— Има нещо по-важно от възможността да губим петрол и да наблюдаваме как войната избухва — изтъкна Фенуик. — Мен ме плаши повече възможността Иран и руският черен пазар да сложат ръка върху петродоларите.
Президентът поклати глава.
— Ще трябва да събера Съвета на началник-щабовете по въпроса.
Вицепрезидентът кимна.
— Трябва да действаме бързо. Сега там е около десет сутринта. Събитията ще се развият много бързо. Ако ни изпреварят…
— Знам — каза президентът.
Изведнъж той се оживи. Беше готов да се справи със ситуацията. Погледна часовника си, а след това към Гейбъл.
— Червения, би ли се обадил на началник-щабовете да бъдат тук в три часа? Събуди и секретаря по печата. Искам и той да бъде тук. — Лорънс погледна към вицепрезидента. — Ще трябва да обявим тревога на 39-а ескадрила в базата в Инджирлик и на военноморските ни сили в региона.
— Това са самолетоносачите „Констелейшън“ в северната част на Арабско море и „Роналд Рейгън“ в Персийския залив, сър — каза Фенуик.
— Ще обявя на тях тревога — обади се вицепрезидентът.
Той се извини и се отправи към личния кабинет на президента. Това беше малка стая в съседство с Овалния кабинет. Там бяха и частната тоалетна на президента, както и трапезарията му.
— Трябва да уведомим също и командването на НАТО — каза президентът на Гейбъл. — Не искам те да ни обвиняват, ако решим да действаме. Ще ни бъдат нужни и пълни сведения с какви химически и биологични оръжия разполагат азербайджанските въоръжени сили. Трябва да разберем докъде биха могли да стигнат, ако не се намесим.
— Вече проверих това, сър — каза Фенуик. — От химическите оръжия те разполагат с големи резерви от антракс, а също и с метилцианид и ацетонитрил. Всички имат системи за изстрелване на ракети земя-земя. Повечето от резервите им са съсредоточени във или близо до Нагорни Карабах. Следим дали ще има придвижване на войски.
Президентът кимна и в този момент му позвъниха по вътрешната уредба. Беше заместник-секретарката му Шарлот Паркър.
— Г-н президент — каза тя, — Пол Худ иска среща с вас. Казва, че е много важно.
Фенуик не реагира. Обърна се към Гейбъл и започна да му говори тихо, като му посочваше нещо в бележника си.
За Каспийско море ли си говорят или за Худ, запита се президентът. Лорънс се замисли за момент. Ако Худ е в заблуждение съзнателно или под външен натиск, сега беше моментът да се разбере.
— Кажи му да влезе — каза президентът.
42.
Санкт Петербург, Русия
Вторник, 9,56 часа
— Открихме местоположението на Харпунджията — извика Корсов.
Орлов погледна към него, когато той се втурна в кабинета. Младият разузнавач бе последван от Борис Гроски, който изглеждаше на Орлов по-малко мрачен. Не беше и радостен, но поне нямаше толкова нещастен вид. В ръцете си Корсов държеше няколко листа.
— Къде се намира? — попита Орлов.
Корсов постави със замах върху бюрото на Орлов компютърните разпечатки. На една от тях имаше карта със стрелка, която сочеше към една сграда. Друга стрелка сочеше към улица, която се намираше през няколко пресечки.
— Сигналът е бил изпратен от хотел в Баку — каза Корсов. — Оттам е отишъл до булевард „Сюлейман Радимов“. Той е успореден на „Бакиханов“, където се намира хотелът.
— Дали се е обаждал на някого с клетъчен телефон? — попита Орлов.
— Според нас, не — каза Гроски. — Подслушвахме съобщенията по полицейските радиостанции от района, за да разберем нещо повече за експлозията на петролната платформа. Докато слушахме, чухме, че един микробус е бил взривен на „Сюлейман Радимов“. Сега там се извършва разследване.
— Изглежда, че не е съвпадение — добави Корсов.
— Не, не е — съгласи се Орлов.
— Нека предположим, че Харпунджията стои зад тази работа — каза Корсов. — Може да е искал да види експлозията от хотелската си стая…
— Може и да не е нужно да я вижда, след като е могъл да я чуе — рече Орлов. — Не. След като се намира в хотелска стая, Харпунджията ще се безпокои за сигурността си. Имаме ли възможност да прецизираме по-точно откъде е бил изпратен сигналът?
— Не — отвърна Корсов. — Бил е много кратък, а нашата апаратура не е толкова чувствителна, за да определи честотата на разстояние под триста метра.
— Можем ли да се сдобием с план на хотела? — попита Орлов.
— Имам го — каза Корсов.
Той извади един лист от купчината, която държеше, и го постави до картата. На него се виждаше десететажен хотел.
— Наташа се опитва да влезе с компютъра си в списъка на резервациите — каза Гроски. Той имаше предвид двадесет и три годишната Наташа Ревская, която беше компютърният гений на Оперативния център. — Ако успее, тя ще ни даде списъка на всички мъже, резервирали единични стаи.
— Нека да ни даде и списъка на жените с единични стаи — каза Орлов. — Известно е, че Харпунджията прибягва до най-различни превъплъщения.
Гроски кимна.
— Уверени ли сте във всичко това? — попита Орлов.
Корсов, който се беше навел над бюрото, се изпъна като войник и изпъчи гърди.
— Напълно — рече той.
— Добре — каза Орлов. — Оставете ми плана на хотела. Свършихте много добра работа. Благодаря и на двамата.
Когато Гроски и Корсов излязоха, Орлов вдигна телефона. Искаше да говори с Одет за хотела и да я изпрати там. Надяваше се американецът да има достатъчно сили, за да отиде с нея.
Харпунджията не беше от тези, с които човек можеше да се справи сам.
43.
Баку, Азербайджан
Вторник, 10,07 часа
Одет Колкер разчистваше масата от закуската, когато телефонът иззвъня. Беше телефонът на апартамента, а не нейният мобифон. Това означаваше, че не се обаждаше генерал Орлов.
Тя изчака разговорът да бъде приет от телефонния секретар. Беше капитан Килар. Командирът на нейния полицейски екип не беше в стаята си, когато тя се беше обадила на дежурния сержант, за да му каже, че няма да се яви на работа, защото е болна. Килар й се обаждаше, за да й каже, че един добър и работлив полицай като нея трябва да се грижи за здравето си. Каза й, че може да отсъства колкото пожелае, за да се възстанови.
Това не се хареса твърде на Одет. Тя работеше много и въпреки че в градската полиция на Баку плащаха сравнително добре — двадесет хиляди маната годишно, което се равняваше на осем хиляди щатски долара, извънредният труд не се заплащаше. Обаче Одет не работеше само за полицията в Баку. Времето, което прекарваше пред компютъра си или по улиците, често беше заради генерал Орлов. Баку беше средище на много търговци на оръжие и на терористи, които работеха в Русия и в бившите съветски републики. Проследяването на молбите за визи, следенето на работата на митниците и проверките на списъците с пътниците на корабите, самолетите и влаковете й даваха възможност да държи под наблюдение много от тези хора.
След като прибра чиниите, Одет се извърна и погледна към госта си. Американецът беше заспал и дишаше равномерно. Беше сложила мокра кърпа на челото му и той се потеше по-малко, отколкото когато
