След още няколко секунди видяха двама души да се измъкват от гората. Мъж в инвалидна количка и момиче зад него.
— Стоп! — изкрещя Розенлохер.
Шофьорът наби спирачките и спря встрани, а Розенлохер сграбчи радиото. Другите коли също забавиха.
— Втори и Трети, виждате ли ги? — попита той.
— Втори вижда.
— Трети вижда.
— Втори, вие прикривате южния фланг. Трети, отбивате и отцепвате от север. Аз ще сляза и ще ги прибера.
Трите коли спряха на двадесетина метра една от друга на банкета. Шофьорите останаха зад воланите. Розенлохер скочи пръв на шосето. Беше само на тридесет метра от края на гората, където Боб Хърбърт и Джоди Томпсън се надпреварваха със смъртта.
Розенлохер вдигна карабината, прицели се зад момичето, където бе зърнал раздвижване, и викна:
— По-бързо!
Джоди пъхтеше и залиташе, но не спираше да бута.
Розенлохер следеше останалите. Фаровете на преминаващите коли изтръгваха от мрака лица. Млади лица. Някои разярени, други уплашени. Той знаеше, че е нужна една погрешна стъпка, само една, и ситуацията ще излезе извън контрол. Надяваше се инстинктът за самосъхранение да превъзмогне страстите и никой да не пострада.
Вече виждаше ясно лицата на американците. Хърбърт въртеше колелата със съсредоточено изражение; Джоди хлипаше и буташе.
Розенлохер се прицели в една голяма група младежи, излезли от гората. Смели момчета, очевидно решили да жертват живота си, за да дадат пример на последователите си. След секунди обаче се увери, че нямат намерение да нападат. Не видя Карин или Манфред. Не знаеше защо ги няма, но беше наясно, че тялото без глава е осъдено на смърт. Каквото и да бяха способни да извършат тия главорези, те нямаха смелост да нападнат организирана сила.
Хърбърт и Джоди се добраха до пътя. Както бяха инструктирани, шофьорите на Втори и Трети излязоха да помогнат за прехвърлянето на Хърбърт през мантинелата. Без паника, без бързане — характерен белег на отряда.
После започнаха да се изтеглят и останалите и когато всички вече бяха в безопасност, Розенлохер обърна гръб към гората и закрачи към колата. Очакваше куршум в гърба. Съзнаваше, че всяка стъпка, може да е последната в живота му.
Стигна до колата и спокойно нареди на хората си да се качват.
Потеглиха без никакви инциденти.
Розенлохер нареди да карат направо в болницата. Шофьорът наду сирената.
Отзад Джоди се отпусна върху рамото на Хърбърт и заплака.
— Ръката ме боли.
— Тихо — сгълча я Хърбърт.
— Всичко ме боли. Всичко.
Хърбърт я погали по главата и тихо каза:
— Скоро ще се погрижат за теб. Всичко мина. Ти си в безопасност. Ти се държа като истински герой.
Тя го сграбчи за рамото. Дъхът и сълзите й огряваха врата му. Той я притисна още по-силно към себе си, толкова горд от нея, че чак очите му се насълзиха.
— Наред ли сте, хер Хърбърт? — запита меко Розенлохер.
— Да — отвърна той. — Съвсем.
— Вашият приятел генералът имаше право — каза Розенлохер. — Той ме увери, че всичко, което трябва да направя, е да ви извоювам няколко минути. „Само разхлабете примката и Боб сам ще се измъкне“, така каза.
— Лесно му е на него — отвърна Хърбърт. — Благодаря ви, че ни измъкнахте, хауптман. Ще ви споменавам в молитвите си.
Розенлохер се усмихна, вдигна телефона и помоли диспечера да го свърже с генерал Роджърс във Вашингтон.
Човечеството бе преживяло една страшна война, за да бъде съборен от власт Хитлер. Беше истинска ирония на съдбата, че след толкова години на преследване на Феликс Рихтер, след толкова инсценировки новият фюрер бе рухнал, без да бъде даден и един изстрел.
Ирония, но на място. Може би в края на краищата човечеството все пак поумняваше с времето. Успеят ли хората да се възпротивят отрано на тираните, рано или късно виждат, че те до един са облечени с новите дрехи на краля.
Развесели се от тази мисъл и подаде слушалката на Боб Хърбърт, за да докладва на шефа си, че мисията е завършена успешно.
И наистина бе завършила успешно.
68
Феликс Рихтер гледаше как членовете на отряда му се връщат.
— Къде са американците? — запита настойчиво той.
Сред завърналите се беше и Ролф. Той погледна към телата на Карин и Манфред. Заприличаха му на кучета, прегазени от автомобил. Той извърна глава.
Рихтер се приближи до него.
— Какво стана?
— Полицията чакаше там — каза Ролф. — Нищо не можехме да направим.
— Това ли щеше да отговори Карин Доринг? — изкрещя Рихтер. — Че нямало какво да се направи?
— Карин щеше да отиде там — извика някой, — а не да ни чака с такива въпроси. Карин не беше плямпало.
— Никога не съм казвал, че съм Карин Доринг…
— Така е — прекъсна го Ролф. — И не можеш да бъдеш. А аз си тръгвам.
Рихтер пристъпи пред него.
— Чуйте ме! Всички! Не можете да позволите на движението да умре само заради една изгубена битка. Дължим го на тези, които са воювали преди нас.
Няколко души спряха да вдигнат телата. Останалите вече потъваха в гората.
— Не слагайте край на всичко! — викна Рихтер.
Хората го подминаваха, за да се присъединят към онези, които още чакаха в лагера. Ролф следваше лъчите на фенерчетата, които прорязваха мрака. Дали наистина тия бледи светлинки бяха онези мощни петна от лъчите на прожекторите, за които бе говорил Рихтер, онези, които трябваше да огряват символите и достиженията им?
— Това е само едно загубено сражение, а не поражение — извика след тях Рихтер. — Не им позволявайте да ви спрат!
— Те не дават пет пари за приказките ви, хер Рихтер — обади се зад него Жан-Мишел. — Те просто разбират, че са загубили водачите си. Ако сте наистина мъдър и самоотвержен, може би ще успеете да върнете някои от тях. Но сега е време да се махнат оттук.
Жан-Мишел погледна към лъчите на фенерчетата и ги последва. Рихтер остана сам в мрака.
69
