го беше довела у дома си. Беше видяла охлузванията по врата му. Сякаш някой се беше опитал да го удуши. Явно инцидентът в болницата не беше единственият опит да бъде убит. На врата му имаше и малко червено петно, като от убождане. Тя се запита дали тази болест не е резултат от това, че му е бил инжектиран някакъв вирус. КГБ и разузнавателните служби на други източноевропейски страни често прибягваха до подобна практика, като използваха смъртоносни вируси или отрови. Токсичното вещество се поставяше в микроскопични топчета. Това бяха метални сфери със захарно покритие и многобройни дупки по повърхността. Инжектираха се с помощта на чадър, писалка или друг остър предмет. На организма бяха нужни от няколко минути до един-два часа да разтопи захарното покритие. Това даваше време на убиеца да се измъкне. Ако този човек беше инжектиран, явно намерението не е било да умре от вируса. Той е бил използван, за да изкара колегите си на открито. Засадата при болницата беше добре организирана.
Точно като засадата, при която беше убит съпругът й в Чечения, помисли си тя. Той й беше съпруг, любовник, учител и най-близък приятел. Всичко това свърши, когато Виктор беше убит в една студена, тъмна и пуста планинска местност.
Той беше успял да проникне в силите на чеченските муджахидини. В продължение на седем месеца успя да се снабди с непрекъснато сменящите се радиочестоти, на които различните бунтовнически групи поддържаха връзка помежду си. Той ги записваше и оставяше информацията, за да бъде намерена от някой агент на КГБ, който я изпращаше по радиото в Москва. Но един агент беше проявил идиотска немарливост. Беше объркал честотата, която трябваше да използва, с тази, за която докладваше. Вместо да се свърже със своите началници, той отправи радиосигнала право в един от бунтовническите лагери. Разузнавачът на КГБ беше заловен, измъчван, за да измъкнат информация от него, и убит. Той не познаваше Виктор по име, но знаеше в коя група е проникнал съпругът й и кога е пристигнал. За лидерите на бунтовниците не беше трудно да се сетят кой е руският агент. Виктор винаги оставяше информацията си под някоя скала, върху която поставяше ясен знак, за да бъде намерена. Когато една нощ беше на пост, беше повален на земята от десет мъже и отведен в планината. Там ахилесовите му сухожилия бяха прерязани, както и китките на ръцете. Преди да може да пропълзи, за да потърси помощ, Виктор загина от загуба на кръв. Последното си съобщение за нея беше изрисувал върху дънера на едно дърво със собствената си кръв. Беше малко сърце, в което беше изписал инициалите на жена си.
Мобилният телефон на Одет тихо иззвъня. Тя го взе от шкафа в кухнята и се обърна с гръб към госта си. Говореше тихо, за да не го събуди.
— Да?
— Мисля, че открихме къде се намира Харпунджията.
Това изостри вниманието на Одет.
— Къде?
— В един хотел недалеч от теб — каза Орлов. — Сега се опитваме да разберем коя е стаята му.
Одет бързо отиде до леглото. Всяка вечер, когато си тръгваше от полицейския участък, беше длъжна да оставя револвера си в службата. Но в нощното си шкафче държеше резервен пистолет. Беше винаги зареден. Една жена, която живееше сама, трябваше да бъде предпазлива, а една агентка в чужбина или у дома — още повече.
— Каква е задачата? — попита Одет.
— Да бъде ликвидиран — каза Орлов. — Не можем да рискуваме и да го оставим да се измъкне.
— Разбрано — каза спокойно тя.
Вярваше в работата, която вършеше, в това, че защитава интересите на страната си. Не се притесняваше да убива, щом като по такъв начин щеше да бъде спасен животът на други хора. Човекът, когото беше убила преди няколко часа, не означаваше за нея нещо повече от някой, с когото се беше разминала на улицата.
— След като решим кой от гостите на хотела може да е Харпунджията, ти ще трябва да го посетиш — каза Орлов. Останалото ще зависи от това как ще постъпи той, как ще действа. Какво ще прочетеш в очите му. Сигурно ще е взел душ, но ще изглежда уморен.
— Копелето, изглежда, е имало доста работа — рече Одет. — Мога да позная, когато един мъж се чувства изморен.
