Оръжието на Ли присветна. Сърцето на Худ щеше да изскочи от гърлото му, докато войникът от кулата заеме позиция. Стори му се, че измина цяла вечност, преди да пристигнат следващите снимки.
Лицето на Ли беше извърнато, вероятно заради пламъка от изстрела. Хон Ку падаше назад, а на дясното му рамо имаше някакво петно.
От дулото на колта се появи струйка дим.
Странно, но Худ изведнъж се сети за детството си, когато се криеше в уютния мрак на гардероба в стаята на родителите си. Тишината в кабинета му беше също толкова оглушителна като тогава.
На следващата снимка генерал Хон Ку лежеше по гръб и се държеше за рамото. Наблизо Ли стоеше с димящ пистолет в ръка… и на мястото на главата му се виждаше облак от кръв.
— Успяха! — Хърбърт размаха юмрук във въздуха, а Маккаски потупа Худ по гърба.
Ли падаше, а Хон Ку се изправяше. На юг войниците в кулата залягаха.
— Господин Худ? — обади се Ким Чон. — Предадох им съобщението ви, а те ще го препратят в Панминжон.
— Мислите ли, че ви повярваха?
— Естествено. Аз съм шпионка, а не политик.
Худ се изправи, а Ан се приближи и го прегърна.
— Справи се много добре, Пол.
— Точно така — недоволно подметна Кофи. — Чудесно. Убихме южнокорейски офицер. Няма начин да мине без последствия.
— Той беше ненормален — обади се Хърбърт. — Застреляхме просто едно побесняло куче.
— А ако има семейство? Побеснелите кучета нямат граждански права, но войниците и близките им имат.
Бъгс ги прекъсна — обаждаше се генерал Шнайдер. Худ помоли помощника си да се опита да го свърже с Майк Роджърс, седна на крайчеца на бюрото си и взе слушалката.
— Да, генерале?
— Май ти се размина. Няма престрелка — севернокорейците като че ли изчакват.
— Виждаш ли генерал Хон Ку?
— Не. Моите момчета на кулата още са залегнали.
Худ погледна към монитора.
— Добре. Генералът седи в джипа и придържа някаква кърпа към раната на рамото си. А сега потеглят. Като че ли не е сериозно ранен.
— И все пак Колон ще побеснее.
— Не съм сигурен — възрази Худ. — На президента може да му хареса как се развиха нещата в крайна сметка — пресата ще му изръкопляска, че с един навременен удар успешно е сложил край на конфликта. Както и за поемането на твърда линия спрямо съюзник, когото все подкрепяме безрезервно от четиридесет и няколко…
— Извинете, сър — прекъсна го Бъгс, — но подполковник Скуайърс чака на сателитния телефон. Реших, че ще искате да говорите с него.
Въодушевлението му изчезна и отново му запари в стомаха — Скуайърс започна да му разказва за плана на Роджърс…
80.
СРЯДА, 9:00 Ч., ДИАМАНТЕНИТЕ ПЛАНИНИ
Слизането се оказа доста трудно. Заобиколиха отдалече войниците, оставени на пост на площадката долу, и се спуснаха с краката напред по корем, залепени за земята. Острите камъни се забиваха в телата им, а трънливите храсталаци бодяха голите им ръце. Наклонът ставаше все по-стръмен. На няколко пъти някой от тях се свличаше и едва се задържаше, вкопчвайки се с ръце и крака в каменистата земя, за да не се изтърколи право в лагера. Роджърс си даде сметка, че местоположението на палатката на командира не е случайно избрано — денем беше много трудно да се стигне незабелязано до нея, а в тъмното, дори и с очила за нощно виждане, беше почти невъзможно.
Роджърс водеше, а Мур и Пъкет го следваха. Той ги спря зад една скала на двадесетина метра от палатката под тях и се огледа за признаци на раздвижване в лагера.
Чу тихи, приглушени гласове, но не забеляза някой да се движи вътре.
