наземният екип всеки момент ще пристигне — уведоми я гласът от хеликоптера. — Спрете и останете на място.
— А ако не се подчиня? — полугласно попита тя. — Какво ще направят?
Огледа пътя пред себе си. На около три километра по-нататък той започваше да се вие сред планините. Трудно щяха да я преследват по земя или въздух из завоите и стръмнините.
Да вървят по дяволите, реши тя и отново ускори. БМВ-то се понесе шеметно към синьосивите върхове в далечината.
77.
СРЯДА, 18:05 Ч., ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР
Худ обсъждаше с Ан Ферис и Лоуъл Кофи в кабинета си възможните реакции в пресата, ако ударният отряд нападне базата, но ги заловят или убият. Както го беше предупредил президентът, Белият дом ще отрече каквото и да е участие в акцията, а вероятно щеше да се наложи и Оперативният център да направи същото. Ан смяташе, че биха могли да натрупат малко червени точки, ако светът научи, че са се опитали да защитят сигурността на Япония, но въпреки че Худ беше съгласен с нея, не беше склонен да приеме идеята й.
Когато Бъгс му съобщи, че генерал Шнайдер се обажда спешно от Панминжон, спорът набързо бе прекратен.
— Худ на телефона.
— Господин директор, със съжаление трябва да ви уведомя, че Грегъри Доналд е бил застрелян от севернокорейците от тяхната страна на границата само преди няколко минути.
Лицето на Худ пребледня.
— Генерале, нали те го поканиха на среща…
— Не е станало по време на срещата. И не се е намирал в центъра за съвещания.
— А къде тогава?
— Тичал към казармите, въоръжен с нож.
— Грегъри! Абсолютно ли сте сигурен?
— Дежурният офицер в момента пише в доклада си. Освен това викал на корейски нещо за отровен газ.
— Боже мили! — Худ затвори очи. — Точно така е станало. Грегъри… Господи, защо не е оставил военните да се оправят сами?
— Пол — обади се Ан, — какво се е случило?
— Грегъри Доналд е мъртъв. Опитвал се да предотврати изпускането на табуна. — Той отново се върна на телефона. — Генерале, изглежда, майор Ли е успял да пренесе боен газ на север, а Грегъри го е проследил.
— И ние така решихме, но е постъпил много глупаво. Трябвало е да се сети, че онези стрелят, без да питат.
„Не е постъпил глупаво — просто Доналд си е такъв“ — мислено му възрази Худ.
— Каква е ситуацията в момента?
— Според нашите съгледвачи войниците са застреляли някакъв човек, който се опитвал да пусне отровен газ в спалните помещения. Както току-що казах на министъра Колон, ония там сега се щурат като пилета без глави. От една от кулите ни наблюдават генерал Хон Ку. Той седи от тяхната страна на сградата за съвещания в някакъв джип и чака неизвестно какво. Би трябвало да знае вече, че Грегъри няма да дойде.
— А може и да не знае, че са го убили.
Тези думи звучаха толкова нелепо. Худ погледна към Ан за подкрепа, но видя в очите й същата тъга.
— И да не знае, скоро ще разбере. Нашият проблем е друг. От Пентагона са се свързали с Пхенян, но севернокорейците не искат да повярват, че Ли и групата му са действали самостоятелно. Смятат, че всичко това е част от заговор, подготвен в Сеул. С ония кретени просто не може да се спори.
— А каква е нашата реакция?
— Каквото и тяхната. Генерал Норбом прехвърля към зоната едва ли не всичко, с което разполага, по лична заповед на президента. Само някой да кихне, и пушките ще загърмят.
Шнайдер се сбогува и затвори. Худ се почувства ядосан и отвратен, сякаш са печелили всеки мач по време на шампионата само за да загубят последната решаваща среща. По-лошо от това можеше да стане единствено ако Роджърс и ударният отряд направят нещо, което окончателно да предизвика сблъсъка.
