Роджърс клекна и опипа пулса му.
— Свърши.
Обърна се към Мур и макар че знаеше, че е мъртъв, хвана и неговата китка. Свали одеялото от леглото и Пъкет покри тялото с него.
— Полковник, говорите ли английски?
Ки Су поклати отрицателно глава.
— Pu-t’ak hamnida — произнесе Майк една от малкото корейски фрази, които знаеше. — Моля. Нодони — Токио.
При входа на палатката дотичаха войници. Ки Су ги спря с ръка и отсечено им даде някаква команда. После посочи мъртвеца. Каза нещо, което Роджърс не разбра, помисли малко и добави:
— Il ha-na, i tul, sam set…
— Едно, две, три — повтори Роджърс. — Броите. Да не би секундите до изстрелване? Не, щеше да е в обратен ред.
— Chil il gop, sa net, il ha-na… — продължаваше Ки Су.
— Седем, четири, едно — да не е код? Парола? — По гърба на Роджърс пробяга ледена тръпка. Той посочи мъртвия Сун. — Казвате ми, че той е променил кода. Затова се самоуби, за да не го издаде. — Мислите запрепускаха в главата му. Електрониката на нодоните се намираше в кутии, свързани така, че да изстрелят ракетите, ако някой се опита да ги отвори насила. Нямаше как да ги спрат, освен ако не разполагат с кода.
— Колко време остава? — попита Роджърс. — On-cheim-ni-ka?
Ки Су зададе въпрос на един войник, застанал на входа, и той му отговори.
Единствената дума, която Роджърс разпозна, беше „ship yol“.
Десет.
Разполагаха с десет минути, преди ракетите да полетят към Токио.
Той веднага се обади на Скуайърс по радиостанцията на Ки Су и поиска сателитна връзка.
81.
СРЯДА, 19:20 Ч., ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР
Худ и неговите преки помощници все още се намираха в кабинета му, когато Роджърс се обади. Той включи говорителя и всички се събраха около него.
— Пол — каза Роджърс, — аз съм в базата на нодоните. Обаждам ти се от тяхната радиостанция по сателита. Южнокорейците бяха превзели командването на обекта — убиха Мур при акцията. Полковник Ки Су ни оказва съдействие… но той не знае кода за спиране на изстрелването. Южнокорейците са го променили, но и те са мъртви. Разполагаме с осем минути преди тия чудесии да излетят по посока на Токио.
— Малко е — няма да можем да докараме самолети от юг или север — каза Худ.
— Така е.
— Дай ми една минута. — Худ прекъсна връзката и набра кода на Мат Стол на компютъра си. — Мати, извикай файла за нодоните. Как можем да ги спрем без кода?
Лицето на Стол изчезна и на екрана се появиха графики и списъци технически данни.
— Контролната верига е затворена в стоманена кутия, дебела три сантиметра, за да не се повреди от изстрелването… Чакай да видя. Има три редици с числа. Горната отброява времето до излитането им, средната дава координатите. Четирите числа, с които се променя насочването, остават на дисплея една минута след вкарването, за да можеш евентуално да ги промениш. След това на долната редица се появяват още четири числа — нещо като система с двойно подсигуряване. Не можеш да стигнеш до средната редица, ако не минеш през долната. Числата от последната редица също изчезват след една минута. Така… Достатъчно е да нагласиш първата четворка числа — тези от средната редица — на нула- нула-нула-нула и ракетите няма да излетят.
— Но за тази цел трябва да влезеш в програмата, нали?
— Да.
— А ние не знаем втората четворка числа.
— В такъв случай нищо не можем да направим. А ако проработим всички комбинации от нула до девет, ще мине…
— Разполагаме със седем минути.
— … много повече време. — Изведнъж тонът на Стол стана по-весел. — Я почакай така, Пол. Май се сетих нещо.
На мястото на файла се появи снимка на базата.
— Само секунда — каза Стол.
Худ чу по телефона тракане на клавиши. Погледна часовника с крайния срок. Изпитваше желание да посегне и да го покрие с длани, да забави някак хода на времето. Отново изпита чувство на безсилие, че ще се провалят на финала. Толкова невинни хора щяха да пострадат.
— Марта, свържи се с Бъркоф в Белия дом — каза той, докато Стол работеше. — Обясни му ситуацията — може да се наложи президентът да се обади в Токио.
— И двамата страшно ще се зарадват на новината — каза Марта и тръгна към вратата.
— Ще ти се обадя в кабинета, ако стане нещо.
— Не знам защо имам чувството, че въпреки всичко цялата вина за събитията днес ще падне върху нас — обади се Боб Хърбърт.
— Но денят още не е свършил. — Худ усети, че всъщност само се опитва да си дава кураж. Не искаше да повярва, че няма изход. Загледа се отново в екрана. Компютърът в момента увеличаваше снимката на нодоните. Една от ракетите започна да нараства на всеки пет секунди.
— Голяма работа съм — обади се Стол. — Какво виждаш, Пол?
— Нодони.
— Да, но това е снимката, която направих, след като системата отново се включи.
Худ се наведе към екрана.
— Ти наистина си гениален! — Изведнъж се намръщи и възкликна: — По дяволите!
На снимката се виждаха само три от цифрите — едно, девет и осем. Човекът, който програмираше ракетите, закриваше четвъртата с тялото си.
— Предполагам, че последната е осем — каза Стол. — Днес цял ден се натъкваме на тази комбинация.
— Дано да си прав.
Худ се обади на Роджърс.
— Майк, трябва да програмираш ракетите така: едно, девет, осем, осем на долната редица и нула- нула-нула-нула на средната. Повтори!
— Хиляда деветстотин осемдесет и осем на долната и четири нули по средата. Не затваряй.
— Няма такава опасност — измърмори Худ под нос. — Никъде няма да ходя.
82.
СРЯДА, 9:24 Ч., ДИАМАНТЕНИТЕ ПЛАНИНИ
Нодоните блестяха като излъскана слонова кост на утринното слънце. Край тях бяха разхвърляни клоните от маскировката.
Роджърс се качи при контролното табло на най-близката ракета и нареди на Пъкет и Ки Су да вкарат комбинацията от цифри на останалите две. Един санитар подтичваше по петите на полковника и ядосано се опитваше да му превърже ръката в движение.
Роджърс натисна бутоните и зачака средната редица да светне.
Нищо не се получи.
— Нищо не става, сър — обади се и Пъкет.
— Знам — отвърна Роджърс.
Реши да не си губи времето и да опитва пак. Оставаха само четири минути и двадесет и пет секунди до изстрелването. Той се върна тичешком в палатката.
