колене към задната част. Въжето беше от найлон, дебел четвърт инч, и беше увито около алуминиева макара. Фрайдей откачи края с куката от металната капсула на пода.
— Ти ще се спуснеш първи — каза той на фермера, докато прокарваше найлоновото въже през импровизирания колан, който беше направил.
— Да се спусна? — изуми се Апу.
— Да, при внучката ти — каза му Фрайдей. Американецът дръпна въжето. Изглеждаше стабилно. После избута Апу назад, докато фермерът не се оказа клекнал над люка. — Няма да е лесно — предупреди го Фрайдей. — Само сграбчи въжето, свий се на кълбо и се дръж, докато пакистанците не те хванат.
— Чакай! — изпищя Апу. — Откъде знаеш, че ще го направят?
— Не знам, но ще се моля за теб — каза Фрайдей и посегна към дългия лост, който управляваше люка в пода. Дръпна го. Последва силно раздрусване и люкът започна да се отваря. Той бързо сграбчи дистанционното управление, което задвижваше лебедката. Въжето започна да се развива, а в помещението нахлу леден въздух. — Кажи им, че аз идвам след теб! — викна Фрайдей, докато Апу се плъзгаше назад.
Апу сграбчи въжето, така както Фрайдей му беше казал, и се притисна към него. Фрайдей също държеше въжето със свободната си ръка и го отпускаше към отворения люк. Вятърът приличаше на леден блок — твърд и хапещ. Той леко извърна глава настрани от виелицата и силно присви очи. Както и очакваше, вятърът подхвана Апу като парцалена кукла. Гледката приличаше на сюрреалистично видение — природната стихия подмяташе човека като хвърчило. Хеликоптерът се намираше на около двадесет и пет стъпки от скалата. Беше наклонен надясно, където задният мотор не работеше, и неудържимо се люлееше под напора на въздушния вихър. Но Назир някак успя да го задържи на място, докато Апу се спускаше към скалата. Стана точно така, както Фрайдей се беше надявал — предната група тръгна към него, за да му помогне да слезе на земята, а неколцината от задната продължиха да държат оръжията си насочени към хеликоптера. Колкото по-близо до скалата слизаше Апу, толкова по-силно го блъскаше вятърът, тъй като около скалата фучаха и се пресичаха различни въздушни течения. Но един от членовете на групата успя да го сграбчи, докато друг от пакистанците здраво придържаше другаря си. Апу се оказа в безопасност на земята и откачи от колана си найлоновото въже. Фрайдей го нави обратно на макарата. Той видя как фермерът започна да говори нещо с пакистанците. Един от членовете на групата вдигна ръце и ги кръстоса във въздуха. Останалите по-назад свалиха оръжията си от машината.
Фрайдей бързо прекара въжето през дръжката на радиото, после го пристегна под мишниците си и около кръста си. Закрепи радиото на корема си и легна по гръб. Искаше да излезе с краката напред, за да предпази радиото. Спусна се наполовина през отворения люк, после натисна бутона за задвижване на лебедката. Сграбчи въжето, изпъна крака и започна да се плъзга навън. Жестокият леден вятър се промъкна под дрехите му и сякаш разкъса плътта му. А после, секунда по-късно, той вече стремително се спускаше надолу. Тъй като никой на борда на хеликоптера не контролираше въжето, то се развиваше прекалено бързо, а вятърът ускоряваше хода му. Скалата се приближаваше толкова бързо, че той едва успя да се приземи на краката си. Стъпалата на Фрайдей се удариха в камънаците с всичка сила. Той почувства как ударът премина през цялото му тяло и стигна до мозъка му. Отскочи обратно, после усети отвратително рязко дръпване, а веднага след това хеликоптерът зад него се килна към земята.
— По дяволите! — изкрещя той. Имаше чувството, че е бил ударен с тояга в гърдите. Хеликоптерът започна да пада, а въжето се изпъна и стана твърдо като стомана.
От скалата към него посягаха ръце. Силният вятър го крепеше прав. Някой свали радиото, докато друг се опитваше да откачи въжето.
