офицер от НЦРКС.
— Я давай направо — каза му Роджърс. — Пол ще ми заповяда да не се включвам в операцията?
— Не съм го дискутирал с него — каза Хърбърт. — Какъв е смисълът? Ти и преди си нарушавал заповедите му.
— Така е — потвърди Роджърс. — Попречих на ядреното изпепеляване на Токио, ако си спомням правилно на моята напреднала възраст.
— Да, наистина го направи — отвърна Хърбърт. — Но си мислех, че би било от помощ, ако разполагаме с някой на място, който да установи връзка с индийското правителство.
— Изпрати някой от агентите, които ФБР внедри в посолството — предложи Роджърс. — Аз знам, че са там и индийците също го знаят.
— Не мисля така — противопостави се Хърбърт.
— Виж сега, с удоволствие ще говоря с всички официални лица, с които е необходимо — каза Роджърс. Генералът се наведе напред и застана ниско над микрофона. — Слушай, Боб, много добре знаеш срещу какво ще се изправим. Вече прегледах картите. Когато се спуснем над планините, само вятърът ще е достатъчен, за да ни смаже в някоя скала. Рискуваме да загубим някои от хората още преди да сме се приземили.
— Знам — каза Хърбърт.
— По дяволите, ако не трябваше да управляват самолета, щях да накарам индийците от екипажа да скочат с нас. Нека и те помогнат за спасяването на собствената си страна — продължи Роджърс. — Затова дори и не се опитвай да намекнеш, че не трябва да се присъединявам към Ударния отряд в тази операция. Особено пък при този висок залог.
— Майк, аз не мислех за Ударния отряд или за останалия свят — отвърна Хърбърт. — Аз мислех за един стар приятел с очукани от футбола четиридесет и седем годишни колене. Приятел, който би могъл да навреди на Ударния отряд, ако се контузи при приземяването си на твърдия лед.
— Ако това се случи, ще им заповядам да ме оставят там, където съм се приземил — увери го Роджърс.
— Но те няма да го направят.
— Ще го направят — каза Роджърс. — Ще трябва да го направим с всеки ранен. — Той затвори слушалката и направи знак на ефрейтор Хонда да вземе сателитния телефон. После се надигна.
— Веднага се връщам — обърна се той към Огъст.
— Има ли нещо, което трябва да направим? — попита Огъст.
Роджърс го погледна. Огъст се намираше в неловко положение. Роджърс беше един от най-старите и най-близки приятели на полковника. Освен това беше и по-висш офицер. Това беше една от причините, поради които Огъст беше отказал този пост, когато той му беше предложен. На полковника често му беше трудно да намери баланса между тези две взаимоотношения. Сега беше такъв момент. Освен това Огъст знаеше какъв е рискът за приятеля му и екипа.
— Ще ти предам информацията след няколко минути — каза Роджърс, докато се запътваше към пилотската кабина.
С помощта на разнебитените си колене, които бяха готови да наритат нечии задници.
31.
Джудар, Кашмир
Четвъртък, 15:33
В район като Хималаите проблемът на разузнавателните полети при минимална височина беше, че място за грешки нямаше.
От гледна точка на пилота запазването на машината в стабилно състояние беше практически невъзможно. Хеликоптерът се тресеше по двете оси — хоризонталната и вертикалната, а от време на време и по диагоналната. Задържането на хеликоптера във визуален досег с целевата зона също беше проблемно. Често пъти пилотът трябваше да прави внезапни маневри и да се отдалечава на значителни разстояния, за да заобиколи въздушни ями, облаци, запречващи видимостта, снежни виелици. Дори задържането на металната птица във въздуха беше най-доброто, на което човек можеше да се надява. Всяко разузнавателно сведение, сграбчено от наблюдателя, се считаше по-скоро за подарък, отколкото за даденост.
