Тридесет и седем милиметровите снаряди хвърчаха към небето от всички посоки и създаваха огнена преграда приблизително на триста метра височина над базата. Насочваните от радари снаряди се срещаха във въздуха на всеки тридесет секунди.
Севернокорейците се опитваха да издигнат въздушна бариера и да свалят собствената си ракета. Нодонът устремно се издигаше нагоре — тридесет метра, шестдесет… — и приближаваше кръстосания огън. Снарядите дупчеха небето, оръдията продължаваха да се снижават и навсякъде се носеха трясъци като от новогодишни фойерверки.
Бяха изминали само две-три секунди от излитането на ракетата, но тя вече се намираше на метри от бариерата. Нямаше гаранции, че снарядите ще я спрат — може само да я повредят или отклонят от курса й и тя да се забие някъде край селата на север или юг.
Над базата се сипеше огнен дъжд като в Библията и подпалваше палатките и колите. Скуайърс се надяваше, че Роджърс не е ранен и никой от хората му няма да пострада, ако ракетата избухне. Имаше чувството, че сърцето му спря да бие в секундата, когато ракетата полетя към небето.
Всичко ставаше като в забавен филм — пламъци, метал, градушка от снаряди, които блъскат нодона оттук-оттам, взривове…
И изведнъж огнената опашка на ракетата попадна в обсега на снарядите и небето се озари в червено…
85.
СРЯДА, 9:37 Ч., ДИАМАНТЕНИТЕ ПЛАНИНИ
Около Роджърс всичко тътнеше и припламваше, но той искаше да знае със сигурност какво става, затова махна ръце от главата си и се надигна да погледне.
Страховитото зрелище, което видя, му спря дъха.
От всичките историци, философи и писатели, чиито творби познаваше и цитираше по памет, само думите на един адвокат, минаха през ума му, докато наблюдаваше как ракетата се издига нагоре сред дъжд от снаряди.
„…пламъкът огнен на ракетата, бомбите, избухващи в небето…“
Нодонът не успя да премине през стената и се взриви с такава мощ, сякаш избухна не на половин километър височина във въздуха, а на земята.
Роджърс отново покри главата си. Жегата от взрива го заля и опърли косъмчетата по ръцете му. Той затисна ушите си, за да не оглушее от последвалия тътнеж и се притисна още по-плътно към земята.
От небето се посипаха парчета от разрушения нодон — някои с големина на монета, други колкото чиния. Роджърс се напъха още по-навътре под джипа. Едно парченце, не по-голямо от кабърче, падна на крака му и прогори панталона му. Роджърс извика и едва не подскочи.
След секунди настъпи тишина. Войниците се размърдаха и започнаха да си подвикват.
Роджърс се измъкна с пъшкане изпод джипа и погледна нагоре. Пушекът бавно се разнасяше на струйки и небето започваше да се прояснява.
Ки Су не беше пострадал, хората му — също, въпреки че някои бяха одраскани и всички изглеждаха доста стреснати.
Американецът отдаде чест на полковника. Думите на Шекспир му се видяха много подходящи за момента:
86.
СРЯДА, 9:50 Ч., ДИАМАНТЕНИТЕ ПЛАНИНИ
Най-после Роджърс успя да обясни на Ки Су, че ударният отряд е в планината, и полковникът изпрати камион да ги вземе. Повечето от американците бяха доста неспокойни, когато пристигнаха в базата, но Скуайърс се зарадва на Роджърс, а Пъкет — че отново получава любимата си радиостанция. Подполковникът му я остави, въпреки че санитарят не беше свършил с рамото му.
— Добре, че не започнахте да стреляте — каза Роджърс и отпи от манерката на Скуайърс. — Притеснявах се, че може да убиете със снайпери войниците при оръдията.
— И това можеше да стане — отвърна подполковникът, — ако не стреляха всичките едновременно. Горе-долу успях да се ориентирам какво става.
Когато Худ се обади от Оперативния център, попадна на Пъкет — Роджърс и Скуайърс стояха край джипа, на който бяха положили тялото на Мур.
— Да, сър, ето ви генерала — каза Пъкет и му подаде слушалките.
— Добро утро, Пол.
— Добър вечер, Майк. Момчета, вие направо извършихте чудо. Поздравявам ви.
— Но платихме доста скъпо, Пол — отвърна Роджърс след кратко мълчание.
— Знам, само че не искам да се обвинявате и да се питате не е ли можело иначе. Днес загинаха доста добри хора, но и събитията бяха много трагични.
— Вярно е — каза Роджърс, — ала вечер, когато си легнеш, не мислиш така. Дълго ще си спомням този ден.
— Гледай да не забравяш обаче за онези, които спасихме. Майк, имало още един ранен войник…
— Пъкет. Улучен е в рамото, но ще се оправи. Виж, Пол, полковник Ки Су иска да ни съпроводи до мястото, откъдето ще ни вземат, така че скоро ще потеглим.
— Този внезапен мир и дружба ми изглеждат малко странно — отбеляза Худ.
— Не са чак толкова странни — възрази Роджърс. — Робърт Луи Стивънсън е препоръчал на читателите си да се опитат да получат преки впечатления от начина на живот на другите нации, преди да си създадат мнение за тях. Винаги ми се е струвало, че има нещо вярно в това.
— Едва ли обаче ще успееш да убедиш Конгреса, Белия дом или което и да е правителство на земята в правотата му.
— Вярно е — съгласи се Роджърс. — Стивънсън затова е написал и „Доктор Джекил и мистър Хайд“. Изглежда, и той много-много не е вярвал, че човешката природа ще се промени. Пол, ще ти се обадя, когато потеглим от Япония към дома. Искам да разбера какво ще каже президентът след последните събития.
— И аз нямам търпение, Майк — изсмя се Худ.
Роджърс го помоли да попита Марта Макол за една фраза. После се качи с бойците в два камиона, които щяха да ги отведат сред хълмовете. Ки Су и хората му щяха да пътуват в другите два.
Откритият камион се друсаше по неравния терен.
Докато пътуваха, Роджърс не сваляше ръце от малкия, продълговат уред, който беше показал на Скуайърс на идване. На всеки двеста метра натискаше и отпускаше някакво копче отзад.
— Това е локаторът на ЕТХ, нали? — попита подполковникът.
Роджърс кимна.
— Какво правиш?
— Взривявам ги. Хубаво е да си вярваме, но човек все пак трябва да бъде предпазлив.
„Сикорски S-70 Блек Хоук“ пристигна точно в определения час и пилотът много се изненада, когато Скуайърс му каза да идва направо и да каца.
— Значи да не пускам стълбата. Няма да бързаме, така ли? — попита за всеки случай той.
— Не — отговори Скуайърс. — Кацай. Ще си тръгнем като джентълмени.
Хеликоптерът се снижи. Картечниците му мълчаха заплашително. Докато бойците се качваха, Роджърс и Ки Су се сбогуваха.
Ки Су произнесе кратка реч на корейски. Въпреки че не знаеха езика, смисълът беше съвсем ясен —