Изведнъж някой пред него вдигна автомата си АК-47 и изстреля един откос над главата си. Найлоновото въже изплющя и вятърът блъсна Фрайдей напред. Нечии ръце сграбчиха якето му и го издърпаха на скалата. Вятърът все още го подмяташе и той нямаше чувството, че е стъпил на твърда земя. Легна по корем и се опита да си поеме въздух с наранените си дробове. Беше с лице към долината и видя как хеликоптерът пада надолу в бавна, мързелива спирала.
После, само миг по-късно, спря да се върти. Хеликоптерът падна с опашката надолу, целеустремено и решително като огромно перце за бадминтон. Набра скорост и изчезна сред гъстите, ниски облаци.
Секунда по-късно Фрайдей чу силен трясък, който отекна над цялата долина. Едновременно с него избухна оранжевочервено зарево, което се разля сред облаците като боя.
Фрайдей обаче нямаше време да оплаква смъртта на капитан Назир. Ръцете, които го бяха спасили, го вдигнаха на крака и го опряха в близката скала.
Една жена мушна дулото на пистолета си под брадичката му и го накара да я погледне. Лицето й беше премръзнало, а очите й маниакално блестяха. От кичурите коса, подали се изпод качулката, висяха ледени висулки.
— Кой си ти? — изкрещя тя, за да надвика свистящия вятър.
— Аз съм Рон Фрайдей от американското разузнаване — провикна се и той. — Ти ли си лидерът на МСК?
— Да, аз съм! — отвърна тя.
— Чудесно — каза той. — Точно теб търсех. Теб и Нанда. Тя с вас ли е?
— Защо? — изкрещя жената.
— Защото тя може би е единственият човек, който би могъл да спре ядреното унищожение на страната ти.
32.
Вашингтон
Четвъртък, 06:25
— Какво, по дяволите, стана? — възкликна Боб Хърбърт.
Шефът на разузнаването на Оперативния център седеше зад бюрото в затъмнения си офис. От известно време се взираше в монитора с притворени очи, докато видяното изображение не го събуди напълно. Той веднага натисна бутона за преизбиране и се свърза със Стивън Вийнс от НРС.
— Изглежда, че някакъв хеликоптер се разби — каза Вийнс.
— Хеликоптер — каза Хърбърт. Това беше по-скоро въпрос, отколкото потвърждение.
— Заспал ли беше? — попита Вийнс.
— Да, бях притворил очи — отвърна Хърбърт. — Какво стана?
— Видяхме само опашката на хеликоптера да се приближава към скалите и въже, по което се спуснаха двама мъже. Изглежда, групата е отвела мъжете, а хеликоптерът се е разбил. Не разполагахме с достатъчно широк визуален диапазон, за да сме сигурни какво се е случило.
— Фрайдей имаше хеликоптер — каза Хърбърт. — Дали не е бил той?
— Не знаем кой се спусна по въжето — отвърна Вийнс. — Единият май носеше радио. Със сигурност беше някаква електроника. Не приличаше на американско разузнавателно съоръжение.
— Ще ти се обадя по-късно — каза Хърбърт.
— Боб? — извика Вийнс. — Ако е бил хеликоптер на индийските военновъздушни сили, бързо ще разберем къде точно се е разбил. Но дори и да не е индийски, експлозията ще бъде регистрирана от техните сателити и сеизмичната апаратура.
— Знам — отвърна Хърбърт. Ръководителят на разузнаването постави разговора с Вийнс на изчакване и се обади в кабинета на Ханк Люис. Офицерът от АНС още не беше пристигнал. Хърбърт набра номера на клетъчния му телефон, но там се включваше гласова поща. Или беше изключен, или беше извън обхват. Хърбърт изпсува и опита да се свърже с Люис на домашния му номер. Прекъсна го по средата на бръсненето.
Хърбърт разказа на директора на АНС какво се беше случило и го попита знае ли със сигурност дали Фрайдей е в Джудар.
— Мога само да предполагам — каза Люис. — Не съм говорил с него от последния конферентен разговор.
— Може ли да се свържеш с него по някакъв начин? — попита Хърбърт.
— Само ако е в хеликоптера — отвърна Люис.
— А клетъчният му телефон? — настоя Хърбърт.
— Не съм пробвал — призна Люис. — Но ще бъде трудно, особено ако е в движение, високо в