— Има вероятност той да не отвори вратата за някой от персонала на хотела — продължи Орлов. — Ако се представиш за камериерка или човек от охраната, това може само да го накара да бъде нащрек.
— Така е — каза тя. — Ще намеря начин да вляза и да го изненадам.
— Разговарях с нашия човек, който изготвя портрети на интересуващи ни лица — каза Орлов. — Ако успееш да влезеш при него, той сигурно ще изглежда много спокоен, дори учтив и готов да ти окаже съдействие. Може да се опита да те подкупи или да те накара да се почувстваш по-уверена. Може да се опита да отвлече вниманието ти, за да те нападне. Не го слушай какво говори. Преценявай сама и си свърши работата. Няма да се изненадам, ако той има подготвени предварително няколко капана. Може да е сложил газов патрон във вентилационната тръба, да е поставил взривно устройство някъде или магнезиева светкавица, за да те заслепи. Може да я е свързал с ключа за осветлението или с дистанционно в петата му, може да е нещо, което би могъл да активира, докато си връзва връзката на обувката. Не знаем достатъчно за него, за да бъдем сигурни какви мерки може да е взел в стаята за сигурността си.
— Всичко ще бъде наред — увери го Одет. — Ще го открия и ще го неутрализирам.
— Бих искал да можех да те посъветвам да отидеш с отряд полицаи — рече, извинявайки се, Орлов. — Но това не е за препоръчване. Един вик, шумът от приближаващи се коли, всяко нещо, което му се стори необичайно, може да събуди подозрението му. Харпунджията може дори да усети присъствието им. Ако това стане, може да се измъкне преди дори да успееш да стигнеш до него. Сигурен съм, че внимателно е подготвил пътищата си за бягство. А може да се опита да вземе и заложници.
— Разбирам — рече Одет. — Добре, в кой хотел е Харпунджията?
— Преди да ти кажа това, разкажи ми как е твоят гост? — попита Орлов.
— Спи — отговори тя. Погледна към мъжа в леглото. Той лежеше по гръб, с ръце, изпънати отстрани на тялото. Дишаше бавно и тежко. — Каквото и да е заболяването му, сигурно е причинено изкуствено — каза тя. — Вероятно чрез инжекция.
— Как е температурата?
— Мисля, че спадна малко. Ще се оправи.
— Добре — рече Орлов. — Събуди го.
— Господине? — Заповедта направо я изуми.
— Искам да го събудиш — каза й Орлов. — Ще го вземеш с теб.
— Но това е невъзможно — протестира Одет. — Не знам дори дали американецът може да се държи на краката си.
— Ще се държи — каза Орлов. — Трябва.
— Господин генерал, това няма да ми бъде от помощ…
— Няма да те изправя срещу Харпунджията без подкрепата на някой опитен човек — рече Орлов. — Знаеш как се постъпва в такива случаи. Трябва да го направиш.
Одет поклати глава. Тя знаеше как се постъпва. Виктор я беше научил. Петите на човека се изгаряха със запалени клечки кибрит. Това се правеше не само за да бъде разбуден болен или човек, изпаднал в безсъзнание от мъчения. Болката го държеше буден и нащрек, докато вървеше.
Одет отново поклати глава. По принцип оперативният агент действаше самостоятелно. Това, което се беше случило с Виктор, показваше само колко опасно е да се работи с друг, дори и за кратко. Дори американецът да се чувстваше добре, тя пак не беше сигурна дали би искала да има партньор. А болен, той щеше да й бъде повече в тежест, отколкото в помощ.
— Добре — каза Одет. Тя обърна гръб на американеца и се отправи към кухнята. — Къде е той?
— Според нас Харпунджията е в хотел „Хаят“ — каза й Орлов. — В момента се опитваме да влезем в компютъра на администрацията. Ще ти съобщя, ако научим нещо оттам.
— Ще бъда там след десет минути — обеща Одет. — Има ли нещо друго, генерале?
— Само това — каза Орлов. — Никак не ми се ще да те изпращам срещу този човек. Искам и двамата да бъдете много предпазливи.
— Ще внимаваме — увери го Одет. — Благодаря.
Тя затвори и окачи мобилния телефон на колана си. Взе пистолета и един кобур за захващане през
