Разделяй и владей

двойката и панталоните им. Това беше достатъчно, за да ги разпознае. С него бяха пистолетът и ножът му. Нямаше да доживеят до обяд.

Чарлс беше изминал половината път от паркинга, преди да се обърне. Ако двойката го наблюдаваше от прозореца, той искаше те да го видят. Искаше да се спуснат по стълбите, за да му попречат да избяга. Така по-лесно щеше да ги забележи и щеше да разбере дали имат подкрепление. Ако се бяха обадили за помощ, след минути паркингът щеше да се изпълни с коли и хора. Ако това не станеше, той можеше да ги ликвидира и да напусне града с влак, както беше планирал.

След като даде на двойката възможност да го види, Чарлс се отправи обратно към хотела. Влезе през страничната врата, която водеше до редица магазини. Чуха се сирени на приближаващи пожарни коли, но полицейски не се виждаха. Това не означаваше, че Чарлс може да бъде спокоен, но му подсказваше, че жената и мъжът действат без непосредствена подкрепа в хотела. Беше лесно да се скрие в тълпата, която бягаше от пожара. Но първо трябваше да се справи с натрапниците.

54.ВашингтонВторник, 3,17 часа

При управлението на Хари Труман Белият дом буквално беше съборен и изграден отново заради лошото състояние на вековните дървени греди и вътрешните стени. Семейство Труман се беше преместило в Блеър Хаус на отсрещната страна на улицата и от 1948 до 1952 година бяха издигнати нови основи, а прогнилите дървени греди бяха заменени със стоманени. Подземната част също беше разширена значително, за да се отвори повече място. Всъщност то беше нужно, за да се направят скривалища за президента и неговия екип, както и за техните семейства в случай на ядрено нападение. През годините подземието беше тайно разширено. В него имаше кабинети, командни и здравни пунктове, наблюдателни постове и фитнес зали. Сега то беше на четири нива, които слизаха до 50 метра под земята. До всичките четири нива под земята можеше да се стигне с два асансьора. И двата бяха разположени в източното и в западното крило. Асансьорът в западното крило се намираше в западна посока, недалеч от личната столова на президента, в един ъгъл по средата между Овалния кабинет и кабинета на вицепрезидента. Беше малък, с дървена ламперия и побираше до шест души. Достъпът до асансьора беше чрез пръстови отпечатъци. За тази цел от дясната страна на вратата имаше малко зелено око. Тъй като фитнес залите бяха долу под земята, всички членове на президентското семейство имаха достъп до асансьора.

Худ отиде при кабинета на вицепрезидента и остана да чака отвън. Малко по-далеч в дъното на коридора седеше агент от охраната. Кабинетът на вицепрезидента беше близо до правителствената зала, където старият Бял дом се свързва с по-новото, построено преди век, западно крило.

Худ постоя там не повече от минута, когато Меган Лорънс пристигна. Първата лейди беше облечена в средно къса бяла пола, червена блуза и син шал. Нямаше почти никакъв грим. От побелялата й коса кожата на лицето й изглеждаше по-тъмна. Агентът от охраната й пожела добро утро, когато тя мина покрай него. Меган се усмихна на младия човек и продължи, хващайки Худ под ръка.

— Благодаря, че дойдохте — каза той.

Меган сложи ръка на рамото му и се обърна към асансьора. Трябваше да бъде плътно до Худ и да говори тихо, защото агентът беше зад тях.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

— Няма да е лесно — призна Худ. — Още в Овалния кабинет президентът беше много активен. Ако е имал някакви съмнения за способностите си да действа, това, което Фенуик и другите се бяха постарали да направят, е за него най-доброто лекарство. Криза. По-добро от това не биха могли да измислят. Изглежда, че президентът до голяма степен вярва в това, което му казва Фенуик. Той има нужда точно от това. То му помага да се чувства по-уверен.

— Да — каза първата дама, — но всичко това са лъжи.

— Уверен съм, че е така — каза Худ, — но проблемът е, че нямам твърди доказателства.

