Роджърс и Худ се различаваха в много отношения. Главната им разлика беше техният възглед за света. Худ вярваше в добротата на хората, докато Роджърс смяташе, че човешкият род основно е затворен в себе си и представлява глутница първобитни зверове. Роджърс чувстваше, че доказателствата са на негова страна. Защото ако не беше така, той и милиони войници като него щяха да бъдат без работа.
Роджърс също така знаеше, че щом Пол Худ е изпитал съмнения за Хаузен, сигурно е имало солидна причина.
— Той отива във Франция да търси терористична група с Мат Стол като подкрепление — каза генералът на празния си кабинет и после погледна към компютъра си. Прииска му се да вдигне по тревога регионалния оперативен център. Вместо това написа MAPEURO.
На екрана се появи цветна карта на Европа. Той наложи мрежа и я съзерцава известно време, после промърмори:
— Петстотин и петдесет мили.
И натисна бутона ESC и набра NATOITALY.
Само след пет секунди на екрана се появи меню в две колони, предлагащо избор от дислокация на войските до транспортни ресурси, от въоръжения до симулации на военни игри.
Придвижи курсора върху „Транспорт“ и се появи второ меню. Избра „Въздушен транспорт“. Трето меню му предложи списък от типове самолети и военни летища. „Сикорски СН–53Е“ беше свободен. Тримоторният хеликоптер имаше радиус на действие над хиляда и двеста мили и вътрешна площ, достатъчна за планираната операция. Но с максимална скорост 196 мили в час той не беше достатъчно бърз. Придвижи се надолу по списъка. И спря.
„У–22 Оспри“. Транспортен самолет с вертикално излитане и кацане, изработка на „Бел и Боинг“. Радиусът му на действие беше почти 1400 мили при скорост 345 мили в час. Може би най-хубавото беше фактът, че прототипът му бе предаден за изпитване на Шести флот в Неапол.
Роджърс се усмихна, после излезе от менюто и извика на екрана телефонния си указател. Придвижи курсора върху „Директни телефони на НАТО“ и избра старшия командващ силите на НАТО в Европа генерал Винченцо Ди Фате.
Само след три минути Роджърс измъкна генерала от празнична вечеря в испанското посолство в Лондон и му обясни защо му се налага да вземе хеликоптера и двадесет френски войници.
50
— Сакат дръвник!
През този ден Хърбърт се бе наслушал достатъчно на обидни епитети. И изобщо беше чувал да ги крещят на чернокожите в Мисисипи, на евреите в бившия Съветски съюз и на американците в Бейрут. Това обаче, което младият страж изкрещя, докато той бързаше подир Джоди, беше едно от най-идиотските оскърбления, които бе чувал. Колкото и да беше идиотско обаче, то го ядоса страшно.
Хърбърт измъкна прожектора и за миг хвърли поглед към шофьорското място на лимузината, до която бе спрял количката си. После рязко се завъртя в кръг, за да не би някой да стреля по източника на внезапната светлина. Видя в здрача как пазачът спря Джоди. В следващия момент измъкна „Скорпиона“.
Джоди и постът бяха на не повече от десет метра от него и на двайсет пет от веригата неонацисти. Зад тях неонацисткото сборище слушаше фюрера си.
Джоди бе застанала точно между Хърбърт и стража.
Младежът запита нещо на немски. Джоди каза, че не разбира. Той се обърна да извика някого и докато го правеше, отстъпи малко наляво. Хърбърт се прицели в десния му пищял и стреля.
Якият младеж рухна с писък на земята.
— Сега и двамата сме сакати — промърмори Хърбърт. Тълпата онемя, веригата неонацисти се просна в калта зад ранения.
— Свършвай си работата и да тръгваме! — извика Хърбърт на Джоди.
Момичето го изгледа, после се обърна към сборището и изкрещя с всичка сила:
— Не можахте да ме победите! И няма да успеете, никога!
Хърбърт отвори вратата откъм седалката до шофьора и пак я повика:
— Джоди!
Момичето побягна към него.
— Скачай зад волана — викна Хърбърт, докато се мъчеше да се вмъкне вътре. — Ключовете са на таблото.
Някои от сборището започнаха да крещят. Една жена се изправи. Държеше пистолет.
Хърбърт изруга и стреля. Джоди изпищя и си запуши ушите. Куршумът порази германката в бедрото и я отхвърли назад.
Хърбърт се измъкна от колата и се строполи в инвалидната количка, за да прикрива оттеглянето на Джоди иззад отворената врата. Девойката успя да влезе в колата, запали двигателя и го форсира. Вече не бе съсредоточена. Трепереше и дишаше тежко.
Хърбърт не можеше да си позволи да я загуби.
— Джоди — каза търпеливо той, — искам да ме изслушаш.
Тя заплака.
— Джоди!
— Какво! — изкрещя тя. — Какво искаш, какво?
— Искам бавно да дръпнеш колата назад.
Тя бе сграбчила кормилото и гледаше в него. Тълпата вече се приближаваше. Най-отзад ораторът говореше с някаква жена. Беше въпрос на време, може би само на секунди, преди да ги атакуват.
— Джоди — все така търпеливо каза Хърбърт, — искам да включиш колата на задна скорост и да я дръпнеш много бавно назад.
Знаеше, че няма да може да се вмъкне в колата, без да наведе дулото на автомата. И точно в този момент щяха да ги нападнат. Хвърли един бърз поглед назад. Теренът зад него, доколкото можеше да прецени в мрака, беше чист на неколкостотин метра. Планът му беше да се остави на отворената врата на колата да затъркаля количката му назад, като по този начин му позволи да държи оръжието си насочено напред, докато се отдръпват. А после, на безопасно разстояние, щеше да се вмъкне в лимузината и да потеглят на пълна скорост. Поне такъв му беше планът.
— Джоди, слушаш ли ме?
Тя кимна, подсмръкна и спря да плаче.
— Можеш ли да подкараш бавно назад? Джоди бавно посегна към лоста на скоростите и отново заплака.
— Джоди — обади се нежно Хърбърт, — трябва да тръгваме, веднага.
Тя включи на скорост и в същия момент предните гуми експлодираха.
Колата подскочи. Отворената врата хлопна и го изблъска назад. Миг по-късно по колата се изсипа дъжд от куршуми. Тълпата се раздели да направи път и една жена излезе напред с оръжие под мишницата. Както беше казал Ланг — тази сутрин ли беше? — това можеше да е само Карин Доринг.
Хърбърт успя да отвори задната врата, скри се зад нея и изстреля един откос. Това спря първите, но не и жената. Тя неумолимо вървеше напред.
Джоди плачеше. Хърбърт видя пистолетите на задната седалка. Видя и още нещо, което можеше да му влезе в работа.
Той изстреля още един откос към тълпата и извика:
— Джоди, покривай ме!
И в същия миг разбра, че тя няма и най-малка представа какво й казва.
Куршумите са забиваха в предната врата като оси. Още два откоса и щяха да я пробият. После щяха да пробият й неговата врата, а след това да пронижат и него.
— Джоди! — изкрещя Хърбърт. — Протегни се през преградата, вземи оръжията от задната седалка и
