неадекватни и нелогични решения от страна на президента през последните няколко седмици?
Репортерите щяха да се възползват максимално от нея. Худ беше уверен в това. Пресата щеше лесно да бъде манипулирана с подобна история. Особено пък ако тя идва от такъв надежден източник като Джак Фенуик.
Сега Худ беше уверен, че в тази работа не участваха само Фенуик и Гейбъл.
Там, в Овалния кабинет, вицепрезидентът беше застанал на тяхна страна. Кой щеше да спечели най- много, ако сам президентът, а вероятно и избирателите бъдат убедени, че той не е в състояние да ръководи страната във време на криза? Разбира се, че това ще бъде човекът, който ще поеме поста му.
— Генерал Орлов, има ли някакви сведения за хората ни, които са по петите на Харпунджията? — попита Худ.
— И двамата се намират в хотела, в който той е отседнал — отвърна Орлов. — Сега се готвят да го нападнат.
— Да го ликвидират ли, или да го заловят?
— Не разполагаме с достатъчно хора, за да го заловим — каза Орлов. — Истината е, че нямаме достатъчно хора да се справим и със задачата за ликвидирането му. Изправени сме пред голям риск, Пол.
— Разбирам — каза Худ. — Генерале, информацията, че иранската петролна платформа е била нападната от иранци сигурна ли е?
— Докато частите от телата им не бъдат събрани и те не бъдат идентифицирани, бих могъл само да кажа, че това е много вероятно — рече Орлов.
— Добре — каза Худ. — Ще предам тази информация на президента. Съветниците му го карат да прибегне до военна сила. Явно трябва да го убедим да изчака.
— Съгласен съм — каза Орлов. — Нашите въоръжени сили също са приведени в бойна готовност.
— Обади ми се, ако успееш да узнаеш още нещо — каза Худ. — Благодаря ти, генерале. Много ти благодаря.
Той затвори телефона. Изскочи от залата и се затича по покрития с килим коридор към Овалния кабинет. От стената го погледнаха рисуваните портрети на президента Удроу Уилсън и първата дама Едит Болинг Уилсън. Тя беше управлявала добре страната през 1919, когато съпругът й беше получил удар. Беше се грижила за здравето му и беше защитавала по най-добрия начин интересите на държавата, без да използва това за собственото си издигане. Сега дали сме станали по-корумпирани от онова време? Или пък границата между доброто и злото вече беше напълно заличена? Могат ли добродетелни цели да оправдаят незаконни средства за постигането им?
Така човек можеше да полудее. Худ разполагаше с информация и с убедителен, много вероятен сценарий. Беше накарал Фенуик да пребледнее, когато му беше казал, че Харпунджията е бил заловен. Обаче нямаше доказателство, а без него не виждаше как щеше да убеди президента да не избързва и да прояви по-голяма предпазливост, независимо от това как ще постъпи Иран. Малко вероятно беше да разчита на помощ от Съвета на началник-щабовете. Вече 20 години военните изгаряха от желание да получат законно основание да си го върнат на Техеран.
Зави зад ъгъла и стигна до Овалния кабинет. Офицерът от охраната, който беше на пост пред вратата, го спря.
— Трябва да видя президента — каза му Худ.
— Съжалявам, сър, трябва да си вървите — настоя младият човек.
Худ извади значката, която висеше на врата му.
— Имам достъп на синьо ниво — каза той. — Мога да влизам тук. Моля ви, почукайте и кажете на президента, че съм тук.
— Сър, това няма да ви помогне — каза човекът от президентската охрана. — Съвещанието беше преместено долу.
— Къде? — попита Худ. Обаче вече знаеше.
— В залата за извънредни ситуации.
Худ се обърна и изруга. Фенуик беше прав, като беше казал, че ще му попречи да види президента. Единственият начин да влезе долу беше да разполага със значка за следващото ниво, което беше червено. Всеки с такова ниво можеше да влезе вътре. Фенуик го беше изиграл.
Худ се върна в правителствената зала. Продължаваше да държи в ръка мобилния телефон и да почуква с него отворената си длан. Прииска му се да захвърли проклетото нещо. Не можеше да се обади на президента по телефона. Обажданията в залата за извънредни ситуации минаваха през различен номератор от останалите телефонни номера в Белия дом. Той нямаше разрешение за пряко избиране, а Фенуик сигурно се беше погрижил да се попречи на всякакви опити от страна на Худ да се обади по телефона в залата за извънредните ситуации. Худ беше свикнал с подобни предизвикателства и забавяния. Но винаги беше имал достъп до нужните му хора, за да може да разговаря с тях и да ги убеди. Дори когато терористите превзеха Съвета за сигурност на ООН, пак имаше начини да се влезе вътре. Бяха му нужни само решителност и подходящи хора, за да го направи. Не беше свикнал да бъде напълно изолиран като сега. Беше ужасно изнервящо.
Спря се и погледна към портрета на Удроу Уилсън, а после и към този на госпожа Уилсън.
— Мамка му — изруга Худ.
Погледна към телефона си. Може би пък не беше толкова изолиран, колкото си мислеше.
Пак хукна по коридора и се върна в правителствената зала. Беше готов да се обзаложи, че имаше един канал, който Фенуик не беше затворил.
Не би могъл, дори и да искаше.
Царицата винаги побеждава офицера.
51.
Баку, Азербайджан
Вторник 11,09 часа
Когато вървеше по коридора, Одет се безпокоеше за две неща.
Едното беше, че може би бърка самоличността на човека в стая номер 310. Можеше той да не е Харпунджията. Орлов й беше описал само в общи линии как изглежда той. Обаче беше добавил, че е вероятно да е променил външността си. Представяше си го като висок, с орлов нос, злобен поглед и дълги пръсти. Щеше ли да се поколебае да стреля, ако на вратата се покажеше някой не толкова висок и набит, със сини очи, добродушно изражение и къси пръсти? А това нямаше ли да му даде възможност да стреля пръв?
Един невинен човек би трябвало да излезе и да каже „здравейте“, каза си тя. Харпунджията можеше да постъпи така, за да отклони вниманието й. Тя трябваше да стреля първа който и да беше вътре.
Другата причина за безпокойство беше въпросът за доверието. Мислеше си за нежеланието, което беше усетила в гласа на Орлов. Запита се за какво беше повече загрижен. Че нещо можеше да й се случи или че Харпунджията можеше да избяга? Вероятно и двете. Въпреки че се опита да се окуражи, като се закани наум, че
Одет и Дейвид се бяха разбрали тя да започне спора. Тя трябваше да отвори вратата и да влезе вътре. Затова сама трябваше да прецени кога да го направи. Двамата минаха покрай стая 314. Одет държеше ключа в лявата си ръка. Пистолетът все още беше в дясната й ръка под сакото, което беше преметнала върху нея. Батат държеше автоматичния нож край бедрото си. Стори й се по-съсредоточен от преди. Това не я учудваше.
С нея беше същото.
Минаха покрай стая 312.
Одет се обърна към Батат.
— Защо спираш? — попита го тя. Стараеше се да не говори много високо, но все пак достатъчно, за да я чуе Харпунджията. Тонът й беше нормален, разговорен.
— Какво искаш да кажеш с това „защо спирам“ — запита в отговор той.