Рон Фрайдей носеше слънчеви очила, за да се предпази от ослепителния блясък на слънцето, и шлем със слушалки, за да може да комуникира с капитан Назир в шумната кабина. Американецът надничаше навън ту през предното стъкло, ту през страничните прозорци на пилотската кабина. В скута на агента лежеше МП5К. Ако откриеха терористите, можеше да се стигне до размяна на изстрели. Надяваше се, че няколко откоса с автомата във въздуха щяха да ги накарат да преустановят стрелбата и да се вслушат в думите. В противен случай той беше подготвен да отстъпи назад и да стреля по един-двама от тях с големия снайпер 1АСЛ. Ако капитан Назир успееше да задържи хеликоптера стабилен, снайперът разполагаше с по-голям обсег от малките оръжия, които терористите вероятно носеха. Когато неколцина от групата паднеха ранени, останалите щяха да бъдат по-склонни да позволят на Фрайдей да се приближи. Особено ако им обещаеше да ги закара с хеликоптера в Пакистан, където щяха да получат медицинско обслужване.
Апу седеше на сгъваем стол в широкото багажно отделение. Това дори не беше истински стол, а по- скоро представляваше пластмасова дъска с панти, върху която беше поставена възглавница. Фермерът се беше протегнал напред и се взираше през стъклото, което разделяше багажното отделение от пилотската кабина. От време на време поглеждаше и през прозореца с тревожно изражение на лицето си. Фрайдей умееше да разгадава израженията на хората. Фермерът не се притесняваше дали ще открие внучката си. В очите му, както и в тъжната извивка на устните му, се четеше отчаяние. Може би Апу беше обхождал планините на младини. Очевидно познаваше и хълмовете отвъд предпланините. Но със сигурност не беше стигал толкова далече, нито пък се беше изкачвал на такава височина. Погледът му за пръв път се рееше по оголените върхове. Никога не беше чувал безспирния рев на вятъра, който заглушаваше мощните 671- киловатови ротори, нито пък беше усещал непоносимия студ, който проникваше през облицованите с брезент метални стени на машината. Фермерът осъзнаваше, че ако не намереха Нанда скоро, шансовете й за оцеляване не бяха добри.
Хеликоптерът продължи към контролираната зона. Никой от пътниците в него не забелязваше терористите. Фрайдей не беше твърде притеснен. Все още не бяха обходили южната част на планинската верига.
Изведнъж се случи нещо неочаквано. Фрайдей чу глас в каската си. Глас, който определено не принадлежеше на капитан Назир.
— Зона три отрицателна — каза далечният пукащ глас. — Повтарям, зона три отрицателна.
Секунда по-късно гласът изчезна.
Фрайдей се увери, че превключвателят на комуникационния панел, който управляваше слушалките, е настроен на „вътрешен“, а не „външен“. Това означаваше, че можеха да комуникират само в рамките на пилотската кабина, но не и с външен човек.
— Кой беше това? — попита Фрайдей.
Назир бавно поклати глава.
— Тази комуникация не идва от контролната кула. — Кормилото силно се тресеше. Той го стискаше здраво с двете си ръце и не искаше да отпуска хватката. — Виждаш ли жълтия бутон под комуникационния панел? — попита той.
— Да — отвърна Фрайдей.
— Това е антената — каза Назир. — Бутни я веднъж, после превключи на външен сигнал.
Фрайдей изпълни указанията. Веднага щом натисна бутона, гласовете се върнаха и бяха много по-ясни. Проверяваха други зони. На малкия зелен радар се появи мигаща точка. Сигналът идваше от северозапад. Фрайдей отново превключи на вътрешна комуникация.
— По-добре да го проверим — каза той.
— Не може да е пакистански спасителен отряд — каза Назир. — Те нямаше да си комуникират на тази честота.
— Знам — отвърна Фрайдей. — Контролираната зона не е далеч от тук. Тревожа се, че това може да е индийски отряд.
— Обхващат различни зони — отбеляза Назир. — Прилича ми на стандартна претърсваща маневра. Да
