гърдите. Бялата му риза вече беше прогизнала от кръв.
— Радвам се, че тръгна след него — каза Батат. Извади носна кърпичка от джоба си и я притисна до раната си.
— Не успях да го настигна — каза Одет и се изправи. — Изгубих го. Но си помислих, че може да се върне обратно, за да прикрие следите си. Знаех кого от двама ни би могъл да разпознае.
Точно в този момент една прислужница във фоайето видя тялото и изпищя. Батат погледна нататък. Тя сочеше към тях и викаше за помощ.
Одет заобиколи трупа, за да помогне на Батат да се изправи на крака.
— Да се махаме оттук — каза бързо тя. — Хайде. Колата ми не е далеч…
— Почакай — рече Батат. Той се наведе над тялото на Харпунджията и започна да сваля презрамките на раницата. — Помогни ми да сваля това. Вътре може да има доказателства, които можем да използваме, за да разберем кои са съучастниците му.
Батат се изправи, като се подпираше на телефонната будка, а Одет преряза презрамките на раницата. След това подхвана Батат през рамо и го поведе по коридора.
Наближиха вратата и тогава някой извика след тях.
— Стой! — изкрещя един мъж.
Батат и Одет се обърнаха. Възрастен мъж от охраната на хотела беше застанал точно до телефонните будки. Одет остави Батат да се подпре на витрината на един от магазините и извади от задния си джоб полицейската карта. Показа я на човека от охраната.
— Аз съм Одет Колкер от трети отдел на градската полиция — каза тя. — Мъжът на пода е издирван терорист. Той предизвика пожара в 310-а стая. Погрижете се стаята да се запечата. Ще заведа партньора си до болницата, за да се погрижат за него, и след това ще се върна.
Одет не изчака отговора на мъжа и пристигането на някой друг от охраната. Обърна се и помогна на Батат да излязат от сградата.
„Добре се справи, каза си Батат. Повери на човека задача, накара го да се чувства важен, за да не им пречи.“
Свежият въздух и слънчевата светлина помогнаха на Батат малко да се съвземе. Беше сигурен, че това ще е последното му усилие. Чувстваше краката си като гумени и с мъка държеше главата си изправена. Добре, че поне вратът му не кървеше силно. Кърпичката задържаше кръвта.
Едва когато минаха през паркинга и заобиколиха хотела, една мисъл прониза съзнанието му. Одет го беше направила. Тя не само беше спасила живота му, но беше ликвидирала Харпунджията. Беше убила терориста, успял да се измъкне от преследването на всички европейски главни разузнавателни служби. Беше горд с малкото си участие в тази работа. Единственото неприятно нещо беше, че Одет вероятно нямаше да може да остане в Баку след случилото се. То трудно можеше да бъде обяснено на нейните началници. Ако Харпунджията имаше съучастници, те можеше да започнат да я търсят. Може би за нея беше време да смени самоличността си.
Пет минути по-късно Батат седеше в колата на Одет. Те потеглиха към американското посолство. Разстоянието беше кратко, но имаше нещо, което не можеше да чака. В скута на Батат беше раницата на Харпунджията. На гърба й имаше малка заключалка. Той взе ножа на Одет и я отвори. Погледна вътре.
Имаше документи и един телефон „Зед-4“. Беше работил с такъв, когато беше в Москва. Бяха по- компактни и по-усъвършенствани от американския им прототип „Тас-Сатс“.
Батат извади телефона от кутията. На него имаше табло с азбучник и няколко други бутона. Над тях се виждаше малък екран от течни кристали. Той натисна бутона отдясно на екрана. Заради Харпунджията надписите бяха на английски.
За първи път, откакто беше пристигнал в Баку, Дейвид Батат направи нещо, което отдавна не беше правил.
Той се усмихна.
56.
Вашингтон
Вторник, 4,27 часа
Залата за извънредни ситуации беше просторно помещение с нисък таван, бели стени и флоуресцентни лампи, които хвърляха мека светлина. По средата имаше конферентна маса, а покрай три от стените бяха наредени столове. Към облегалките на столовете бяха монтирани компютърни монитори. Те осигуряваха на съветниците най-новата информация. На четвъртата стена беше монтиран телевизионен монитор, дълъг два метра и половина, с изключителна яснота на изображението. Той беше свързан с Националното бюро за разузнаване. На него можеха да се показват предавани чрез сателит образи в реално време с възможност за увеличение на предметите почти до един метър. Повечето от тези високотехнологични подобрения бяха направени през последните четири години и за тях беше използвана част от над двата милиарда долара, които бяха отпуснати за изграждане към Белия дом на съоръжения за спортуване, включително плувен басейн и тенис корт.
Худ и първата дама влязоха през вратата, която се намираше под големия телевизионен екран. Началник-щабовете на сухопътните, военноморските и военновъздушните сили и командващият корпуса на морските пехотинци бяха насядали от единия край на масата заедно с председателя на Съвета на началник-щабовете генерал Отис Бърг по средата. Той беше грамаден, широкоплещест мъж, наближаващ шестдесетте. Беше с бръсната глава и стоманеносиви, пронизващи очи, нагледали се на битки и политическа бюрокрация. Зад началник-щабовете седяха техните помощници. От другия край на масата бяха президентът, вицепрезидентът, шефът на АНС Фенуик, началникът на президентската канцелария Гейбъл и заместникът на съветника по въпросите на националната сигурност Дон Роднър. Ако се съди по напрегнатото изражение на лицата им, или съвещанието вървеше трудно, или прекъсването не им се нравеше, а може би и двете.
Няколко членове на Съвета на началник-щабовете не скриха изненадата си от появата на Худ и първата дама. Подобна беше и реакцията на президента. Той се канеше да стане, за да отиде в съседния кабинет и да разговаря със съпругата си. Хвърли смразяващ поглед на Меган и Худ, а после пак на Меган. Двамата спряха при началото на масата.
— Какво става? — попита президентът.
Худ погледна към началник-щабовете, които до един го гледаха с нетърпение. Не можеше да каже дали бяха изнервени от появата му, или от обсъждания проблем. Знаеше само, че не разполага с много време да изложи доводите си.
— Сър — каза Худ, — има все повече доказателства, че нападението срещу иранската петролна платформа не е било извършено от азербайджанци, а от иранци под ръководството на терориста, известен като Харпунджията.
Президентът се облегна в стола си.
— Защо? — попита той.
— За да може Иран да оправдае изпращането на свои бойни кораби в района и да завладее колкото може повече петролни находища — рече Худ.
— И да се изложи на риска от военна конфронтация със Съединените щати? — попита президентът.
— Не, сър — отвърна Худ. Той погледна към Фенуик. — Мисля, че има споразумение Съединените щати да не се намесват. После, когато напрежението спадне, ние просто ще купуваме петрола си от Техеран.
— И кога е било постигнато това споразумение? — попита президентът.
— Вчера, в Ню Йорк — отвърна Худ. — Вероятно след преговори в продължение на много месеци.
— Имаш предвид посещението на Джак в иранското представителство? — попита президентът.
— Да, сър — отговори Худ.
— Господин Фенуик не е бил упълномощен да дава подобно обещание — отбеляза президентът. — Ако го е направил, то е невалидно.
— Може и да е, ако вие вече не сте на този пост — каза Худ.
— Това е смехотворно! — обади се Фенуик. — Аз бях в иранското представителство, за да се опитам да разширя нашите източници за разузнаване в Близкия изток. Вече обясних, че мога да го докажа документално. Мога да кажа с кого съм се срещал и кога.
— Всичко това е част от една голяма лъжа — рече Худ.
