освен факта, че Харпунджията се намира в района и че вероятно е замесен в нападението.
— Това не са преки доказателства — рече Фенуик. — Освен това аз си изгубих един ден, опитвайки се да сложа началото на диалог с Техеран за размяна на разузнавателна информация. Истината е, че те ни нямат доверие, а и ние не можем да им се доверим.
— Това не е истина! — каза гневно Худ. После се овладя. Трябваше да внимава, да не избухва. Чувстваше се крайно изморен и изнервен. Обаче ако не се владееше, нямаше да е убедителен. — Истината — продължи по-спокойно той — е, че между АНС, конгресната комисия за разузнаване и Овалния кабинет редовно е имало размяна на заблуждаваща информация…
— Господин президент, ние трябва да действаме — каза спокойно Фенуик. — Иран придвижва кораби в Каспийския район. Това е факт и на него трябва да се реагира незабавно.
— Съгласен съм — рече президентът.
Котън погледна към Худ. В очите на вицепрезидента нямаше враждебност.
— Пол, ако имаш някакви безпокойства от действията на АНС, трябва да представиш доказателствата си пред конгресната комисия по разузнаването, а не на нас. Те трябва да се занимаят с тях.
— Когато вече ще бъде твърде късно — каза Худ.
— Твърде късно за какво? — попита президентът.
Худ се обърна към него.
— Не знам отговора на този въпрос, сър — призна той. — Но наистина смятам, че точно в този момент трябва да се въздържите от вземането на решения във връзка със ситуацията в Каспийско море.
Фенуик поклати глава.
— И то само на основание на приказките на руснаците, които може в момента да изпращат самолети и кораби в района.
— Господин Фенуик има основание да говори така — рече президентът.
— Руснаците наистина могат да имат някакви планове относно каспийския петрол — съгласи се Худ. — Това само по себе си не опровергава сведенията, получени от генерал Орлов.
— Колко време ще ти е нужно, Пол?
— Дайте ми още дванадесет часа — каза Худ.
— Дванадесет часа ще дадат на Иран и на руснаците време да разположат корабите си в петролните полета на Азербайджан — обади се Гейбъл.
Президентът погледна часовника си. Помисли за момент и каза:
— Ще ти дам пет часа.
Худ не искаше точно това, но очевидно беше всичко, което можеше да получи за момента. И той го взе.
— Ще ми трябва кабинет — рече той. — Не искаше да губи време да се връща в Оперативния център.
— Вземи съвещателната зала на правителството — каза президентът. — Така ще знам, че си приключил до седем часа и тогава ще можем да действаме.
— Благодаря, сър — каза Худ.
Обърна се и си тръгна, без да поглежда към останалите. Сега враждебността беше много по-голяма, отколкото когато пристигна. Беше сигурен, че беше дръпнал бика за опашката, без да има достатъчна огнева мощ.
Би било прекалено да очаква, че президентът ще повярва на всичко, което му беше казал. Дори и след предишния им разговор Лорънс очевидно все още не можеше да приеме възможността Фенуик да се окаже предател. Но поне не я беше отхвърлил напълно. Худ беше успял да спечели малко време.
Той тръгна надолу по тихия, покрит със зелен килим коридор в западното крило. Мина покрай двама безмълвни агенти от президентската охрана. Единият стоеше пред Овалния кабинет. Другият беше застанал в коридора между вратата, която водеше към кабинета на секретаря по печата в северозападния край, и вратата към съвещателната зала на правителството в североизточния край.
Худ влезе в дългото помещение. По средата стоеше дълга конфрентна маса. Зад нея в северния край на залата имаше бюро с компютър и телефон. Худ отиде там и седна.
Първата му работа беше да се свърже с Хърбърт. Трябваше да се опита да получи повече информация за контактите на Харпунджията с АНС. Но дори и да разбереше точно кога са били разговорите и с кого, това нямаше да убеди лесно президента в наличието на заговор.
Худ се нуждаеше от доказателство, а точно в този момент не знаеше как да се добере до него.
45.
Санкт Петербург, Русия
Вторник, 10,20 часа
Когато беше космонавт, генерал Орлов се беше научил да разгадава мислите по гласовете. Често пъти това беше единственият начин да научи дали има някакъв проблем с полета. Веднъж от командния център на Земята му бяха казали, че с мисията му на космическата станция „Салют“ всичко е наред. В действителност под въздействието на микрочастиците в космическия прах и облака от химикали, изхвърлян от ракетните двигатели на космическия кораб, слънчевите панели бяха корозирали. Те бяха толкова сериозно повредени, че в станцията щеше да има загуба на енергия още преди космическият кораб „Космос“ от Земята да пристигне, за да ги върне у дома.
Първият сигнал за бедата дойде от гласа на човека, с когото поддържаше връзка със Земята. Интонацията му беше малко по-различна от обикновено. От годините, прекарани като летец-изпитател, Орлов вече беше свикнал да различава подобни нюанси в гласовете. Настоя да му кажат какъв е проблемът със „Салют“. Целият свят чу този разговор, което постави Кремъл в неловко положение. Но така Орлов успя да изключи някои не толкова жизненоважни системи и да спести енергия, вместо да чака учените да решат как да подредят останалите функциониращи панели и същевременно да ги предпазят от по-нататъшна корозия.
Орлов имаше пълно доверие в Наталия Басова. Но не винаги й вярваше, което не беше същото нещо. В тона й имаше нещо, което го разтревожи. Като че ли тя криеше нещо. Също като човека, който служеше за връзка със Земята.
Няколко минути след като говориха по нейния мобилен телефон, Орлов набра номера на телефона, регистриран на името на Одет Колкер в апартамента й. Той звъня десетина пъти, но никой не отговори. Това накара Орлов да се надява, че американецът е тръгнал с нея. Двадесет минути по-късно пак позвъни.
Този път отговори глас, който леко заекваше, и то на английски.
Орлов погледна номера на телефона, за да се увери, че не е сбъркал. Не беше. Жената беше тръгнала без американеца.
— На телефона е генерал Сергей Орлов — каза той на човека. — Господин Батат ли е?
— Да — отвърна уморено Батат.
— Господин Батат, жената, която ви спаси, е моя подчинена — продължи Орлов. — Тя излезе, за да се опита да се справи с човека, който ви нападна на плажа. Знаете за кого говоря, нали?
— Да — отговори Батат. — Знам.
— Тя е без подкрепление и се тревожа за нея и за мисията й — каза Орлов. — Чувствате ли се достатъчно добре, за да се движите из града?
Отговорът не последва веднага. Орлов чу стонове и пъшкане в слушалката.
— Станах. Виждам дрехите си да висят на вратата — каза Батат. — Ще вървя на почивки. Къде трябва да отида?
Орлов каза на американеца, че няма представа какъв е планът на Одет и дали изобщо тя има такъв. Добави, че неговият екип все още се опитва да влезе в компютъра на хотела, за да разбере кои стаи са заети само от по един мъж.
Батат помоли Орлов да му извика такси, защото не говореше езика.
Орлов му обеща и му благодари. Даде на Батат телефонния номер на Оперативния център и затвори. Остана неподвижен известно време. Като се изключи жуженето на флоуресцентната лампа на бюрото му, в кабинета под земята цареше мъртва тишина. Дори в космоса не беше толкова тихо. Винаги се чуваше някакво пукане, когато металът се нагряваше и охлаждаше или незакрепени предмети се удряха в апаратурата. В тръбите се чуваше звук от минаващия през тях охладител, а също и от нахлуващия през
