Разделяй и владей

— Ето го там — каза Батат и посочи с ръка.

Одет се приближи още повече и погледна.

— Виждаш ли го? — попита Батат. — Онзи с бялата риза и сините дънки, който носи черна раница в ръка.

— Виждам го — каза Одет.

— Това е човекът, когото видях в стаята — рече той.

Значи това е Харпунджията, помисли си Одет. В отдалечаващата се бавно от хотела фигура на чудовището нямаше нищо необикновено. Обаче в непринуденото му държане имаше нещо още по-зловещо. От пожара, който беше предизвикал, за да прикрие бягството си, можеха да загинат хора. Него обаче не го интересуваше. На Одет й се прииска да го застреля оттам, където беше застанала.

— Нарочно върви бавно, за да не привлича вниманието — каза Батат. Той й върна пистолета. Дишаше тежко и с мъка се държеше на крака.

— Имаш достатъчно време да го настигнеш и да го застреляш.

— Ами ти?

— Аз само ще те забавя — каза той.

Одет се поколеба. Преди час тя не искаше той да участва в тази работа, а сега се чувстваше така, сякаш го изоставяше.

— Губиш ценно време — рече Батат. Той леко я бутна и се отправи към вратата. — Тръгвай. Аз ще сляза по стълбите и ще се опитам да се добера до посолството. Ще видя какво мога да направя оттам.

— Добре — съгласи се тя, обърна се и изтича към вратата.

— Той ще е въоръжен! — викна след нея Батат. — Не се колебай!

Тя махна с ръка, за да му покаже, че го е чула, и излезе навън.

Коридорът се пълнеше с пушек. Няколко от гостите на хотела се бяха скупчили там, за да видят какво става. Започваха да пристигат хора от обслужващия персонал и от охраната. Те поведоха всички към стълбището.

Одет каза на един от охраната, че в стая номер 312 има човек, който се нуждае от помощ. После хукна по стълбите.

След по-малко от минута беше на улицата. Паркингът беше от другата страна на сградата. Затича се нататък.

Харпунджията беше изчезнал.

52.ВашингтонВторник, 3,13 часа

Пол Худ се върна в правителствената зала и затвори вратата след себе си. Пое дълбоко въздух, за да се успокои. В стаята миришеше на кафе. Беше доволен. Така миризмата на измяната се чувстваше по-слабо. След това Худ извади пейджъра си, потърси един номер и отиде до телефона, за да го набере. Не искаше да го прави, но трябваше. Това беше единственият начин, който му идваше наум, за да попречи на очертаващия се държавен преврат.

При второто позвъняване отсреща някой вдигна телефона.

— Ало? — каза гласът.

— Меган, обажда се Пол Худ.

— Пол, къде си? — попита първата дама. — Безпокоях се…

— Намирам се в правителствената зала — каза той. — Меган, слушайте. Фенуик определено е замесен в някакъв заговор. Имам чувството, че той, Гейбъл и някой друг участват в тази работа, която има за цел да злепостави президента.

— Защо някой ще иска да изкара мъжа ми, че не е с всичкия си? — попита тя.

— Защото са пуснали в действие план за конфронтация с Иран и Русия за Каспийско море — каза Худ. — Ако успеят да убедят президента или обществеността, че той не е в състояние да се справи с положението, той ще трябва да подаде оставка. Тогава новият президент или ще разшири войната, или — което е по- вероятно — ще я прекрати. Това ще му спечели точки пред народа и пред Иран. Може би при подобна ситуация ще си поделим с иранците петролните кладенци, които сега принадлежат на Азербайджан.

— Пол, това е чудовищно — каза Меган. — Вицепрезидентът участва ли?

— Възможно е — каза Худ.

— И те очакват нещата да се развият според плановете им, така ли?

— Меган, те са много близо до такъв развой на събитията — каза Худ. — Обстановката в Каспийския район става все по-напрегната и са прехвърлили съвещанията от Овалния кабинет в залата за извънредни ситуации. Нямам право да влизам там.

— Ще се обадя по личния телефон на Майкъл и ще го помоля да те приеме — рече Меган.

— Това няма да е достатъчно — отвърна Худ. — Искам да направите нещо друго.

Меган го попита какво точно и той й каза.

— Добре — рече тя, когато той свърши. — Дай ми само пет минути.

Худ затвори телефона.

Това, което предлагаше, беше потенциално опасна тактика както за него, така и за първата дама и при най-добро стечение на обстоятелствата нямаше да бъде приятно, но беше необходимо.

Худ огледа залата.

Ситуацията беше различна от тази, когато трябваше да освободи дъщеря си. Тогава той беше действал инстинктивно. Трябваше да предприеме нещо, ако искаше тя да оцелее. Нямаше друг избор.

Сега беше друго.

Опита се да си представи какви решения са вземани в тази стая през вековете — решения за обявяване на войни, за депресии, за човешки права и външна политика. Всяко от тях се беше отразило на историята в по-малка или по-голяма степен, но по-важното беше дали са били правилни или погрешни. Всички са изисквали поемането на отговорност. Някой е трябвало да повярва, че е взел правилното решение, трябвало е да рискува всичко, като се започне от кариерата и се стигне до националната сигурност и живота на милиони хора.

Худ имаше намерение да вземе точно такова решение.

Имаше една поговорка, която помнеше още от класната стая в гимназията, където баща му преподаваше гражданско право. Тя беше подходяща за случая: „Първите грешки са на тези, които са ги извършили, а вторите на тези, които са ги разрешили.“ Когато Худ излезе от заседателната зала, той не чувстваше тежестта на решението, което беше взел, нито опасността, която криеше то.

Чувстваше само, че има привилегията да служи на страната си.

53.Баку, АзербайджанВторник, 11,15 часа

На Морис Чарлс много отдавна не му се беше налагало да се спасява с бягство от тайна квартира. Беше бесен, че трябваше да бяга от място, което внимателно беше подготвил. Но най-вече го беше яд, че трябваше да бяга от някого или от нещо. В момента за него дори нямаше значение как този някой беше открил къде се намира. От акцента им можеше да се заключи, че натрапниците бяха рускиня и американец. Може би Москва и Вашингтон го бяха проследили, без той да знае. Вероятно някъде беше допуснал грешка или я беше направил някой от помощниците му.

Чарлс не вярваше, че двойката беше попаднала там случайно. Когато се регистрираше, беше взел и двата ключа от стая 310. На рецепцията нямаха трети ключ. Когато ключът щракна в ключалката, той се събуди и разбра, че нещо не е наред. Освен това Чарлс видя краката на жената и я чу да говори, когато влезе. Всичко в нея говореше, че е много предпазлива. Ако тя наистина мислеше, че това е нейната стая, щеше да влезе направо вътре и да светне лампата. Жените винаги бързат да докажат, че са били прави.

Въпреки че беше ядосан, Чарлс не се поддаде на гнева. Първата му задача беше да прикрие следите си, за да може да се измъкне. Това означаваше да ликвидира двойката, влязла в неговата стая. Дори и не помисли да се обади на убийците, които беше използвал предишната нощ. Не искаше да се знае, че беше изпаднал в беда. Това щеше да бъде лошо за репутацията му и за бизнеса. Беше огледал добре краката на