— В такъв случай кое те кара да смяташ, че те лъжат? — попита първата дама.

— Блъфирах пред Фенуик, когато бяхме сами в правителствената зала. Казах му, че сме заловили терориста, организирал операцията в чужбина. Уведомих го, че той се кани да ни каже за кого е работил, имайки предвид Фенуик. Тогава ми каза, че никога няма да мога да отида с тази информация при президента.

Стигнаха до асансьора. Меган леко натисна с палец зеленото око. Чу се слабо бръмчене.

— Фенуик ще отрече, че те е заплашвал — каза тя.

— Разбира се, че ще отрече — отвърна Худ. — Точно затова сте ми нужна, за да отклоните президента от съвещанието. Кажете му, че трябва да го видите за пет минути. Ако аз го направя, Фенуик и хората му ще ме разкъсат, но на вас нищо не могат да ви направят. Това би настроило президента срещу тях.

— Добре — съгласи се Меган.

Вратата на асансьора се отвори. Първата дама и Худ влязоха вътре. Тя натисна бутона П-1 — подниво първо. Вратата се затвори и асансьорът тръгна.

— Долу има часовой — каза тя. — Той ще трябва да се обади за идването ни. Аз нямам достъп до залата за извънредни ситуации.

— Знам — отвърна Худ. — Да се надяваме, че някой друг вместо Фенуик или Гейбъл ще вдигне телефона.

— И какво ще стане, ако остана сама със съпруга си? — попита Меган. — Ще го извикам, а после?

— Кажете му какво сте забелязала през последните няколко седмици — каза Худ. — Разкажете му честно от какво се страхуваме — че Фенуик го манипулира. Дайте ми време, дори ако това бъдат само два или три часа. Нужни са ми, за да се сдобия с доказателство за спиране на войната.

Асансьорът спря, вратата се отвори. Навън коридорът беше ярко осветен. Стените бяха бели и на тях бяха окачени портрети на видни американски военни, картини от известни битки от времето на революцията до наши дни. Залата за извънредни ситуации се намираше в края на коридора, зад две черни двойни врати. Пред нея на пост стоеше млад, рус морски пехотинец с детско лице, който беше седнал зад бюро вдясно от асансьора. Върху бюрото имаше телефон, компютър и нощна лампа. На метална поставка от лявата му страна имаше няколко монитора.

Часовоят стана и погледна към Худ и Меган.

— Добро утро, госпожо Лорънс — каза той. — Не сте ли подранила за плуването? — рече часовоят и се усмихна.

— Напротив, закъсняла съм, ефрейтор Кейн — каза тя и му се усмихна. — Това е моят гост г-н Худ. Не съм дошла да плувам.

— И аз така си помислих — отвърна той. Часовоят погледна към Худ. — Добро утро, сър.

— Добро утро.

— Ефрейтор, бихте ли позвънили по телефона на президента? — рече Меган. — Кажете му, че искам да говоря с него лично.

— Разбира се — отвърна часовоят. Вдигна телефона и набра номера на залата за извънредни ситуации.

Худ не се молеше често, но сега усети, че се моли някой друг, а не Фенуик и хората му, да вдигне телефона. След малко часовоят каза:

— Първата дама е тук и иска да види президента. — Известно време мълча, а Худ и Меган стояха неподвижни в притихналия коридор. Единственият звук беше едва доловимото бръмчене на мониторите. След миг часовоят вдигна очи. — Не, сър — каза той, — тя е с един господин. Господин Худ. — Ефрейторът пак замълча. Това не беше добър признак. Само някой от хората на Фенуик би задал такъв въпрос.

След няколко секунди часовоят каза:

— Да, сър — и затвори. Надигна се и погледна първата дама. — Съжалявам, госпожо. Казаха ми, че съвещанието не може да се прекъсва.

— Кой го каза? — попита тя.

— Господин Гейбъл.

— Господин Гейбъл се опитва да попречи на господин Худ да предаде важно съобщение на президента — каза Меган, — съобщение, което може да предотврати война. Трябва да се видя със съпруга си.