— Пол, не стана. Сигурен ли си, че числата са тези?
— Само първите три. За последното — не знаем.
— Чудесно — изръмжа Роджърс и изскочи от палатката. Докато тичаше към нодоните, набързо пресметна — разполагаха с по-малко от пет минути, а за програмирането на всяка цифра отиват по пет секунди. Твърде малко време.
— Редник Пъкет — извика той, — започнете с едно-девет-осем и…
Един войник, окичен с медали, пристигна тичешком до ракетата на Пъкет, избута го, извади пистолета си и изстреля един куршум — Роджърс не видя в какво. После се обърна и изпразни оръжието си в контролното табло, преди някой да успее да реагира. Изведнъж всички се разкрещяха и го събориха на земята.
— Чухме изстрел — прозвуча гласът на Скуайърс по полевата радиостанция. — Какво става?
— На някои хора не им е никак приятно, че сме тук. Не се тревожи. Хванаха го.
— Чувствам се малко безполезен тук, сър — оплака се Скуайърс.
Роджърс не отвърна — разбираше го много добре, но в момента имаше по-сериозни проблеми.
Санитарят остави Ки Су и изтича при Пъкет. На Роджърс също му се искаше да иде при боеца, но се качи на най-близката ракета и започна да натиска бутоните.
Едно-девет-осем-нула.
Нищо.
Едно-девет-осем-едно.
Отново нищо.
Едва на едно-девет-осем-девет системата изпиука, средната редица светна и той бързо промени комбинацията на нула-нула-нула-нула. Ракетата веднага започна да се снижава.
Часовникът показваше две минути и две секунди. Роджърс изтича при ракетата на Пъкет. Контролното табло беше безнадеждно повредено, но поне момчето беше живо. Докторът беше дръпнал ризата на рамото му и промиваше раната.
— Полковник! — извика Роджърс, скочи на земята и натисна платформата. — Трябва я избутаме и да я обърнем към онези хълмове. — Посочи ги с ръка. — Безлюдни — никой няма да умре.
Ки Су го разбра и даде нареждане на войниците. Докторът издърпа Пъкет от ракетата. От двете страни на платформата застанаха по петнадесет мъже и я забутаха. Роджърс ги остави и се запъти към последния нодон. Май ще успеем, каза си той, има още малко време…
Чу зад гърба си проскърцване на метал — ракетата се помръдна. Без да спира, се огледа през рамо — платформата се завъртя, нодонът се килна на една страна, от задната му част заизлиза черен дим, а после се появи ярко огнено кълбо. Войниците се разкрещяха. Ракетата се беше запалила, докато я обръщаха.
Не е възможно! — помисли си Роджърс, докато залягаше бързо на земята с ръце на главата. Накланянето на платформата не би трябвало да предизвика изстрелване.
Всички се разбягаха. Обвита в пламък, ракетата излетя от платформата и се понесе по земята, унищожавайки всичко по пътя си — палатки, дървета, джипове… Най-накрая, след като измина почти километър, тя се заби в склона на хълма и се взриви. Във въздуха на почти триста метра височина се издигна огнено кълбо и цялата база се разтресе от ударната вълна.
Още щом усети, че топлинната вълна отминава, Роджърс скочи на крака и се втурна към последната ракета.
Имаше лошото предчувствие, че южнокорейският офицер ще има последната дума въпреки всичките им усилия.
Бяха приели, че всичките ракети са програмирани да излетят в един и същ момент. Но ако не са? Може да е оставен интервал от една или няколко минути между тях. Първата току-що беше излетяла. Тази, която той обезвреди е или втората поред, или последна. Което означава, че разполага с една минута и нещо или…
Беше се приближил на двадесет метра от нодона, когато видя, че опашката му започва да пуши.
И изведнъж разбра — часовниците им са програмирани различно. И защо не?
Няма време да извикат самолети или да изстрелят ракети въздух-въздух срещу нодоните, които могат да летят със скорост шестстотин километра в час. Не можеше да се разчита дори на „Пейтриът“ в Япония — а ако севернокорейската ракета не мине край никоя от тях?
— Полковник? — Роджърс отново се затича към Ки Су.
Оставаше им само един-единствен шанс, но полковникът като че ли сам вече се беше сетил. Когато нодонът изсъска и се обви в пламък, Ки Су вече говореше по радиостанцията, а хората му залягаха сред скалите.
Роджърс мислено го поздрави за съобразителността и се пъхна със скок под димящите останки на един джип, разрушен от предишния нодон. Падна на една страна и покри главата си с ръце. Последната ракета се издигна във въздуха, оставяйки огнена диря след себе си, и прониза с рев утринта като разярен дракон.
Изведнъж Роджърс се сети за Скуайърс и ударния отряд. Измъкна радиостанцията от колана си, но при падането се беше стоварил върху нея и я беше повредил. Оставаше му само да се моли и да се надява, че сънародниците му няма да изтълкуват погрешно това, което става.
83.
СРЯДА, 19:35 Ч., ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР
— Новините са лоши, Пол. — Обаждаше се Стив Винс от НРЦ. — Струва ми се, че изтърваха една от ракетите.
— Кога?
— Само преди секунди. Видяхме как се подпали — чакаме следващите снимки.
— И „Хефест“ ли е включен в наблюдението?
— Да. Като разберем, ще ти кажем накъде е полетяла.
— Ще чакам на телефона. — Худ включи говорителя и погледна Боб Хърбърт и Даръл Маккаски, които бяха останали в кабинета му.
— Какво има, шефе? — попита Хърбърт.
— Една от ракетите е излетяла по посока на Япония. Боб, провери има ли самолет „АУАКС“ в района и се обади в Пентагона — да вдигнат под тревога бойните самолети в Осака.
— Никога няма да я засекат — каза Хърбърт. — Все едно да търсиш игла в купа сено, само че купата е голяма колкото Джорджия.
— Така е — съгласи се Худ, — но все пак трябва да опитаме. Може и да им провърви. Даръл, НРЦ ще открие топлинната следа от нодона с „Хефест“. Трябва да се определи траекторията на ракетата, та поне да можем да съобщим на момчетата от авиацията горе-долу в каква посока да я търсят. — Худ замълча. Отново жертви, помисли си той. Ще трябва да се обади на президента, а Лорънс ще предупреди японския премиер-министър. — Дано да успеем да дадем на хората няколко минути да си потърсят скривалище. Все ще е нещо.
— Добре — отвърна Маккаски.
Худ се канеше да се обади в Белия дом по другата засекретена линия, но Винс го прекъсна.
— Пол, на екрана изникна нещо ново.
— Какво?
— Някакви присвятквания. Повече, отколкото имаше в Багдад през първата нощ на „Пустинна буря“.
— Какви точно?
— Не съм сигурен. Чакаме следващата снимка. Господи, това направо е невероятно!
84.
СРЯДА, 9:36 Ч., ДИАМАНТЕНИТЕ ПЛАНИНИ
Подполковник Скуайърс видя през бинокъла как ракетата излетя и зенитните оръдия откриха огън.
Първата мисъл беше, че има въздушно нападение. Инстинктивно понечи да даде нареждане на бойците си да се разпръснат и да атакуват оръдията. Но после се запита защо стрелят едно срещу друго? Ако има въздушно нападение, би следвало да се обърнат по посока на долитащите самолети. После забеляза, че дулата им се навеждат, без да спират да стрелят, и изведнъж разбра.
