планините.
— Вярно е. А радиото?
— Контактувахме с него по една от честотите на НАТО, но не разполагам с координатите у дома.
— Е, можем да проследим обратно назад сигнала и да го открием — каза Хърбърт. — Благодаря. Ще те уведомя, когато имаме повече информация.
Хърбърт прекрати разговора и погледна часовника в компютъра си. Беше шест и половина. Кевин Къстър, директорът по електронни комуникации на Оперативния център, вече трябваше да е в офиса си. Хърбърт се обади.
Къстър беше тридесет и две годишен възпитаник на Масачузетския технологичен институт и далечен роднина на генерал Джордж Армстронг Къстър по линия на брата на генерала, Невин. Военната служба беше традиция в семейство Къстър и Кевин беше прекарал две години в армията, преди да приеме длъжност в ЦРУ. Там работи три години, докато не беше отмъкнат от Боб Хърбърт. Къстър беше хронично най- оптимистичният, най-веселият и най-способният човек, когото Хърбърт беше срещал.
Къстър помоли Хърбърт да изчака, докато му предостави нужната информация. Не му каза „Ще я събера и ще ти се обадя по-късно“, а „Не затваряй. Ще я имаш след секунда“. Така и стана.
— Я да видим — каза Къстър. — Според регистъра на АНС обаждането е с входящи данни 101.736, 123.0 херца, на честота 855. Мога да се свържа с източника на обаждането, ако желаеш.
— Свържи ме — съгласи се Хърбърт.
Секунда по-късно Хърбърт чу иззвъняване.
— Сега ще затварям — каза Къстър. — Има ли нещо друго?
— Всъщност има. Бих искал да се обадиш на Пол Худ и да го прикачиш към този разговор.
Къстър потвърди, че ще го направи. Радиото отново иззвъня. После за трети път. После за четвърти път.
— Боб, какво има? — попита Худ. Звучеше някак замаян. Сигурно и той беше подремнал.
— Двамата с Вийнс току-що видяхме как пакистанската група свали двама мъже от хеликоптер, който очевидно се разби — осведоми го Хърбърт. Радиото иззвъня за пети път. — Опитваме се да потвърдим, че единият от тях е Рон Фрайдей.
— Мислех, че е на път за Джудар — отбеляза Худ.
— Именно — отвърна Хърбърт.
Радиото иззвъня още два пъти, преди някой да отговори. И този някой определено не беше Фрайдей.
— Кой е? — попита женски глас.
— Тук база 855 — каза Хърбърт, използвайки кодовия идентификационен номер. — Кой е там?
— Някой, в чиито ръце са вашето радио и неговият оператор — отвърна жената. — Току-що го спасих от сигурна смърт. Но снизхождението ми може би е само временно.
Акцентът на жената определено принадлежеше към онзи регион. Хърбърт щеше да го определи още по-точно, ако не му пречеше свистящият вятър около нея. Освен това жената беше умна. Каза само, че тя е спасила живота на Фрайдей. Не спомена за останалите от групата или другия мъж, който се беше спуснал от хеликоптера. Беше дала на Хърбърт възможно най-малко информация.
Хърбърт натисна бутона за изключване на звука.
— Пол, предлагам да поговорим с нея — каза той бързо и настоятелно. — Трябва да й съобщим, че Ударният отряд е на път към тях.
— Този канал не е сигурен, нали? — попита Худ.
— Не е — призна Хърбърт.
— Фрайдей вероятно ще й го каже.
— Той е слязъл от индийски хеликоптер. Може би няма да му повярват. Нека да й дам поне обща информация.
— Внимателно, Боб — предупреди го Худ. — Не искам да й казваш кои точно сме ние.
Хърбърт натисна копчето за звука.
— Слушай — обърна се той към жената. — Ние сме от американското разузнаване. Човекът, когото сте заловили, работи за нас.
— Той ми каза, че последното му име е Фрайдей — обади се жената. — Какво е първото му име?
— Рон — отвърна Хърбърт.
— Добре — каза жената. — Какво искате от нас?
— Искаме да се приберете у дома живи. — Хърбърт внимателно претегли следващите си думи, в случай че някой ги подслушваше. — Знаем какво се случи в Шринагар. Знаем какво е извършила вашата група и какво не е извършила.
Нямаше нужда да казва нищо повече. Тя си знаеше останалото. Настъпи кратка тишина.
— Защо искате да ни помогнете? — най-накрая попита жената.
— Защото вярваме, че отмъщението ще бъде жестоко и крайно — информира я Хърбърт. — Не срещу вас, а срещу вашата нация.
— Вашият човек, Фрайдей, знае ли за това? — попита тя.
— Да, знае това и още много неща. И той не е сам.
— Да, спасихме и един стар фермер…
— Не това имах предвид — подчерта Хърбърт.
Отново настъпи тишина. Хърбърт си представи как жената оглежда небесата за други хеликоптери.
— Разбирам — каза тя. — Ще говоря с него. Американско разузнаване, не знам дали мога да взема това радио със себе си — продължи жената. — Ако има още нещо, което трябва да знам, по-добре ми го кажи сега.
Хърбърт се замисли.
— Да, има още нещо — каза той. Говореше високо и ясно, за да е сигурен, че тя няма да пропусне някоя от думите му. — Помагаме ви, защото пасивността би довела до безпрецедентно човешко бедствие. Аз не уважавам терористите.
— Американско разузнаване — каза тя, използвайки фразата, сякаш беше името на Хърбърт. — Нищо не съм изгубила. Ако светът ни беше уважавал преди, нямаше да има нужда от тероризъм.
С тези думи радиовръзката замлъкна.
33.
Връх Канзалуан
Четвъртък, 16:16
Шараб почти не чувстваше пръстите на ръцете си, докато закачаше слушалката обратно на радиото. Въпреки дебелите ръкавици и постоянното движение студът минаваше отвъд границите на всичко, което беше преживявала досега. Когато бяха неподвижни, ръцете й бяха вцепенени като парчета дърво. Когато ги размърдаше и накараше кръвта да циркулира, болката беше изгаряща. Същото бе и със стъпалата й. Очите й бяха пресъхнали от непрестанния вятър. Всяко примигване със скованите от лед мигли беше истинска агония.
Но най-лошата болка все още беше онази вътре в нея. Беше най-силна в моменти, когато мощните ветрове се поуспокояваха, когато поредната надвиснала, стръмна скала останеше зад гърбовете им, а слънцето успяваше да пробие ледената пелена на чудовищния студ. Когато физическото оцеляване преставаше да бъде непосредствена грижа и тя имаше време да се потопи в мислите си.
Шараб беше допуснала да бъде надхитрена от индийските власти. Тя беше разочаровала своята нация, своите хора и своите приближени патриоти. Този провал беше коствал живота на смелия Ишак. И беше довел нейната малка, вярна група до ръба на бездната, до това убийствено бягство. Беше малко вероятно да успеят да прекосят тези планини и да разкажат истината на света — че не Пакистан, а Индия беше отговорна за атаките над индуските обекти.
И все пак Коранът казваше, че „злосторниците не ще нивга преуспеят“. Може би Аллах щеше да й прости. Сякаш самият Той я беше търсил, когато този мъж се спусна от небето. Шараб не харесваше и не вярваше на американците. Те воюваха с мюсюлманите по целия свят и се съюзяваха с Делхи, а не с Исламабад. Но тя не би поставила под въпрос волята на Бог. Щеше да бъде иронично, ако именно този мъж им предложеше спасение.