Странна работа, помисли си той. Нормално беше да се очаква съвсем друго поведение. След насочването на ракетите, командирите би трябвало да отидат при подчинените си — заповедта за изстрелване не би пристигнала по телефона, а по куриер. Роджърс се ядосваше, че не чува добре какво си говорят в палатката. Не че това имаше значение. Единственият начин да предотвратят изстрелването на ракетите беше да влезе вътре и да убеди командира на базата да ги спре. Въпреки че не чуваше разговора, беше готов да се обзаложи, че не севернокорейците командват парада.
— В палатката има двама души — прошепна на Мур и Пъкет. — Ще се смъкнем долу откъм задната й страна. Мур, ти ни отваряш път и отстъпваш вляво. Трябва да стане много бързо. Аз влизам пръв, после Пъкет, а ти последен. Ще покрия лявата страна, Пъкет — дясната, а ти, Мур — средата. Нахълтваме с пистолети, а не с ножове. Не бива да им оставим никаква възможност да извикат подкрепления.
Мъжете кимнаха. Мур извади ножа си и внимателно се свлече заднишком по гръб по последния участък от склона. Роджърс тръгна след него с извадена берета в ръка, а Пъкет остана последен.
Когато стигна долу, Мур ги изчака. Тримата приклекнаха в сянката на палатката и Мур запълзя към нея. Роджърс се заслуша отново в разговора вътре.
— … ще открие, че аз разполагам с доста поддръжници тук — казваше някой. — Вашите собствени сънародници го направиха. Обединението, също като повторния брак, е много привлекателна идея, но изключително непрактична.
Очевидно южнокорейците са превзели командването, помисли си Роджърс. Мур бавно се изправи до палатката с ножа в ръка. Роджърс изпълзя до него, следван от Пъкет, и двамата готови да скочат.
Само да знаеше кой е от хората на Ли и кой — севернокорейският офицер. Щеше да убие първия без капка колебание.
Мур кимна и заби ножа. Острието разцепи брезента и той отстъпи настрана. Роджърс скочи през отвора, дръпна се вляво и насочи оръжието си към плешивия полковник, седнал на леглото, който притискаше окървавен парцал към ръката си. От раната и факта, че не е въоръжен, Роджърс веднага разбра, че той е севернокореецът, а другите двама в палатката го държат в плен. Пъкет също изскочи от процепа и насочи оръжието си към офицера в дясната половина на палатката. Светкавично грабна пистолета „Тип 64“, преди някой да успее да стреля с него, и долепи своята берета до челото на полковника.
Мур нахълта след Пъкет в момента когато Кон, застанал до отвора на палатката, вдигна лявата си ръка и хвърли своя „Тип 64“ на земята. Без да изпуска едрия ординарец от прицел, Мур се наведе да вдигне оръжието.
С дясната ръка Кон извади иззад гърба си „ТТ-33 Токарев“ от колана си и стреля в лявото око на Мур. Американецът падна и Кон се прицели в Пъкет.
Роджърс наблюдаваше Кон и когато видя, че започва да посяга с дясната ръка зад гърба си, веднага премести дулото на пистолета си. Не успя да реагира достатъчно бързо и да спаси Мур, но простреля Кон в челото преди южнокореецът да стреля по Пъкет. Кон се строполи на пода до платнището, с което се затваряше палатката.
Челюстите на Пъкет бяха здраво стиснати, в очите му гореше огън.
— Да не си мръднал, гадина такава! — предупредително извика той.
Роджърс чу виковете на войниците отвън. Погледна към офицера на походното легло.
— Налага се да ви се доверя — каза той, без да е сигурен, че полковникът го разбира. — Онези ракети трябва да бъдат спрени.
Демонстративно измести дулото на оръжието си и отстъпи. Даде знак на Ки Су да стане.
Офицерът леко се поклони.
— Предатели! — извика полковник Сун. — Вижте как умира един патриот!
Той неочаквано хвана ръката на Пъкет и го дръпна към себе си. Пъкет бе добре трениран и инстинктивно стреля. Сун изстена, сви се на две и се строполи в краката му.
